Решение № 151 от 26.04.2024, Софийски окръжен съд
- Съд
- Софийски окръжен съд
- Дело
- Въззивно гражданско дело 678/2022
- Вид
- Решение № 151
- Подписан
- 26.04.2024
- В сила
- 24.07.2025
- Състав
- Евгения Тодорова Генева, Георги Стоянов Мулешков, Лилия Маркова Руневска
Цитирани разпоредби
- чл. 162 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 176 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 235, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
- чл. 259, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 263, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 263, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 267 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 271, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 80 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 38, ал. 2 · Закон за адвокатурата
- чл. 52 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 200 · Кодекс на труда
- чл. 200, ал. 1 · Кодекс на труда
- чл. 201 · Кодекс на труда
- чл. 201, ал. 2 · Кодекс на труда
РЕШЕНИЕ
№ 151 гр. София, 24.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател: Евгения Т. Генева
Членове:
Г. Ст. Мулешков
Лилия М. Руневска при участието на секретаря Теодора Р. Вутева като разгледа докладваното от Г. Ст. Мулешков Въззивно гражданско дело № 20221800500678 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 65 от 31.05.2022 г. по гр. д. № 665 / 2020 г.
Самоковският районен съд е осъдил „К.Л.“ ЕООД да заплати на С. К. Ф., М. К. Ф. и М. К. Ф. като наследници на К. Д. Ф. следните обезщетения за претърпени неимуществени вреди от смъртта на наследодателя вследствие на трудова злополука от 20.05.2019 г.:
1. На С. К. Ф. – обезщетение в размер на 50 000 лв., ведно със законната лихва от датата на злополуката;
2. На М. К. Ф. – обезщетение в размер на 135 000 лв., ведно със законната лихва от датата на злополуката;
3. На М. К. Ф. – обезщетение в размер на 135 000 лв., ведно със законната лихва от датата на злополуката.
Искът на всеки от посочените трима наследници е бил отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 150 000 лв.
Освен това районният съд е осъдил „К.Л.“ ЕООД да заплати на И. Б.
Н. обезщетение в размер на 135 000 лв. за претърпени неимуществени вреди от смъртта на К. Д. Ф. вследствие на трудова злополука от 20.05.2019 г., ведно със законната лихва от датата на злополуката, като 1 искът е бил отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 150 000 лв.
На ищците са били присъдени и разноски съразмерно на уважената част от исковете, а именно 600 лв. в полза на С. и по 1500 лв. в полза на М., М. и И..
Районният съд е възложил в тежест на ответника дължимите държавни такси съразмерно на уважената част от исковете.
Решението е било постановено при участието на „Д.О.З.“ ЕАД като трето лице – помагач на ответника „К.Л.“ ЕООД.
Срещу първоинстанционното решение е подадена въззивна жалба от ответника „К.Л.“ ЕООД в частите, с които предявените срещу него искове са били уважени.
Жалбоподателят развива подробни доводи за неправилност на обжалвания акт поради необоснованост и нарушение на материалния закон, както и поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
С отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемите – ищци пред районния съд, оспорват жалбата.
Постъпила е и насрещна въззивна жалба само от ищеца С. Ф. срещу онази част от първоинстанционното решение, с която искът му за обезщетение е бил отхвърлен за разликата над присъдените 50 000 лв. до пълния предявен размер от 150 000 лв. Твърди се неправилност на решението досежно приложението на чл. 52 ЗЗД.
С подадения отговор ответникът „К.Л.“ ЕООД оспорва насрещната въззивна жалба.
Третото лице „Д.О.З.“ ЕАД е представило становище, с което поддържа въззивната жалба на подпомаганата страна „К.Л.“ ЕООД.
Отговор на насрещната въззивна жалба не е бил подаван от помагача, но той я оспорва с последващо становище. Третото лице твърди, че на 28.03.2023 г. е изплатило на ищците сумата от 42 840 лв. съгласно условията на задължителна застраховка „Трудова злополука“.
Софийският окръжен съд, за да се произнесе, съобрази следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, а насрещната въззивна жалба – в срока по чл. 263, ал. 2 ГПК. Те са допустими. С тях се обжалва валидно и допустимо в обжалваните части решение на първоинстанционен съд.
