Решение № 61 от 14.05.2024, Районен съд - Каварна

РЕШЕНИЕ

№ 61 гр. Каварна, 14.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАВАРНА в публично заседание на двадесет и втори април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Живко П. Георгиев при участието на секретаря Йорданка Анг. Ялнъзова като разгледа докладваното от Живко П. Георгиев Гражданско дело № 20233240100402 по описа за 2023 година

Предявени са искове с правна квалификация е по чл. 26, ал. 1, предложения първо и трето от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК и по чл. 55, ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

Предявени са искове от Т. Л. Д. с ЕГН ********** от гр.Шабла, ул..“****“ № 7 чрез адв.П. П. – САК, срещу „КРЕДИ ЙЕС“ ООД, ЕИК 200688545, със седалище и адрес на управление гр.Хасково, п.к.6300, ул.“Лозарска“, №12, представлявано от В. М.

И. за прогласяване нищожността на договор за паричен заем № 745907/25.02.2022г. и за осъждане на ответника да й върне сумата в размер на 50лева като частичен иск от 3572лв., представляваща недължимо платена сума във връзка със сключения договор за потребителски кредит, - ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба- 06.11.2023 г., до окончателното изплащане. С протоколно определение от 22.04.2024г., съдът на основание чл.214, ал.1 ГПК във връзка с нарочна писмена молба на ищцата Т. Л. Д. чрез процесуалния й представител адв.П. П. от САК за изменение на размера на претендираната сума, е допуснал изменение на предявената искова претенция от ищцата Т. Л. Д. с ЕГН ********** срещу ответника „КРЕДИ ЙЕС“ ООД, ЕИК 200688545, като е увеличил размера на претендираната сума от 50.00лв. на 302,71лв., който размер е формиран от разликата между общо заплатените суми по договора за кредит, възлизащи на 3552,71лв. и чистата стойност на кредита, възлизаща на 3250лв.

При условията на евентуалност пък, се моли за прогласяване на нищожността на клаузата по чл.8 от договор за паричен заем № 745907/25.02.2022г., сключен между Т. Л. Д. с ЕГН ********** от гр.Шабла и „КРЕДИ ЙЕС“ ООД, ЕИК 200688545, със седалище и адрес на управление гр.Хасково, п.к.6300, ул.“Лозарска“, №12, представлявано от В. М. И.

1

В исковата си молба ищцата излага, че на 25.02.2022 г. между нея и ответното дружество „Креди Йес“ ООД е сключен договор за паричен заем № 745907, по силата на който е усвоена главница в размер на 3250 лв. В договора е посочен Годишен процент на разходите – 49,534 % и месечен лихвен процент от 3,400 %, като липсва информация за годишен лихвен процент.

Излага още, че в чл. 6 от договора е посочено, че заемът се обезпечава с 2 обезпечения: 1. С гарант/и отговарящ/и на условията на чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия към договора за заем и 2. – с ценна книга, издадена в полза на Заемодателя. В чл. 10, ал.2 от Общите условия е записано, че обезпечението следва да бъде с гаранти – две физически лица, всяко от които да отговаря на определени кумулативно определени условия, залог върху движима вещ, първа по ред ипотека или предоставяне на безусловна банкова гаранция. Предоставянето на второто обезпечение се извършва към момента на сключване на договора за кредит, чрез подписване от страна на заемополучателя на Запис на заповед. В резултат на това за усвоения заем в размер на 2240 лв. и за срок на ползване от 18 месеца от кредитополучателя се изисква да заплати 6822 лв. включваща главница в размер на 3250 лв., лихва в размер на 1148,58 лв. и неустойка 2423,42лв.

Ищцата счита, че така посоченият договор е нищожен на основание чл.

22 от ЗПК, чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, тъй като противоречи на законоустановените императивни правила и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. Аргументите й за това са следните:

Процесният договор за кредит е сключен в нарушение на правилата на чл. 10, ал. 1 от ЗПК. Посочената разпоредба поставя изискването всички елементи от договора за кредит да се представят с еднакъв вид, формат и размер на шрифта – не по-малък от 12. В настоящия случай шрифтът в договора не е еднакъв по вид, формат и размер, като включително шрифтът е с размер по-малък от 12. Отделните елементи на договора са с множество различия, както в геометричните параметри

(големина на буквите,междубуквен интервал, междуредово разстояние, ляво и дясно поле на текстовете), така и в стиловите признаци на шрифтовото семейство (нормален шрифт, удебелен, олекотен, получер).

