Решение № 258 от 20.01.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 258 гр. Пловдив, 20.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петър М. Милев при участието на секретаря Катя Г. Грудева като разгледа докладваното от Петър М. Милев Гражданско дело № 20245330103892 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Образувано е по искова молба на Г. А. Д., ЕГН **********, с адрес в ****************, против „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: 131576434, със седалище и адрес па управление: гр. София, ж.к. „Люлин“ 7. бул.

„Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет. 2, офис 40-46 и „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК: 202513690, със седалище и адрес на управление: гр. София. ж.к. „Люлин“ 7, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28.

„Силвър център“, ет. 2, офис 40-46, с която са предявени осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД – за осъждане на ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД да заплати на ищеца сумата от 25,42 лв. недължимо платена по клауза за възнаградителна лихва по Договор за паричен заем № ********* от 23.08.2019 г., получена от ответника без правно основание, както и за осъждане на ответника „Файненшъл България“ ЕООД да заплати на ищеца сумата от 122,89 лв. недължимо платена по клауза за поръчителство по Договор за предоставяне на поръчителство/гаранция № ********* от 23.08.2019 г., получена от ответника без правно основание.

В исковата молба се излагат твърдения, че между Г. А. Д. и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е сключен договор за паричен заем ********* от 23.08.2019 г., по силата на който на ищеца е предоставен заем. Счита, че договорът е недействителен доколкото в него не е посочен реално дължимия ГПР, в него не е включено възнаграждението за поръчител. Това представлявало и заблуждаваща търговка практика, което правила клаузата за ГПР неравноправна, от там следвало, че такава клауза липсва и договорът е недействителен, съгласно чл.22, вр. с чл.11, ал.1 т.10 ЗПК.

Излагат се твърдения, че във връзка с договора за паричен заем, първият 1 ответник е получил недължимо сумата от 25,42 лева за възнаградителна лихва, поради нищожност на договора за кредит, а вторият ответник получил недължимо сумата от 122,89 лева, поради това, че договорът бил лишен от правно основание, уговорен неравноправно в ущърб на потребителя.

Отправено е искане за присъждане на разноски , в това число и за присъждане на адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 2 от ЗА.

В срока по чл. 131 ГПК е депозиран писмен отговор от първия ответник - „Изи Асет Мениджмънт“ АД, със становище, че исковете са неоснователни. В Договора за паричен заем ясно и недвусмислено били посочени всички разходи и такси, които следва да заплати длъжникът, както и годишният процент на разходите бил в съответствие с изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, тъй като съдържал изискуемата информация. ГПР не бил повисок от законово предвидения, като той се изчислявал по специална формула и тъй като възнаграждението за поръчителство не било част от заемното правоотношение, то не било включено в ГПР. По отношение на договора за поръчителство се изтъква, че в конкретния случай, кредиторът е оценил кредитния риск и е преценил, че за да гарантира вземанията си по договора, то следва да се предостави обезпечение от длъжника. Поддържа се, че възнаграждението за предоставяне на обезпечение не следва да се включва при формиране на ГПР по договора, доколкото същото касае правоотношение с трето лице. Евентуалното включване на възнаграждението за поръчителя в ГПР би довело до неговия нереален размер. Твърди се, че процесният договор за кредит е съобразен с императивната норма на чл. 11, т. 10 ЗПК. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски и прави възражение за прекомерност на разноските на ищеца.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор и от втория ответник „Файненшъл България“ ЕООД, с аргументи за неоснователност на иска.

Поддържа се, че дружеството е следвало да получи уговореното възнаграждение предвид сключената гаранционна сделка по искане на ищеца.

Договорът не бил лишен от правно основание, тъй като дружеството го сключило поради възможността да получи възнаграждение за предоставената услуга. Престациите не били явно нееквивалентни, тъй като ответникът изпълнявал задълженията си по договора точно и добросъвестно. Изложени са и съображения против доводите на ищцовата страна за нищожност на договора за заем. Сочи се, че дори и договорът за заем да е недействителен, то договорът за поръчителство поражда действие и уговореното възнаграждение е дължимо. Оспорват се твърденията за нищожност на договора за паричен заем. Предвид изложеното моли за отхвърляне на исковете. Претендират се разноски. Възразява за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищеца.

Съдът, като прецени доказателствата по делото и доводите на страните съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявени са при условията на обективно и кумулативно съединяване осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД за връщане на дадено без основание.

В тежест на ищеца е разпределено да докаже факти за плащане /респ. получаване от всеки от ответниците/ на твърдените суми като 2 възнаградителна лихва и като възнаграждение за предоставяне на поръчителство. В тежест на ответниците е при условията на пълно и главно доказване, да установят наличие на валидно основание за получаване на сочените парични суми.

По фактите:

Установява се от приобщения доказателствен материал по делото, че между ищеца и ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД е сключен Договор за паричен заем № ********* от 23.08.2019 г., както и че между ищеца и ответника „Файненшъл България“ ЕООД е сключен Договор за предоставяне на поръчителство № ********* от 23.08.2019 г. Паричният заем е реално предоставен на ищеца.

По делото е изслушано заключението на вещо лице по съдебносчетоводна експертиза, съгласно което в ГПР по договора за паричен заем е включена само договорната лихва, а ако се включи в ГПР и възнаграждението за поръчителя, то ГПР ще бъде в размер на 668,15%.

По действителността на двата договора:

Доколкото ищецът не обосновава интерес от кумулативното разглеждане н а възраженията за нищожност на договорите, нито опредЕ. поредност, следва да се приеме, че възраженията са предявени в условията на алтернативност.

В уговорения в договора за паричен заем ГПР (годишен процент на разходите) не е включено възнаграждението на поръчителя по договора за предоставяне на поръчителство, а само възнаградителната лихва. Съдът счита, обратно на доводите на ответниците, че възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство следва да се включи в ГПК. Независимо че възнаграждението по Договора за предоставяне на поръчителство се дължи на друго лице, различно от кредитора, същото е пряко свързано с договора за заем и съобразно императивните разпоредби на чл. 19, ал. 1 от ЗПК и §1, т. 1 от ДР на ЗПК следва да бъде включено при изчисляване на годишния процент на разходите. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения, а съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. Разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК е създадена за защита на икономическите интереси на потребителя като по-слабата страна в правоотношението при сключване на договор за потребителски кредит и целта на същите е да не допуснат той да заплати за предоставения му кредит необосновано високо възнаграждение. В случая, че при сключването на договора за потребителски кредит е предвидено обезпечение под формата на поръчителство, което е свързано с допълнителни разходи за потребителя за заплащането му, като по този начин е налице заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по кредита. На основание чл. 22 от ЗПК поради нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за паричен заем е недействителен във връзка с това възражение на ищеца, а останалите не следва да се разглеждат.

Неоспореното от страните заключение на вещото лице е компетентно изготвено, поради което съдът му дава вяра. В подкрепа на изложените разсъждения е и заключението, че в ГПР не е включено възнаграждението на 3 поръчителя.

С Договора за предоставяне на поръчителство и предвиденото в него възнаграждение се цели прехвърляне върху длъжника на риска, който кредиторът носи, ако не направи правилна оценка на кредитоспособността.

Този риск се покрива от самия длъжник, тъй като на практика кредиторът поръчителства на себе си и събира за това възнаграждение. С това не се постигат целите на поръчителството, а целите на неоснователното обогатяване. Поръчителят, ако плати, встъпва в правата на кредитора, и платеното от него няма да остане в негова тежест, а следва да бъде възстановено от длъжника. Дори да се стигне до плащане от поръчителя, на практика това плащане икономически би излязло от имуществото на самия кредитор. Така, реално, при липса на изпълнение от длъжника, загубата на главница и лихва ще се отрази само веднъж в имуществото на свързаните лица, независимо дали като вземане на първия или на втория ответник, но ще се генерира допълнителна печалба в размер на възнаграждението на гаранта.

Така установените обстоятелства водят до извода, че договорът за предоставяне на поръчителство излиза извън правилата на добросъвестността, като прехвърля риска от неизпълнение върху самия длъжник, предвиждайки допълнителна печалба за кредитора под формата на възнаграждение за свързания с кредитора гарант. Следователно договорът за предоставяне на поръчителство/гаранция противоречи на добрите нрави и ерго е нищожен.

В гореизложения смисъл е и константната практика на окръжните съдилища: Определение № 1600 от 30.06.2022 г. по в. ч. гр. д. № 1722 / 2022 г. на Окръжен съд – Пловдив; Определение № 1429 от 11.04.2022 г. по в. ч. гр. д. № 720 / 2022 г. на Окръжен съд – Варна; Определение № 260 от 13.04.2022 г. по в. ч. гр. д. № 203 / 2022 г. на Окръжен съд – Перник; Определение № 34 от 24.01.2022 г. по в. ч. гр. д. № 23 / 2022 г. на Окръжен съд – Сливен;

Определение № 269 от 26.04.2022 г. по в. ч. гр. д. № 180 / 2022 г. на Окръжен съд – Ловеч; Определение № 212 от 28.03.2023 г. по в. ч. гр. д. № 128 / 2023 г. на Окръжен съд – Габрово.

Тъй като исковата претенция е по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, съдът се произнася по недействителността на двата договора само в мотивите на решението, като за това обстоятелство не се формира сила на пресъдено нещо между страните.

По основателността на иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД:

От представените по делото доказателства се установява реалното отпускане на заетата сума. Единствено ответниците по делото не успяха да докажат действителността на договорите по изложените по-горе съображения, поради което исковата молба се явява изцяло основателна.

Съгласно приетото заключението на вещо лице по съдебно-счетоводна експертиза потребителят е заплатил на кредитодателя сума в общ размер от 1 148,31 лв., която сума кредитодателят е разпределил по следния начин: 1 000 лв. за главница, 25,42 лв. за договорна лихва и 122,89 лв. за възнаграждение за поръчителство. Цялата сума е заплатена еднократно на 19.09.2019 г.

Следователно исковата молба за връщане на дадено без основание е основателна, като ответниците следва да бъдат осъдени да върнат на ищеца търсените от всеки суми. Ответниците не успяха в процеса да докажат наличието на валидно правно основание за задържане на сумите.

По разноските:

4

При този изход на делото разноските следва да бъдат възложени на ответниците. Ищецът има право на разноски за заплатените от същия държавна такса в размер на 100 лв. и 180 лв. за депозит за вещо лице по ССчЕ.

Процесуалният представител на ищеца е отправил претенция по чл. 38, ал. 2 от ЗА да му бъде присъден адвокатски хонорар за оказаната правна помощ на ищеца като материално-затруднено лице. Ответниците са направили възражения за прекомерност на адвокатския хонорар на процесуалния представител на ищеца и молят същият да бъде намален до минимума, посочен в Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Поискания от процесуалния представител на ищеца размер на адвокатския хонорар – 960 лв. с ДДС, е колкото минималното адвокатско възнаграждение съгласно в чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредбата – 800 лв. без ДДС или 960 лв. за двата иска с ДДС . От тази гледна точка възраженията на ответниците за прекомерност на адвокатския хонорар на ищеца се явяват неоснователни. Всеки ответник следва да бъде осъден по равно да заплати както разноските в полза на ищеца, така и определеното от съда възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА в размер на 960 лв. с ДДС в полза на адвоката.