Определение № 753 от 19.04.2023, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 753 гр. София, 19.04.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на деветнадесети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Мария Иванова

Членове:

Даниела Стоянова

Таня Орешарова като разгледа докладваното от Даниела Стоянова Частно касационно гражданско дело № 20228003104729 по описа за 2022 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна жалба на Й. Д. П., подадена чрез адв.Ч., срещу определение № 2415 от 29.09.2022 г. по в.ч. гр. дело № 2334/2022 г. на Софийски апелативен съд /САС/. С това определение САС се е произнесъл по частна жалба на настоящия жалбоподател , като е потвърдил определение № 6601 от 11.07.2022 г. по гр. д № 7036/2022 г. на СГС, с което на основание чл.130 ГПК е върната исковата му молба поради недопустимост на предявените с нея искове и е прекратено производството по делото.

Въззивният съд е потвърдил обжалваното определение тъй като е приел, че предявеният от жалбоподателя срещу Д. П. П. и Д. Г. П. иск по чл.62, ал.4 СК – оспорване на произход от презумтивния баща, посочен в акта за раждане, е просрочен – подаден е след изтичане на преклузивния срок. В тази връзка е отчел, че доколкото ищецът е навършил пълнолетие на 25.02.2020г., то най-късният момент, до който е следвало да заяви претенцията си, е 25.02.2021г. В случая искът е предявен на 04.07.2022г. когато правото му на иск е вече преклудирано. С оглед този си извод относно иска по чл. 62, ал.4 СК, съдът е основал извод за недопустимост и на иска, предявен срещу Д. Д. Р. за установяване , че негов биологичен баща е Д. Р. Х.

/починал/. В тази връзка съдът е посочил, че съгласно императивната норма на чл.71, ал.1 СК иск за установяване на произход не може да се предяви и припознаване не може да се извърши, докато не бъде оборен по исков ред наличният произход, установен с акта за раждане, с предположението по чл.

61 или с припознаване.

1

Въззивният съд е приел и това, че несъмнено Й. П. има право да бъде зачитано неговото право на личен и семеен живот, прогласено от чл. 8 ЕКЗПЧОС и че елемент на това право е възможността той да познава и да признае като такъв своя биологичен баща. Посочил е обаче, че нито ЕКЗПЧОС, нито ЕСПЧ, в своята практика, уреждат представките и условията, при които може да бъде извършено оспорването на бащинство и съответно установяването на бащинство, нито пък техния обхват, а това е предоставено на преценката на всяка една от държавите и е предмет на вътрешното й право. В практиката си ЕСПЧ само е установил критерии, въз основа на които, след преценка на вътрешното право на съответната страна и конкретните факти за всеки един случай, може да бъде извършена преценка дали вътрешното право не е в съответствие и нарушава нормите на ЕКЗПЧОС. Във всички случаи на ограничения на правото на личен живот трябва да се установи дали е постигнат справедлив баланс между различните засегнати интереси. При това трябва да се съобразява основния принцип, че винаги когато се разглежда положението на едно дете, неговия висш интерес трябва да се поставя на първо място. Съдилищата са длъжни да вземат предвид конкретните обстоятелства за всеки един случай и положението на всички страни-детето, майката, законния и предполагаемия биологичен баща, като с оглед на тях преценят пропорционалността на наложените ограничения на правото и балансират различните засегнати интереси, включително и обществения интерес.

Счел е, че в случая висшият интерес на детето е защитен от нормата на чл. 62, ал. 4 СК, която му дава възможност още на една сравнително крехка възраст – 14години, да оспори бащинството на вписания в акта му за раждане баща. В същото време са отчетени интересите и на този баща, а и на майката, като е определен краен срок за оспорване на бащинството от страна на детето до една година от навършване на пълнолетие. Приел е, че не може да бъде споделено виждането на жалбоподателя, че разминаването в сроковете по чл.