На следващо място счита, че договорът е недействителен, тъй като клаузите на чл. 8 и чл.6 от договора във връзка с чл.10 от Общите условия представляват скрито възнаграждение за кредитора, което последния е прикрил обозначавайки го като неустойка. Предвид това счита, че необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответната възможност да осигури банкова гаранция в размер на пълната усвоена стойност на кредита и дължимата възнаградителна лихва (което, като величина явно представлява повече от чистата стойност на получения 2 финансов ресурс и за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане) или поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях. Предоставянето на обезпечени кредити с движими вещи също е дейност, извън предмета на регулацията на ЗПК, като пряката правна уредба се съдържа в Наредбата за дейността на заложните къщи. В тази връзка, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от кредитополучателя или извън приложението по ЗПК, то кредитора цели да се обогати, като капитализира допълнително вземане, което обозначава, като „неустойка“, Същевременно кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка“ към договорната лихва дължима по кредита (в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК) и към годишния процент на разходите (ГПР) (в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК), като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора (съответно сигурен разход за потребителя) и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. Посоченото обстоятелство безспорно нарушава чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, съгласно която разпоредба договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в договора начин.

Наред с това следва посочва, че нито изисканото поръчителство, нито банковата гаранция съставляват обезпечение само по себе си и по смисъла на закона. В първата хипотеза вероятно се има предвид поръчителство, което е договор между кредитора и третото лице, което отговаря за изпълнение на задълженията на длъжника. Поради това няма как заемателят да носи отговорност за сключването или не на такъв договор. Сключването на договор за банкова гаранция не съставлява обезпечение на вземанията, тъй като уредбата му не е посочена в глава VII от ЗЗД. Така изложените съображения потвърждават още веднъж, че всъщност уговорената неустойка е част от възнаграждението за предоставения кредит, но е обособена отделно със цел заобикаляне ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, установяващ лимит на годишния процент на разходите. Заобикалянето на закона представлява самостоятелно основание за нищожност въз основа на чл. 21, ал.

1 ЗПК.

Счита, че изложеното обуславя и недействителността на процесния договор поради нарушаване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК във връзка с чл. 19 ЗПК. В договора кредиторът се е задоволил единствено с посочване на абсолютни стойности на лихвения процент по заема и на ГПР.

Липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР, в това число кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения с договор размер, кои са допусканията, които са използвани при изчисляването.

Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита 3 изразява общите разходи по кредита на потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на представения кредит. В § 1, т. 1 от ДР на ЗПК се дава дефиниция, на „Общ разход по кредита за потребителя“, а това са именно: са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги свързани с договора за кредит.

Ищцата излага, че в договора е уговорен лихвен процент в размер на 3,400 % на месец ГПР в размер на 49,534 %. Не става ясно какво представлява разликата между горните проценти и кои разходи покрива. Отделно от това е предвидена и неустойка за непредставяне на обезпечение, което поставя потребителя в положение да не знае точно в какъв размер е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Посочва, че договорът е нищожен и на друго основание, а именно тъй като клаузата за заплащане на договорна лихва накърнява „добрите нрави“.

Ищцата посочва, че съдебната практика приема, че при формиране на възнаградителна лихва, макар нормативно да не е установен императивен лимит, обективен критерий за добросъвестното определяне може да бъде размерът на законната лихва, без последният да може да се приеме, като максимален размер. Посочено е, че се приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити – двукратния размер на законната лихва. В настоящия случай в договора е предвидена лихва в размер на 3,400 % на месец или 40,8 % годишно, който размер надхвърля повече от три пъти законната, което представлява нарушение на добрите нрави, като критерии за норми на поведение, установени в обществото. В тази връзка и счита, че следва ясно да се откроява института на ГПР от този на лихвения процент по кредита. Институтът на ГПР предвижда таван за разходите по кредита, от които лихвения процент се явява само компонент, по отношение на който е налице съдебна практика във връзка с противоречието й с добрите нрави. Останалите разходи по кредита (като застраховка, лихви, такси и прочие) също са компоненти, формиращи размера на ГПР и като такива, тяхната обща стойност не може да надвишава предвидения лимит в чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Процесната клауза на възнаградителна лихва по договора, накърнява договореното равноправие между страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради което същата се явява нищожна. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждат никакво действие, следва да се приеме, че лихва не е уговорена между страните по процесния договор. В тази връзка недействителността на 4 уговорката относно договорената лихва води до нищожност и на целия договор (per argumentum чл. 11, ал. 1, т. 9 във вр. с чл. 22 от ЗПК).

Счита, че клаузите на чл. 8, чл. 6 от процесния договор и чл. 10 от Общите условия нарушават изискванията на чл. 143, ал. 2, т. 5 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП) и чл. 147, ал. 1 от ЗЗП. Така уредените клаузи от договора противоречат на добрите нрави и добрите търговски практики, като илюстрират директно уговорки във вреда на потребителя, които не отговарят на изискването за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава последния, при неизпълнение на негови задължения да осигури обезпечение да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка (чл. 143, т. 5 ЗЗП). Наред с това счита, че същите не са формулирани по ясен и недвусмислен начин съгласно чл. 147, ал. 1 от ЗЗП, като в това число и клаузите не позволяват на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора по смисъла на чл.143, ал. 2, т. 19 от ЗЗП. Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация и следва да се окачестви, като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Посоченото обстоятелство аргументира нищожността на клаузата за неустойка и на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. Неустойката за изпълнение на задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди (няма данни за ответника да са настъпили вреди от непредоставяне на обезпечение) е типичен пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване.