Определение № 1067 от 08.11.2023, Апелативен съд - София

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1067 гр. София, 08.11.2023 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ НАКАЗАТЕЛЕН, в закрито заседание на осми ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: П. Дацов

Членове:

Димитър Фикиин

Стефан Милев като разгледа докладваното от П. Дацов Въззивно частно наказателно дело № 20231000601336 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 440 ал. 2 от НПК вр. чл. 341 ал. 2 вр. чл. 345 от НПК.

Образувано е по частна жалба срещу протоколно определение от 25.10.23г. по ЧНД№5447/23г. по описа на 37 състав на СГС, с което е оставено без уважение искането на Н. М. А. за условно предсрочно освобождаване(УПО). Мотивите в жалбата са, че същият има травма на окото, пребивавал е в интернат, силно уязвим е и емоционално неустойчив, тормозен от останалите затворници. Твърди се, че не може да се приеме, че осъденият не е активизирал изцяло своите ресурси за преодоляване на проблемите, които възпрепятстват процеса на поправяне, тъй като такива няма. Твърди се още, че тъй като остатъкът от размера на наказанието не е голям, то това може да се използва за лечение и насочване към социална грижа и болнично заведение, включително в психо-диспансер. С оглед на всичко изложено се моли да се уважи искането за УПО.

Софийски апелативен съд, след като обсъди доводите в частната жалба, атакувания съдебен акт и материалите по делото, намира за установено следното:

Частната жалба, по която е образувано настоящето въззивно производство, е процесуално допустима с оглед легитимация, спазване на срок и съответност.

При преценката по същество САС намира, че същата е неоснователна, поради което атакуваното определение следва да бъде потвърдено.

С цитираното протоколно определение СГС, НО-37 състав е оставил без уважение молбата за допускане на УПО от изтърпяване на останалата част на наказание „лишаване от свобода“, съгласно определение по НЧД№1131/21г. по описа на СРС, НО-11 състав общо от 2 години и 11 месеца „лишаване от свобода“. Същият фактически към 20.09.2023г. с оглед 1 приложената справка е изтърпял 10 м. и 28 дн. „лишаване от свобода“, а към 06.11.2023 година са 12 м. и 6 дни. В справката е допълнено, че към 20.09.23г. от работа е изтърпяно 3 м. и 7 дни или общо от двете 1 г., 2 м. и 5 дни.

Първият въпрос, който е разгледал първоинстанционният съд е, дали е налице съобразно нормата на чл.70, ал.1, т.1 НК, фактическо изтърпяване повече от 2/3 от наложеното му наказание поради наличието на осъждане за опасен рецидив.

Решаващата инстанция е приела, че съобразно наличната практика и собственото си тълкуване А. към постановяване на първоинстанционния акт е изтърпял реално 1 година и 3 дни „лишаване от свобода“, а от работа са признати още 3 месеца и 20 дни. Първият съд е приел, че присъдата, която се изтърпява от осъдения е 1 година и 8 месеца „лишаване от свобода“ и за да е покрито изискването от 2/3 следва да се изтърпи наказание от 13 месеца и 11 дни, което е достатъчно за формалната предпоставка.

На първо място, следва де се обърне внимание на СГС, че видно от материалите по делото и по-конкретно наказанието, което изтърпява жалбоподателят е по НЧД№1131/21г. по описа на СРС, НО-11 състав, като общото наказание, което е постановено е в размер на 2 години, увеличено с 11 месец по чл.24 НК, а именно 2 години и 11 месеца. Прави впечатление, че видно от досието на същия, имената, които са известни за него са Н. Х. Й., а предходни Н. М. А. като и двамата са с едно и също ЕГН. Ако се съди по това, което е представено - наказанието, което се изтърпява към момента е 2 години и 11 месеца, като не става ясно защо в справката е записано 1 година и 8 месеца „лишаване от свобода“.

Извън по-горе посоченото, ако трябва да се коментира първата формална представка за „фактическо“ изтърпяване от 2/3, то настоящият състав не може да приеме посоченото от първата инстанция, че в този срок следва да се включи сборът от реалното пребиваване в затвора и изтърпяването от работа.

Факт е, че законодателят използва понятието „фактически“, което граматически тълкувано е следствие от реализиран факт, какъвто е влязъл в сила съдебен акт(каквото е процесното определение, по което се изтърпява наказанието). Тоест, при един такъв факт от правния мир няма как извън реалното фактическо наказание, определено от съда, да се вземе предвид и бъдещето изтърпяване от работа, което е право, а не задължение на лицето лишено от свобода. В противен случай ще настъпи дискриминационен процес за всички онези лица лишени от свобода, които не желаят да работят в местата за лишаване от свобода като за тях тогава формалната предпоставка ще бъде винаги по-тежка като изчисление от другата такава разглеждана хипотеза. Именно поради тази причина не само в теорията (проф.А.Стойнов, Наказателно право, Обща част, „Сиела“, София 1999 г., стр.452) се сочи, че „…при преценката на това изискване не се взема предвид намаляването срока на наказанието чрез работа или поради помилване. Например, ако наложеното наказание е „лишаване от свобода“ за срок от 4 години, осъденият ще е изтърпял фактически половината от наказанието, когато е пребивавал в местата за лишаване от свобода 2 години“.