62, ал. 4 СК и чл. 69 СК го лишава от право на личен живот. Нормата на чл.

69 СК предвижда по-дълъг срок на възможността за установяване на бащинство, тъй като тя предвижда всички възможни хипотези на неустановено бащинство, а не само липсата на такова поради успешното му оспорване чрез иск по чл. 62, ал. 4 СК. Ако бащата изначално е бил неизвестен, то детето следва да има достатъчно време след навършване на пълнолетие да открие - своя баща, като законодателят е установил като достатъчен срок в този случай три години.

Посочил е и това, че оспорването на произход от бащата по чл. 62, ал. 4 СК, доколкото засяга интересите на повече от едно лица, както и техния семеен статут и личен живот, не следва да бъде възможно в твърде продължителен период от време. Ако детето има сериозни доводи и нужда да оспори този произход, то за това му е достатъчна една година след навършване на пълнолетие, след което личният и семейният статут на всички засегнати е оправдано от тяхна гледна точка, а и от гледна точка на 2 обществото, да бъде стабилизиран.

Предвид изложеното е обосновал извод, че при въвеждането на времеви ограничения за предявяване исковете по чл. 62, ал. 4 СК и чл. 69 СК в достатъчна степен е съобразен и постигнат баланс между правата и интересите на различните засегнати от исковете за оспорване и установяване на бащинство лица и обществото като цяло.

Счел е за неоснователно позоваването от страна на жалбоподателя на някаква привързаност между него и предполагаемия биологичен баща Д..

За да обоснове този си извод е посочил, че след като този баща не е счел за необходимо да установи бащинството си, а едва след навършване на пълнолетие на сина си го е потърсил и уведомил, че му е баща, като в същото време и тогава не е предприел никакви действия за официално афиширане на биологичната връзка, не може да става дума за никаква привързаност между двамата. Посочил е също, че по твърдения на самия жалбоподател Д. е починал през април 2022 г., поради което и не може да се приеме вече какъвто и да е висш интерес на ищеца Й. да оспори бащинството на човека, който го е отгледал и да установи произход от вече починал човек.

Частният жалбоподател поддържа основание за недопустимост на акта, тъй като съдът се е произнесъл по непредявен иск. Счита, че първият предявен иск не е по чл. чл. 62, ал. 4 СК , а по чл.124, ал.4, пр.2 ГПК във връзка с чл. 34, ал.2 от ЗГР. Поддържа и основания за неправилност и необоснованост на обжалваното въззивно определение. Иска се допускането му до касационен контрол, отмяната му и връщане на делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия.

В изложението, представено към частната жалба, се поддържа наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК във връзка с въпросите :

„1. Следва ли съдът да разгледа подадения иск с правно основание чл.

124, ал. 4, предл. 2 ГПК, във вр. с чл. 34, ал. 2 ЗГР, доколкото същият възприема, че е подаден иск с правно основание чл. 61 СК и по този начин се ограничава правото ни на иск по чл. 69 от СК?

2. Предвид факта, че е предявен иск по чл. 124, ал. 4, предл. 2 ГПК, във вр. с чл. 34, ал. 2 ЗГР, следва ли съдът да разгледа иска по чл. 69 СК?

3. Следва ли съдът задължително да допусне до разглеждане иска по чл.69 от СК, когато той е подаден в законовоустановеният срок и следва да се произнесе инцидентно по преюдициялния въпрос, относно законосъобразността на издаденото Удостоверние за раждане на основание чл.17, ал.2 от ГПК ?

4. С оглед разпоредбата на чл. 8 от ЕКЗПЧОС и специфичните обстоятелства на настоящия казус, дори да бъде прието, че е подаден иск по чл. 62, ал. 4 от СК, следва ли същият да бъде разгледан?“ В останалата част от изложението жалбоподателят преповтаря оплакванията си, изложени в частната жалба и развива своите доводи по същество на правния спор.

