Решение № 83 от 06.04.2022, Окръжен съд - Шумен

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 83 гр. Шумен, 06.04.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ШУМЕН, СЪСТАВ II, в публично заседание на осми март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Азадухи Ов. Карагьозян

Членове:

Константин Г. Моллов

Теодора Енч. Димитрова при участието на секретаря Татяна Св. Тодорова като разгледа докладваното от Теодора Енч. Димитрова Въззивно гражданско дело № 20223600500047 по описа за 2022 година

Производство по чл.258 и сл. от ГПК.

Предмет на разглеждане е въззивна жалба от АХМ. М. М. от с. Наум, общ.

Каолиново, обл. Шумен, действащ чрез пълномощника адв. Р. Н. от АК – Силистра срещу решение № 197/21.12.2021 г. по гр.д. № 933/2020 г. по описа на НПРС.

Жалбоподателят намира решението за неправилно, необосновано, постановено при неправилна правна квалификация и нарушение на съдопроизводствените правила по съображения, подробно изложени в жалбата му, с оглед на което моли въззивният съд да го отмени изцяло и постанови друго, с което да уважи иска му, като осъди ответника да му заплати сумата от 1 282.50 лева - обезщетение за ползването на 1/2 ид.ч. от процесната земя и му присъди извършените по делото разноски.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК въззиваемият Б. МЮСР. В. не е депозирал отговор на въззивната жалба. В съдебно заседание, чрез пълномощника си адв. Б. И. от ШАК оспорва същата като неоснователна.

Въззивната жалба е подадена в срок, от надлежно легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, редовна и допустима.

Разгледана по същество, същата е основателна, поради следното:

Гр.д. № 933/2020 г. по описа на НПРС е образувано по искова молба на жалбоподателя срещу въззиваемия, в която ищецът е навел твърдения, че с решение № 1

85/29.03.2018 г. по гр.д. № 647/2017 г. по описа на НПРС и решение № 161/30.07.2018 г. по в.гр.д. № 183/2018 г. по описа на ШОС по отношение на Х.Х.А. И.Х.Х. и Б. МЮСР. В. е било признато, че той е собственик, на основание давностно владение, на нива с площ от 4.124 дка, в землището на с. Наум, обл. Шумен, местност „ .... „, съставляваща имот № 102002 по плана за земеразделяне, при граници: №№ 026001, 102003, 000056, 102001, а по КК и КР на селото – ПИ с идентификатор № ***, с площ от 4 104 кв.м., при съседи:

***, ***, *** и ***. Владението върху имота му било предадено на 18.10.2019 г.. През стопанските 2014/2015 г., 2015/2016 г., 2016/ 2017 г., 2017/2018 г. и 2018/2019 г. И.Х.Х. и съпругата му Р.Е.Х. са ползвали половината от имота, а Б. МЮСР. В. – другата половина, и са получавали плодовете му - по 80 лв. на декар рента и по 45 лева на декар субсидии от държавата, като за целия период общата сума е 2 565 лева или по 1 282.50 лева за И.Х.Х. и Б. МЮСР. В.. И.Х.Х. починал на 25.07.2019 г.. Предвид горното, отправил нотариална покана до ответниците да му заплатят обезщетение за лишаване от правото да ползва имота през периода 2014 г. – 2019 г., но от тяхна страна не било извършено плащане. Позовавайки се на изложеното, жалбоподателят е поискал от съда да постанови решение, по силата на което да осъди Б. МЮСР. В. и Р.Е.Х. да му заплатят обезщетение за пропуснати ползи за това, че е бил лишен да ползва процесната земя за петгодишен период, считано от 2014 г. до 2019 г. вкл., под формата на рента и субсидии, в размер общо на 2 565 лева или по 1 282.50 лева за всеки от ответниците.

В срока по чл.131 от ГПК ответникът Б. МЮСР. В. е оспорил иска като неоснователен, твърдейки, че от 2012 г. до 2019 г. е владял и се е разпореждал с процесния имот на основание нотариален акт за дарение № ..../2012 г. на нотариус П.А., поради което е бил добросъвестен владелец. Освен това е отдал имота под наем на лицето М.О.Р. поради което не е получавал субсидии за него. Трето, в негова полза е изтекла кратката 5-годишна придобивна давност.

Ответницата Р.Е.Х. не е изразила становище по иска.

С молба от 12.04.2021 г. ищецът е заявил, че между него и ответницата Р.Е.Х. е било постигнато извънсъдебно споразумение, по силата на което същата му е заплатила дължимата сума по предявения спрямо нея иск, поради което се отказва от него и моли за прекратяване на производството по делото спрямо тази ответница.

С определение № 93/12.04.2021 г. съдът е прекратил производството по делото, поради отказ от иска. Определението е било обжалвано от ищеца, като с определение № 218/19.07.2021 г. по в.гр.д. № 291/2021 г. на ШОС е било отменено в частта, в която производството е прекратено по отношение на ответника Б. МЮСР. В. и делото е върнато на НПРС за продължаване на съдопроизводствените действия по отношение на предявения срещу него иск.

С обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че е сезиран с предявен от АХМ. М. М. срещу Б. МЮСР. В. иск по чл.31, ал.2 от ЗС, за заплащане от ответника на ищеца обезщетение за ползването на полагащата му се 1/2 ид.ч. от имот, представляващ нива с площ от 4.104 дка, ІV категория, находяща се в землището на с. Наум, обл. Шумен, 2 местност ...., съставляваща имот № 102002 по плана за земеразделяне, при граници: №№ 026001, 102003, 000056, 102001, от което е бил лишен за период от 5 стопански години от 2014/2015 г. до 2018/2019 г., в размер на 1 282.50 лева, като с решението си е отхвърлил иска изцяло и е осъдил ищеца да заплати на ответника деловодни разноски в размер на 500 лева.

Решението се обжалва изцяло от ищеца.

При извършена проверка по реда на чл.269 от ГПК, съдът намери, че първоинстанционното решение е валидно, но недопустимо, като постановено по непредявен иск.

Видно от изложеното в исковата молба и изявленията на ищеца и процесуалния му представител в хода на делото, до приключване на устните прения в първа инстанция, ищецът е твърдял, че е собственик на целия имот, а не съсобственик и, че през исковия период същият е бил ползван без правно основание съвместно от ответника Б. МЮСР. В. и И.Х.Х., заедно със съпругата му Р.Е.Х., като самият той е бил лишен от ползването му. В тази връзка и поради смъртта на И.Х.Х., настъпила на 25.07.2019 г. е поискал от съда да осъди ответниците Б. МЮСР. В. и Р.И.Х. да му заплатят обезщетение за пропуснати ползи под формата на получените от всеки от тях ренти и субсидии за имота за стопанските 2014 г.

– 2019 г.. В първоначалната искова молба ищецът е посочил като основание за исковете си чл.30, ал.3 от ЗС, а в уточняващата молба – чл.31, ал.2 от ЗС, която правна квалификация е била приета и от първоинстанционния съд, макар, че не го обвързва. Нито един от посочените текстове обаче не може да се приеме като основание на действително предявената претенция, очертана от наведените от ищеца факти и обстоятелства и предявен петитум, от които единствено може и следва да бъде изведено материалното право, чиято защита се търси. В случая ищецът категорично не се е позовавал на съсобственост между него и първоначалните ответници, респ. между него и ответника Б. МЮСР. В., като е обосновал правото си на вземане с твърдението, че е едноличен собственик на имота и всеки от първоначалните ответници е ползвал без правно основание по 1/2 ид.ч. от него, поради което му дължи припадащата му се част от получените от имота граждански плодове за времето от 2014 г. до 2019 г. вкл.. Изложеното налага извод, че първоинстанционният съд е бил сезиран с иск по чл.93 от ЗС, имащ за предмет защита правото на собственика да получи добивите, включая гражданските плодове от собствената си вещ, от които е бил лишен през известен период от време, тъй като са били получавани без основание от друго лице, като целта на предоставената с иска защита е възстановяване на баланса между правото на всеки собственик, лишен от добивите на собствената му вещ и всяко друго лице, което в определен период от време ги е получавало вместо собственика. Предвид това и, че претенцията по чл.93 от ЗС се основава на факти и обстоятелства, различни от тези, на които се основава иска на съсобственик на вещта срещу другите съсобственици за ползите, от които е бил лишен поради това, че тя е била ползвана само от останалите, но не и от него / имащ за правно основание чл.31, ал.2 от ЗС / и, едновременно с това касае различно материално право, подлежащо на защита, настоящата инстанция приема, че 3 първоинстанционният съд не само е задал неправилна материално правна квалификация на претендираното право, но е допуснал произнасяне по иск, различен от предявения, т.е. по непредявен иск, с оглед на което постановеният от него съдебен акт е недопустим, поради липса на положителна процесуална предпоставка, обуславяща надлежно упражнено право на иск, за която съдът следи служебно. Ето защо, обжалваното решение се явява недопустимо и следва да се обезсили, като делото бъде върнато на НПРС за произнасяне по предявения иск.

Водим от горното, съдът

РЕШИ:

ОБЕЗСИЛВА решение № 197/21.12.2021 г. по гр.д. № 933/2020 г. по описа на Районен съд – Нови пазар.

ВРЪЩА делото на Районен съд – Нови пазар, друг състав, за ново разглеждане и произнасяне по предявения иск.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4