Пред въззивната инстанция страните нямат спор за следните релевантни факти:
- че К. Д. Ф. е работел при ответника по трудово правоотношение на длъжност „шофьор автокран“, като е постъпил на работа на 12.06.2018 г. по силата на трудов договор от 11.06.2018 г.;
2
- че на 20.05.2019 г. по време на работа К. Ф. е паднал от камиона, който е бил натоварен с дървени трупи, в резултат на което е получил тежка шийна травма и е починал;
- че злополуката е била призната за трудова с Разпореждане № 510422-54 от 05.07.2019 г. на ТП на НОИ – С. област, което не е било обжалвано и е влязло в сила;
- че ищците С. Ф., М. Ф. и М. Ф. са наследници на К. – негови деца;
- че ищцата И. Н. е живяла с К. на съпружески начала повече от 24 години, като двамата имат две деца – ищците М. и М.;
- че ищецът С. е син на починалия К. от брака му с И. Б., който брак е бил прекратен преди повече от 20 години, като родителските права върху детето са били предоставени на майката.
Тези обстоятелства се установяват и с ангажираните по делото писмени и гласни доказателства.
Първият спорен въпрос е дали отговорността на работодателя може да бъде изключена. От отговора ще зависи обсъждането на доводите за несправедливост на присъдените от районния съд обезщетения и за евентуалното намаляване отговорността на работодателя.
Алинея първа на чл. 201 КТ изключва отговорността на работодателя при умишлено увреждане на здравето на пострадалия, макар и във връзка или по повод извършваната работа. Член 55, ал. 3 КЗО изрично постановява, че това увреждане не представлява трудова злополука. А задължението на работодателя по чл. 200 КТ възниква само доколкото една злополука може да бъде квалифицирана като трудова.
При положение, че увреждането е причинено умишлено от пострадалия, липсва трудова злополука и следователно липсва основание за възникване на задължението за обезвреда.
В настоящия случай злополуката, при която е починал К. Ф., е била призната за трудова по надлежния ред. Ето защо работодателят ще следва да отговаря на основание чл. 200, ал. 1 КТ. Отговорността му е обективна и не може да бъде изключена независимо от това дали негов орган или друг негов работник или служител има вина за настъпването на трудовата злополука.
Вторият спорен въпрос е за справедливия размер на обезщетенията, които се дължат на правоимащите лица. Размерът на всички присъдени обезщетения се оспорва от работодателя – ответник по исковете. Ищецът С. Ф. от своя страна намира присъденото му обезщетение от 50 000 лв. за занижено, като с насрещната въззивна жалба оспорва решението в отхвърлителната му част до пълния предявен размер от 150 000 лв.
Останалите ищци са останали доволни от присъдените им обезщетения – 3 всекиму по 135 000 лв.
По делото се установява, че ищцата И. Н. е живяла на семейни начала с пострадалия в продължение на повече от 24 години. Двамата имат две пълнолетни деца, които са отглеждали съвместно от раждането им. Живели са като семейство в гр. Б. в жилище, собственост на К..
Между двамата се била установила трайна и дълбока емоционална връзка. През последните години К. се отбивал след работа в с. Б., където живеели майка му и брат му и които имали здравословни проблеми, но след това винаги се прибирал при семейството си в апартамента в Б..
Лекият автомобил, с който ходел на работа, всяка вечер бил паркиран пред блока. Отношението на К. към семейството му било чудесно.
Двамата с И. никога не са се разделяли, разбирали са се и се обичали.
След смъртта на К. И. била съсипана, като вече в продължение на няколко години тя продължава да взема успокоителни. За силната връзка между двамата говори и фактът, че И. се е чувствала морално задължена към кръвните роднини на съпруга си и е продължила да се грижи за майка му (до смъртта й) и за брат му, който е с диабет и слепота, като всяка събота и неделя ходи до с. Б.. И. често посещава гроба на К..
Изложените факти се установяват с показанията на свидетелите Г.
С. и С. Я.. Свидетелката С. е съсед на семейството на ищците (живеят в съседни апартаменти), а свидетелят Я. е първи братовчед на К.. Двамата имат лични и непосредствени впечатления за изложените от тях обстоятелства. Те не са чували К. да е имал връзки с други жени.