3

Частната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК от надлежна страна срещу въззивно определение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.

На първо място, съгласно ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГКТК, т. 1 при вероятна процесуална недопустимост или нищожност на въззивното решение/определение, касационният съд следва да прецени, налице ли е основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди, че въззивното определение е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл по непредявен иск. Твърдението за недопустимост е необосновано. Това се вижда както от обстоятелствената част на исковата молба, така и от петитума на същата. За квалификацията на иска меродавно е не посоченото като цифрово изражение от ищеца основание, а определеното от съда въз основа на фактическите обстоятелства изложени и поддържани от ищеца, въз основа на които и същият обосновава претенциите си и заявява искането си. В случая, ищецът е поддържал, че вписаното в акта му за раждане лице не е негов баща, както и, че биологичен баща е друго лице – в случая починалият Д. Х.. Така изложените фактически обстоятелства и искането на ищеца обосновават извод, че заявените претенции са с правно основание чл.62 ал.4 и чл.69 СК, както са приели и двете инстанции по същество на спора. Предвид изложеното не е налице основание за допускане на касационно обжалване поради вероятна недопустимост на съдебния акт.

За пълнота на изложението и доколкото жалбоподателят е поддържал, че е искал установяване на факт с правно значение - на истината относно биологичния му произход, следва да се посочи, че с ъгласно чл. 124, ал. 1 ГПК, установителният иск е средство за установяване съществуването или несъществуването на правоотношение или право и тогава установителният иск като правно средство за защита не е обвързан с ограниченията пред възможността за установяване истинност или неистинност на документи, или други факти, били те и с правно значение.

Ограничението пред възможността за установяване на факти чрез съд, без да се търси и изисква връзката им с правата и правоотношенията, търпи изключение. То е законът да допуска и предвиди тези факти като предмет на установителен иск - чл.124, ал.4 ГПК. В случая законът е предвидил и допуснал чрез изрични правни норми как и от кого фактът относно биологичния произход на човека може да бъде заявяван за установяване или оспорване по съдебен ред. Ищецът е заявил за установяване този факт именно по съдебен ред и го счита допустим предмет на съдебния процес, при положение че по силата на закона (чл. 61, ал. 1 СК ) съпругът на майката се смята за баща на роденото от брака дете, за който случай пак законът в чл. 62, ал. 4 СК определя правото му на иск като "оспорване" , а в чл.69 СК – правото му на иск за установяване на биологичния баща, отново с ограничението на чл.71 СК - иск за установяване на произход не може да се предяви и припознаване не може да се извърши, докато не бъде оборен по исков ред 4 наличният произход, установен с акта за раждане, с предположението по чл.

61 или с припознаване. Ето защо когато спрямо неговия иск е приложено съответното регулиращо правило, не се касае за нарушено диспозитивно начало, за вменено "оспорване" каквото ищецът не поддържа, а за дължима правна квалификация, за съобразяване със законовата уредба по предпоставките за допустимост на иска включително. Само в рамките на своето право на иск той може да докаже чрез съда, че лицето, вписано в акта за раждане като баща не е биологичният му такъв.

Предвид мотивите на въззивния съд и при съобразяване на вече изложеното в настоящото определение, първите два въпроса на жалбоподателя не обуславят извод за наличие на основание за достъп до касация. Въпросите, свързани с правната квалификация на исковете, не са правни по смисъла на чл.280 ГПК, а са касационни оплаквания по чл.281 ГПК и подлежат на преценка във втората фаза на производството ако обжалването бъде допуснато, но не и във фазата по селекция на жалбата.

Третият въпрос на касатора също не обосновава извод за наличие на основание за достъп до касация. Въпросът е некоректно формулиран, поставен е в контекста на собственото разбиране на касатора относно характеристиката на иска по чл.69 СК, условията и сроковете за предявяването му и въпросите с преюдициално значение, а не с оглед решаващите съображения на съда в тази насока.