Тоест, законът има предвид размера на наказанието такъв, какъвто е постановен с 2 присъдата. В тази връзка е и съдебната практика, която е дългогодишна като П 7-75 Пл. изм. и доп. с П 7-87 – Пл., т.3 и Р 322-86-І на ВКС.

Въпреки гореизброеното и с оглед задължителния коментар по отношение на втората предпоставка, а именно поправяне на осъденото лице, то настоящият състав изцяло се солидаризира с отбелязаното от решаващата инстанция и не намира за основателни възраженията в жалбата на осъденото лице.

Факт е, че рискът от рецидив е на нива – 89 точки, такива каквито са били при постъпването на А.. Още по-важно е това, което е записано в доклада на затворническата администрация, че този риск остава актуален и към настоящия момент, без каквато и да е позитивна корекция. В тази връзка е налице подробна мотивировка, а именно – като дефицитни зони - гранично настоящо правонарушение, богато криминално минало, отношение към правонарушението без мотивация за промяна на поведението, като не зачита правата на собствеността и социума, не желае да се образова и поради тази причина е без образователен ценз, липса на трудова заетост, основен източник на доходи са тези от нелегална дейност, води асоциален начин на живот и рисково поведение, емоционални проблеми свързани със суицидни прояви и силно психически уязвим – епилепсия и шизофрения, склонен към агресия и автоагресия, свързано с междуличностните проблеми, а като умения за мислене – без такива формирани и без реални възможности за разрешаване на актуалните си проблеми. С оглед на това рискът от вреди към обществото е среден, а към него самия висок.

С оглед на изложеното е видно, че жалбоподателят, въпреки малкия остатък от наказанието е нужно да има последователно следване на прогресивната система, последователни стимули за замяна на режима от „строг“ към „общ“ и преместване на по-лек на по-късен етап. Необходимо е да има корекционна работа, за да се продължи същата в местата за лишаване от свобода, за постигане целите на наказанието, визирани в чл.36 НК свързани с бъдещата ресоциализация.

В допълнение следва да се обърне внимание, че този състав нееднократно е имал възможност да изрази становището си, че макар УПО при наличните предпоставки да е право на всеки осъден, то в никакъв случай законодателят не е имал предвид, че следва да се приема като автоматична възможност за приложението му, ако са налице само някои положителни тенденции в развитието и поправянето на едно изтърпяващо наказание лице.

За да се приеме, че съществуват предпоставките за такова УПО, следва по делото да са събрани толкова категорични доказателства, че същите да не дават възможност да се приеме, че има дори и малка вероятност за осъществяване на други противоправни действия. Тоест, лишеният от свобода следва да е доказал не формално, а реално, че е претърпял толкова сериозен поправителен ефект, който да е довел до безспорен извод за ресоциализацията му в обществото като личност зачитаща в бъдеще установените социални и законови критерии.

Така, че поведението в местата за лишаване от свобода на съответното лице, следва да е надхвърлящо обичайното добро такова и каквото се изисква по ЗИНЗС, за да може да се приеме, че същият е с трайно изградени позитивни навици, привички и мислене, каквито 3 следва да има всеки един гражданин. В тази връзка и законодателят строго е конкретизирал в чл.439а НПК доказателствата за поправяне на осъдения, които от своя страна се установяват от оценката му, залегнала в чл.155 ЗИНЗС и работата по индивидуалния план по изпълнение на присъдата по чл.156 ЗИНЗС. В тази насока са и заложените принципи в Препоръка Rec /2003/ 22 на Съвета на Европа на Комитета на министрите на държавите членки относно УПО и резолюциите, които са транспонирани в нашето законодателство.

Не на последно място, настоящият състав няма как да се съгласи с възражението в частната жалба, че не следвало да се взема предвид становището от Доклад на инспектор СДВР, тъй като имало други доказателства в обратния смисъл свързани със здравословното му състояние и умствената изостаналост, тъй като именно наличните доказателства установяват и потвърждават позицията и оценката не само на началника на затвора, но и на доклада за оценка на риска и становището за УПО, включително и затворническото досие на осъдения. В тази връзка възраженията за това, че същият е бил с насинено око и евентуално малтретиран е въпрос свързан с контрола в местата за лишаване от свобода, за което може да се направят съответните постъпки към администрацията на затвора и нямат отношение към съществото на настоящото производство.

Именно поради изложеното социално-възпитателната работа със жалбоподателя трябва да продължи съгласно изготвения план на присъдата, както и корекционната работа, докато се постигнат целите на наказанието и индивидуалния план за това.

От всичко изложено може да се направи извод, че при осъдения все още липсва трайност при положителната промяна, включително и за преодоляване на дефицитните зони.

Поради тази причина не може да се заключи, че са постигнати целите залегнали в чл.36, ал.1 НК, поради което първоинстанционното определение следва да бъде потвърдено, а частната жалба на осъдения за отмяна на атакувания съдебен акт и УПО оставена без уважение.

По отношение на здравния статус на осъдения САС изцяло се солидаризира с посоченото от СГС още повече, че влошаването на здравословното състояние няма отношение към процеса на корекция и поправянето на осъденото лице. В допълнение следва да се отбележи, че същото е относимо към раздел ІV от глава ХХХІІІ от НПК и глава Х от ЗИНЗС.

Водим от гореизложеното, VІІІ състав – НО на Софийски апелативен съд, ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА Определение №4929/25.10.2023г. по описа на СГС, НО – 37 състав по НЧД№5447/2023 година.

Определението е окончателно.

4

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5