Следва да бъде съобразено също така, че към момента на трудовата злополука И. е била на 43 години. В разцвета на живота си тя е останала без подкрепата на човека, с когото е живяла в продължение на повече от 24 години, с когото са градили дом и с когото са отгледали и възпитали две деца.
Изложеното мотивира въззивния съд да приеме, че определеното от районния съд в полза на ищцата И. Н. обезщетение от 135 000 лв. отговаря на критериите за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД.
За размера на обезщетението е без значение, че ищцата И. Н. и починалият К. Ф. не са били сключили граждански брак, на който факт се акцентира неуместно във въззивната жалба на ответника.
Съдът не кредитира показанията на свидетеля Ю. Б. за съществувала интимна връзка между пострадалия и лицето И., тъй като показанията му се оборват с показанията на свидетелите С. и Я.. Между И. и К. са съществували прекрасни отношения на съпруг и съпруга, а пострадалият всяка вечер се е прибирал при семейството си. Самият факт, че след смъртта на К. И. е продължила сама да се грижи за майка му и брат му, говори за привързаност и за признателност за съвместния им 4 живот.
По отношение на ищците М. Ф. и М. Ф. определеното от районния съд обезщетение от по 135 000 лв. е завишено. През целия си живот посочените ищци са живели с родителите си и ненавременната и неочаквана смърт на баща им е довела неминуемо до дълбоки душевни терзания. Двамата, както и майка им, са били „съсипани“ (по думите на свидетелката С.). М. е била студентка и е живеела в гр. С., но е била финансово зависима от баща си, който много се е гордеел с образованието й. М. е продължавал да живее с родителите си в семейното жилище в Б., макар вече да е работел и да е разполагал с доходи. От друга страна обаче към момента на смъртта на баща им М. е била на 24 години, а М. – на 21 години. Двамата отдавна са били навършили пълнолетие и всеки от тях е бил поел по своя жизнен път. Мъката на децата не е съизмерима с мъката на майката И., като и доказателствата са в тази насока. Самите свидетели С. и Я. акцентират върху душевното състояние на И. след смъртта на К. и върху промените, настъпили в живота й. Те не говорят за настъпили дълбоки промени в душевния мир и в живота на двете им деца. Ето защо въззивният съд намира, че справедливото обезщетение за ищците М. Ф. и М. Ф. възлиза на 120 000 лв. за всеки от тях. Тук съдът на основание чл. 52 ЗЗД съобразява и икономическите условия и стандарта на живота към м. май 2019 г., когато минималната работна заплата е била 560 лв., а общият годишен разход за едно лице – 6214 лв. по данни на НСИ.
Завишено е и определеното от районния съд обезщетение от 50 000 лв. за ищеца С. Ф.. Родителите му са се разделили и той е заживял само с майка си, когато е бил тригодишен. По делото няма данни кога родителите му са се развели, но не е спорно, че родителските права са били предоставени за упражняване на майката. През 1997 г., когато е бил на 8-9 години, С. е заминал с майка си да живее в Гърция (показанията на свидетелката М. Б., преценени в съвкупност и представен международен паспорт от 1997 г.) Оттогава той не е живял в България. Преди заминаването си в Гърция е поддържал чести контакти са баща си. Когато се е прибирал в България през ваканциите е обичал да ходи при него в с.
Б.. Свидетелката Б., която е баба на ищеца, знае, че двамата са поддържали контакти и след като С. е пораснал. Чували са се по телефона, защото К. винаги е знаел кога С. ще се прибере в България.
Няма обаче данни дали двамата са се срещали. Свидетелят Я., който е поддържал редовно контакти с новото семейство на К., заявява при разпита си, че не е виждал С. от бебе. Свидетелката С. също не споменава да е виждала С., за когото единствено знае, че живее в Гърция с майка си от много време. Контактите на посочения ищец са били по-скоро с еднокръвната му сестра М. (показанията на свидетелите Я. и Б.). На 5 ищеца му е било тежко, че не е успял да покани баща си в Гърция. От тази факт обаче може да се направи и друг извод – синът и бащата вече не са били особено близки, защото не се установява причина (например икономическа) С. да не реализира това свое намерение, въпреки че към 20.05.2019 г. той вече е бил на почти 30 години и е живеел в Гърция в охолство (показанията на свидетелката Б.).
Разпечатката съдържа 60 от 203 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/228fe6b5-1d2a-4cb9-96b2-7107e2434a94