Решение № 143 от 31.07.2019, Районен съд - Кубрат

Р Е Ш Е Н И Е

№ 143

Гр. Кубрат, 31.07.2019 г.

Кубратският районен съд, в публично съдебно заседание на единадесети юли, две хиляди и деветнадесета година, в състав:

Председател: Албена Великова при участието на секретаря Вера

Димова като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 119 по описа на КРС за 2019 година, за да се произнесе съобрази следното:

Производство с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК във вр. с чл.222, ал.3 от КТ и чл.86 от ЗЗД.

Ищцата Л.Т.В., ЕГН ********** с пост. адрес *** чрез пълномощник а.М.М. *** със съдебен адрес:*** твърди, че с ответното дружество са били в трудовоправни отношения от 1978 г. След придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст със Заповед № 240/29.10.2015 г. на управителя на ***********гр.Кубрат, считано от 02.11.2015 г. трудовите правоотношения са прекратени, като ищцата продължила да работи в здравното заведение като медицинска сестра и да изпълнява същите задължения, но по силата на граждански договори. Твърди, че с оглед обстоятелството, че през последните повече от десет години до 02.11.2015 г., Л.Т.В. е полагала възмезден труд при работодателя ***********гр.Кубрат, съгласно разпоредбата на чл. 222, ал. 3 от Кодекса на труда същият й дължи обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за срок от шест месеца. Поради това, че такова не й е било изплатено, ищцата е депозирала заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК пред PC – Кубрат, образувано в ч. гр. д. 569/2018 по описа на съда. Издадената Заповед № 305/08.10.2018 г. е била връчена на ответното дружество. Последното е депозирало възражение по реда на чл. 414а от ГПК и заплатило само част от претендираните суми.

Поради това, моли съда да постанови решение, с което признае за установено, че ответникът МБАЛ-Кубрат“ ЕООД гр.Кубрат дължи на Л.Т.В. сумите предмет на издадената Заповед № 305/08.10.2018 г., неплатени в пълен размер, както следва:

1 928.41 лева, дължимо обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението в съда до окончателното плащане, представляваща неизплатената и неоттеглена част от първоначално заявената сума 4 939.32 лева, от която е оттеглен иска за сумата от 607.32 лв. и 2 403.59 лева платени от ответната страна, както и сумата 1 249.18 лв., представляваща останала неизплатена и неоттеглена лихва за забава за периода 02.11.2015 г. – 21.09.2018 г., като оттегля иска за лихва за забава над сумата 1269.87 лв до първоначално заявената от 1447.91 лева, а именно за разликата от 178.04 лева и приспада изплатените от ответника 20.69 лв.

Претендира и присъждане на сторените в настоящото производство разноски.

Ответникът „***********със седалище и адрес на управление:***, представлявано от д-р П.Д.М. – управител заявява становище за недопустимост и неоснователност на главната, а оттам и на акцесорната претенция. Позовава се на извлечение от ведомости за заплати и внесени осигуровки за месец ноември и месец декември 2015 г., от които се установява, че ищцата е продължила трудовоправните си отношения с работодателя и след 02.11.2015 год. Твърди, че продължаването на трудовия договор и след посочената дата прави неоснователна претенцията за заплащане на обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ, тъй като едно от условията за плащане на такова е трудовото правоотношение да е прекратено. Претендира от изплатените на ищцата по фиш 720 лв. извлечение от ведомостта за заплати на ***********за м. ноември, съдът да приеме, че сумата, постъпила по банковата сметка на ищцата в размер на 544.42 лв. се явява частично изплатено обезщетение по чл. 222, ал. 1 КТ, което признава и което следва да се приспадне като платено от главницата по иска. Оспорва начина, по който ищцата изчислява дневното брутно трудово възнаграждение на ищцата, както и възразява срещу прибавянето към него на сума от 190.00 лева, представляваща възнаграждение за положен труд по клинични пътеки. Заявява, че след получаване на Заповед № 305/08.10.2018 г. по ч. гр. д.

569/2018 по описа на РС-Кубрат е платила дължимото се на ищцата обезщетение, поради което моли съда да отхвърли претенциите в настоящото производство като неоснователни.

Съдът, след като прецени събраните по делото писмени доказателства, съобразени със становищата на страните, приема за установено от фактическа страна следното:

Не се спори между страните, а и от представените по делото Трудов договор № 00531/10.08.1978 г. и допълнителни споразумения, приложени към трудовото досие на Л.Т.В. се установява, че ищцата е работила при ответника като медицинска сестра.

Не е спорно и обстоятелството, че със Заявление вх. №

403/28.09.2015 г. ищцата е отправила искане до ответника за прекратяване на трудовото й правоотношение поради придобито право на пенсия за прослужено време и възраст, считано от 02.11.2015 год.

Безспорно се установява от представената Заповед №

240/29.10.2015 г., че считано от 02.11.2015 г. трудовото правоотношение на ищцата е прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 10 от КТ поради придобиване право на пенсия за прослужено време и възраст. Видно от съдържанието на цитираната заповед в графата какви обезщетения следва да се изплатят на работника не е отразено нищо.

Не се спори между страните, че ищцата е продължила да работи при ответника като медицинска сестра след като е прекратено трудовото й правоотношение, но на граждански договор до м. ноември 2016 год.

Ищцата твърди, че многократно устно е канила работодателя да й изплати полагаемото обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ, но такова не е й е било изплатено.

Съдът приема за безспорно обстоятелството, че на

21.09.2018 г. ответникът е получил покана от ищцата за изплащане на обезщетението по чл. 222, ал. 3 от КТ, с оглед признанието му – л. 23 от гр. д., макар самата покана да не е приложена като доказателство по делото.

Поради това, че и след получаване на поканата, плащане от страна на работодателя не е било извършено, въз основа на заявление за издаване заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, образувано в ч. гр. д. № 569/2018 г. по описа на РС-Кубрат, в полза на ищцата е издадена Заповед № 305/08.10.2018 г., по силата на която ответникът е осъден да й заплати сумите както следва: 4 939.32 лева – главница, представляваща дължимо обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ при прекратяване на трудовото правоотношение; 1 447.91 лева – мораторна лихва начислена за периода от 02.11.2015 г. до 21.09.2018 г.; 460.00 лева – платено адвокатско възнаграждение (по сметка на РС-Кубрат 127.75 лева – държавна такса на основание чл.

78, ал. 6 от ГПК и т.12 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК).

След връчване на издадената заповед, с Възражение вх.

№ 2736/19.10.2018 г. с правно основание чл. 414а ГПК длъжникът „Многопрофилна болница за активно лечение – Кубрат“ ЕООД чрез законния си представител представя доказателства, че е извършил частични плащания, както следва: за главница - в размер на 2 403.59 лева, за обезщетение за забавено плащане (мораторна лихва) - в размер на 20.69 лева, адвокатско възнаграждение в размер на 460.00 лева и държавна такса по сметка на РС-Кубрат в размер на 127.75 лева. Твърди, че след прекратяване на трудовото правоотношение с Л.Т.В. й е била преведена сума в размер на 720.00 лева, представляваща обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ с размера на 1.38 БРЗ.

Заявява, че БРЗ за месец октомври за обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ е в размер на 520.60 лева. По отношение претендираната мораторна лихва, като твърди, че е получил покана от заявителя да плати обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ на 21.09.2018 г., признава същата върху главницата от 2 403.59 лева и е платил такава в размер на 20.69 лева. Заявява, че през месец ноември 2015 г. е извършил плащане в размер на 720.00 лева, отразено във фиша на ищцата като допълнително възнаграждение, за което твърди, че е било частично обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ и претендира същото да се приспадне от главницата. С отговора на исковата молба претендира приспадането на цитираното възнаграждение, но в размера от 544.42 лева – реално полученото от ищцата.

Ищцата оспорва становището на работодателя сумата от

544.42 лева да е обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ, както и оспорва представената Заповед № 301/30.11.2015 год., чрез която ответникът цели да докаже, че сумата е част от дължимото обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ.

Изложените фактически обстоятелства обуславят от правна страна следното:

По иска с правно основание чл. 222, ал. 3 от КТ

Съгласно разпоредбата на чл. 222, ал.3 КТ при прекратяване на трудовото правоотношение, след като работникът или служителят е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, независимо от основанието за прекратяването, той има право на обезщетение от работодателя в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от 2 месеца, а ако е работил при същия работодател през последните 10 години от трудовия му стаж – на обезщетение в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от 6 месеца, което обезщетение може да се изплаща само веднъж.

Следователно обезщетението по смисъла на чл. 222, ал.3 от КТ е обусловено от следните кумулативни предпоставки: 1/ прекратено трудово правоотношение между страните по делото; 2/ към момента на прекратяване на трудовото правоотношение ищецът да е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст и 3/ за ищеца да не е възникнало подобно право на обезщетение по чл. 222, ал.3 от КТ по друго (предходно) прекратено трудово правоотношение при същия или друг работодател.

Страните не спорят, че между тях е съществувало трудово правоотношение, което е прекратено след придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст от ищцата, като тя е работила при ответника повече от 10 години.

Спорът между страните в случая е съсредоточен върху размера на дължимото обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ и следва ли в същото да се включи и възнаграждението за положен труд по клинични пътеки.

Съгласно разпоредбата на чл. 228, ал. 1 КТ брутното трудово възнаграждение, което се взема предвид при определяне на обезщетенията по Раздел III, Глава Десета от КТ (в това число и обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ) е полученото от работника или служителя брутно трудово възнаграждение за месеца, предхождащ месеца, в който е възникнало основанието за съответното обезщетение, или последното получено от работника или служителя месечно брутно трудово възнаграждение, доколкото друго не е предвидено. Следователно като основа за определяне размера на дължимото обезщетение следва да послужи брутното трудово възнаграждение за последния пълен отработен месец, а именно – месец октомври 2015 год.

Съдебната практика е единна и безпротиворечива досежно това, че сумите за работа по клинични пътеки се включват в брутното трудово възнаграждение на основание чл. 17, ал. 1, т. 2 Наредбата за структурата и организацията на работната заплата като възнаграждение над основната работна заплата по системата за заплащане на труда според изработеното – в този см.

Решение № 142 от 05.06.2014 г. по гр.д.№ 6067/13 г. ВКС , III г.о.

Дневното брутно възнаграждение за месец октомври, който е последният изцяло отработен месец от ищцата, въз основа на отработените дни и за продължителността на трудовата дейност е 24.18 лева, като умножено по 22 работни дни за месец октомври 2015 г. е в размер на 532.00 лева, към която сума следва да се добави и сумата от 190.00 лева, което е възнаграждението за положения труд от ищцата по клинични пътеки. Така дължимото се на ищцата обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ за шест месеца е в размер на 4332.00 лева. С оглед на изложеното до тук следва производството по този иск, с оглед на частичното оттегляне за разликата над сумата 4332.00 лв. до размера на първоначално заявената главница в размер на 4939.32 лева да се прекрати. От сумата 4332.00 лева следва да се приспадне платената от ответната страна сума в размер на 2403.59 лева, и така работодателят дължи обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ в размер на 1928.41 лева. От тази сума не следва да се приспада сумата 544.42 лева, реално получена от ищцата през месец ноември, тъй като същата не е обезщетение по чл. 222, ал.