Решение № 1381 от 27.11.2025, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 1381 гр. София, 27.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 12-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на шести ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Светлин Михайлов

Членове:

Даниела Христова

Цветомира П. Кордоловска Дачева при участието на секретаря Павлина Ив. Христова като разгледа докладваното от Цветомира П. Кордоловска Дачева Въззивно гражданско дело № 20251000500358 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258-273 от ГПК.

С Решение № 260533 от 18.10.2024 г. по гр. д. № 13757 от 2020 г. по описа на Софийски градски съд, I Гражданско отделение, 5 състав, съдът е отхвърлил предявения от С. П. П., ЕГН **********, с адрес: гр. ***, ул. „***“ № *, ет. *, срещу К. А. М., ЕГН **********, с адрес: гр. ***, ул. „***“ № *, ет. *, иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, във връзка с чл. 92, ал. 1 от ЗЗД, за приемане за установено по отношение на К. А. М., ЕГН **********, че последният дължи на С. П. П., ЕГН **********, сумата от 40 000 (четиридесет хиляди) лева – обезщетение по чл. 8, ал. 2 от договор от 27.11.2017 г. за възлагане на консултантски и посреднически услуги, ведно със законната лихва, считано от 03.07.2020 г. до окончателното изплащане, за която сума е издадена заповед по чл. 417 от ГПК от 17.08.2020 г. по ч. гр. д. № 28752/2020 г. по описа на СРС, Г.О., 59 състав.

С решението, съдът е прекратил на основание чл. 130 от ГПК производството по делото в частта на предявения от С. П. П., ЕГН **********, с адрес: гр. ***, ул.

„***“ № *, ет. *, срещу К. А. М., ЕГН **********, с адрес: гр. ***, ул. „***“ № *, ет.

*, иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, във връзка с чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за приемане за установено по отношение на К. А. М., ЕГН **********, че последният дължи на С. П. П., ЕГН **********, сумата от 1 755, 56 лева (хиляда седемстотин петдесет и пет лева и петдесет и шест стотинки), представляваща обезщетение за забава за периода от 28.01.2020 г. до 03.07.2020 г. върху сумата от 40 000 лева, дължима по чл. 8, ал. 2 от договор от 27.11.2017 г. за възлагане на 1 консултантски и посреднически услуги, за което обезщетение за забава не е издадена заповед по чл. 417 от ГПК от 17.08.2020 г. по ч. гр. д. № 28752/2020 г. по описа на СРС, ГО, 59 състав.

При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК съдът е осъдил С.

П. П., ЕГН **********, с адрес: гр. ***, ул. „***“ № *, ет. *, да заплати на К. А. М., ЕГН **********, с адрес: гр. ***, ул. „***“ № *, ет. *, сумата от 3 990 (три хиляди деветстотин и деветдесет) лева, представляващи сторените от ответника разноски за адвокатско възнаграждение пред първоинстанционния съд.

Недоволен от така постановеното решение е останал ищецът С. П. П., който в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК го обжалва в ЧАСТТА, с която е бил отхвърлен предявения иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, във връзка с чл. 92, ал. 1 от З З Д . Поддържа се неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на решението, доколкото било постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон, като първоинстанционният съд бил изградил фактическите си констатации на непълно и неправилно тълкуване на доказателствения материал, а с това и е достигнал до необоснован правен извод, че процесният договор е нищожен поради заобикаляне на закона и накърняване на добрите нрави . По същество се релевира, че предмет на процесния договор е консултиране, посредничество и съдействие от страна на ответника К. М. – лично и чрез свързаните с него дружества – за придобиване от ищеца С. П. на конкретен недвижим имот, изнесен на публична продан по изпълнително дело при ЧСИ И. М. – К.. Възложителят и изпълнителят са уговорили координация на действията си като наддавачи, включително подаване на повече от едно наддавателно предложение и последователни откази от закупуване с цел достигане до по-ниска цена. Според жалбоподателя в действащата уредба на публичната продан по ГПК не съществувала императивна норма, която да забранява на наддавачите да подават множество предложения, да се отказват от възлагането и да не внасят цената, на която са били обявени за купувачи. Законодателят изрично бил уредил последиците от невнасяне на цената – загуба на задатъка по чл. 493 от ГПК, която представлявала санкция за наддавача и обезщетение за взискателя и длъжника.

Поради това и ищецът счита, че страните по договора не заобикалят закона, а действат в рамките на предвидения в ГПК механизъм, поради което не били налице предпоставки за нищожност на основание заобикаляне на закона. По отношение на извода за накърняване на добрите нрави въззивникът подчертава, че нормите от глава тридесет и осма от ГПК не закрепват като императивна цел на принудителното изпълнение постигане на „максимално висока“ продажна цена в интерес единствено на длъжника. Според него същината на изпълнителното производство е удовлетворяване на взискателя въз основа на изпълнителен титул, като интересите на взискателя, длъжника и наддавачите поначало са различни и не съвпадат. В този смисъл, наддавачът имал легитимен интерес да придобие имота при възможно найниска цена, докато взискателят се интересувал да получи вземането си, а длъжникът – от минимизиране на вредите. При тези различни и противоположни интереси не можело да се приеме, че договорената между страните координация на поведението им като участници в публичната продан сама по себе си представлява накърняване на добрите нрави. Ищецът изтъква, че законодателят е предвидил възможност за последователно обявяване на купувач по следващи предложения и едва при отпадане на всички наддавачи – нова продан, което показвало, че не се изисква непременно постигане на „най-високата“ възможна цена. На следващо място, ищецът обръща внимание и на поведението на ответника К. М. при сключването и изпълнението на 2 договора. Посочва, че именно ответникът, в качеството си на изпълнител, е предложил и целял с договора да се постигне резултатът, който впоследствие твърди, че противоречи на закона. Той е участвал активно в публичната продан чрез свързаните с него дружества, подавал е множество наддавателни предложения, извършвал е откази от придобиване на имота и е кореспондирал с ищеца относно стратегията за достигане до по-ниска цена. Едва след като срещу него е предявен иск за обезщетение по договора, ответникът е започнал да се позовава на нищожността му. Според ищеца това процесуално поведение представлява недопустимо черпене на права от собственото недобросъвестно поведение и не следва да бъде подкрепяно от съда.

Съществен довод в жалбата е и този за обвързващата сила на вече влязло в сила съдебно решение по спор между същите страни във връзка със същия договор.

Въззивникът се позовава на решението по гр. д. № 1159/2020 г. на Окръжен съд – Пловдив, потвърдено с решение № 69/18.05.2022 г. по гр. д. № 583/2021 г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е отхвърлен предявеният от К. М. иск по чл. 422 от ГПК, във връзка с чл. 79 от ЗЗД за заплащане на възнаграждение по договора в размер на 80 000 лева. Твърди, че в това производство съдът е приел договора за действителен, а неизпълнението е в тежест на изпълнителя К. М., поради което искът за възнаграждение е бил отхвърлен. Въззивникът сочи, че обективните предели на силата на пресъдено нещо по това дело обхващат и юридическия факт на действителността на договора от 27.11.2017 г., който е общо основание и на двата иска – този за възнаграждение и настоящия за договорено обезщетение за неизпълнение.

Позовава се на т. 2 от ТР № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, като поддържа, че след като между страните вече е установено със сила на пресъдено нещо, че договорът не е нищожен, съдът по настоящото дело не може да постанови противен извод и да приеме обратното. По изложените причини и се отправя молба до въззивния съд за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част, с което да бъде уважен така предявения иск от ищеца. Претендират се разноски.

Ответникът К. А. М. оспорва въззивната жалба като неоснователна по съображения, изложени в подадения по реда на чл. 263, ал.1 от ГПК писмен отговор.

Претендират се разноски.

Решението, В ЧАСТТА, с която съдът е прекратил на основание чл. 130 от ГПК производството по делото по предявения от С. П. П., ЕГН **********, с адрес: гр. ***, ул. „***“ № *, ет. *, срещу К. А. М., ЕГН **********, с адрес: гр. ***, ул.

„***“ № *, ет. *, иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, във връзка с чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за приемане за установено по отношение на К. А. М., ЕГН **********, че последният дължи на С. П. П., ЕГН **********, сумата от 1 755, 56 лева (хиляда седемстотин петдесет и пет лева и петдесет и шест стотинки), представляваща обезщетение за забава за периода от 28.01.2020 г. до 03.07.2020 г. върху сумата от 40 000 лева, дължима по чл. 8, ал. 2 от договор от 27.11.2017 г. за възлагане на консултантски и посреднически услуги, за което обезщетение за забава не е издадена заповед по чл. 417 от ГПК от 17.08.2020 г. по ч. гр. д. № 28752/2020 г. по описа на СРС, ГО, 59 състав, като необжалвано, е влязло в законна сила и не е предмет на проверка в настоящото производство.

Съдът, като взе предвид събраните доказателства по делото във връзка с инвокираните от страните доводи и възражения в пределите на правомощията си по чл. 269 от ГПК, намери следното:

Въззивната жалба е подадена в рамките на законоустановения срок за обжалване по чл. 259, ал. 1 от ГПК от легитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване 3 съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима. Разгледана по същество въззивната жалба е неоснователна.

Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му само в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Както вече Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176 от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г.

ІІІ г. о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр. д. № 331/10 г. на ІV г. о.; № 764 от 19.01.2011 г. по гр. д. № 1645/09 г. на ІV г. о.; № 702 от 5.01.2011 г. по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г. о.; № 643 от 12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г. на ІV г. о) въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а надхвърлянето на правомощията по чл. 269 от ГПК е основание за касиране на въззивното решение.

В случая, обжалваното решение е издадено от надлежен съдебен състав на Софийски градски съд, в рамките на предоставената му от закона правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е валидно. Предвид изискванията на процесуалния закон за служебната проверка на постановеното решение в обжалваната му част, съдът счита, че не се установяват нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и упражняване правото на иск, поради което първоинстанционното съдебно решение е допустимо.

Въззивният съд намира първоинстанционното решение за правилно и обосновано. Софийски градски съд правилно е изяснил фактическата обстановка по делото и въз основа на нея е извел изводите си за основателност на предявения иск, което е в съответствие с материалния и процесуален закон, поради което и на основание чл. 272 от ГПК въззивният съд препраща към мотивите му.

От фактическа страна, след преценка на твърденията и доводите на страните, както и на събраните по делото доказателства, настоящият въззивен състав приема за установени и доказани следните факти и обстоятелства:

От предстaвения по делото Договор за възлагане на консултантски и посреднически услуги, сключен между страните на 27.11.2017 г., се установява, че ищецът С. П., в качеството му на възложител, е възложил на ответника К. М., в качеството му на изпълнител, да го консултира и посредничи за закупуване на недвижим имот, представляващ неурегулирано дворно място с площ от 1500 кв. м., находящо се в с. Герман, Столична община, обл. София – град, заедно с масивна вилна сграда на два етажа със застроена площ от 90 кв. м., който поземлен имот е с идентификатор 14 831.6553.2732 по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № 18-37/04.07.2011 г. на Изп. директор на АГКК и който имот е предмет на публична продан по изпълнително дело № 20168390400325 на ЧСИ И. М.