Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Определение № 914 от 31.03.2022, Апелативен съд - София

Съд
Апелативен съд - София
Дело
Въззивно частно гражданско дело 891/2022
Вид
Определение № 914
Подписан
31.03.2022
В сила
23.05.2022
Състав
Бистра Николова, Милен Василев, Тодор Тодоров

Цитирани разпоредби

  • чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 237 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 248 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 274 - 279 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 274 - 279 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 275, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 274 - 279 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 274 - 279 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 274 - 279 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 274 - 279 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 280 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 433, ал. 1, т. 8 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 80 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 38, ал. 1, т. 2 · Закон за адвокатурата
  • чл. 38, ал. 2 · Закон за адвокатурата
  • чл. 110 · Закон за задълженията и договорите

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 914 гр. София, 31.03.2022 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 11-ТИ ТЪРГОВСКИ, в закрито заседание на тридесет и първи март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Бистра Николова

Членове:

Тодор Тодоров

Милен Василев като разгледа докладваното от Милен Василев Въззивно частно гражданско дело № 20221000500891 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 274 – 279 от ГПК.

Образувано е по частна жалба от 1.03.2022 г. на ищеца Д. Г. Г. чрез адв. Й. Й. срещу определението от 31.01.2022 г. по гр. дело № 14175/2020 г. на Софийския градски съд, І-19 състав, с което е оставена без уважение молбата на същия за изменение на решението от 30.11.2021 г. в частта за разноските.

В жалбата се твърди, че неправилно съдът е отказал да присъди възнаграждение на адвоката на ищеца по чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата. Неправилно било прието, че ответникът не е налице хипотезата на чл. 78, ал. 2 ГПК. Сочи се, че към датата на подаване на исковата молба изпълнителното производство срещу ищеца все още не е било прекратено, което обуславяло и правния интерес от водене на настоящото дело.

Предвид изложеното жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалвания съдебен акт и да уважи искането на ищеца по чл. 248 ГПК.

Ответникът „Банка ДСК“ ЕАД в писмения отговор на процесуалния си представител, оспорва частната жалба.

Софийският апелативен съд, след като прецени събраните доказателства и обсъди доводите по частната жалба, намира за установено следното:

Първоинстанционното производство е било образувано по искова молба от 22.12.2020 г., с която ищецът Д. Г. Г. е предявил срещу ответника „Банка ДСК“ ЕАД обективно съединени искове за установяване недължимостта на сумите по изпълнителен лист от 6.04.2012 г. по ч.гр.д. 15623/12 г. на СРС, 38 състав, по изпълнителен лист от 9.04.2012 г. по ч.гр.д. 15624/2012 г. на СРС, 42 състав, по изпълнителен лист от 25.04.2012 г. по ч.гр.д. 15625/2012 г. на СРС, 36 състав, по изпълнителен лист от 9.05.2012 г. по ч.гр.д. 15513/2012 г. на СРС, 48 състав, като погасени по давност. Твърди се, че тези изпълнителни листове са издадени в полза на „Сосиете Женерал Експресбанк“ АД, чийто правоприемник се явявал ответникът, като въз основа на тях срещу 1 ответника било образувано изп. дело № 20128520400841 на ЧСИ К. П.. Твърди се, че на 10.06.2013 г. към взискателя било извършено плащане в размер на 288 265,08 лв., с което са погасени част от вземанията по изпълнителния лист от 6.04.2012 г. по ч.гр.д. 15623/2012 г. на СРС. Останалата част от вземанията не била погасена, а след 10.06.2013 г. и до момента не били извършвани никакви изпълнителни действия, поради което изпълнителното производство било прекратено на осн. чл.

433, ал. 1, т. 8 ГПК. Спрямо тези вземания изтекла и погасителната давност по чл. 110 ЗЗД, поради което ищецът имал интерес да се установи недължимостта на сумите. Поискано е присъждане на съдебни разноски, вкл. тези за адвокатско възнаграждение.

Към исковата молба е приложено пълномощно от ищеца в полза на адв. Й. Й. за процесуално представителство, както и договор за правна защита от 6.08.2020 г. В същият е уговорено, че правната защита се предоставя безплатно на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, тъй като ищецът е материално затруднен.

В подадения на 1.07.2021 г. отговор на исковата молба ответникът „Банка ДСК“ ЕАД е заявил, че признава, че след 10.06.2013 г. не са извършвани изпълнителни действия по изпълнителното производство, поради което то е прекратено на осн. чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК от 11.06.2015 г. Заявява, че признава, че процесните вземания са погасени по давност и банката не претендира същите от ищеца. От момента на прекратяване на изпълнителното производство не било образувано ново и не били предприемани нови изпълнителни действия. Поради това е заявено становище, че банката не е дала повод за завеждане на делото, поради което разноските следва да се възложат на ищеца.

В първото заседание на 8.11.2021 г. процесуалните представители на ответника са потвърдили заявеното признание на исковете.

С решение от 30.11.2021 г., постановено по реда на чл. 237 ГПК, съдът е уважил предявените отрицателни установителни искове. Въпреки това е прието, че на ответника не следва да се възлагат разноските по делото, тъй като не е дал повод за завеждане на делото и е признал исковете. Решението е връчено на ищеца на 15.12.2021 г.

С молба от 29.12.2021 г. процесуалният представител на ищеца е поискал да бъде изменено решението от 30.11.2021 г. в частта за разноските, като бъде присъдено адвокатско възнаграждение на осн. чл. 38, ал. 2 ЗА.

Срещу молбата е подаден отговор от 20.01.2022 г. от ответника.

За да постанови обжалваното определение от 31.01.2022 г., с което е оставил молбата без уважение, СГС е повторил същите аргументи, както по решението – че ответникът не е дал повод за завеждане на делото.

При така установените обстоятелства въззивният съд намира от правна страна следното:

Частната жалба е подадена срока по чл. 275, ал.1 от ГПК и е допустима. Разгледана по същество тя е неоснователна.

На първо място, предмет на искането по чл. 248 ГПК не са разноски в полза на ищеца, а са разноски в полза на неговия адвокат по чл. 38, ал. 2 ЗА. Подобно искане обаче е било заявено за първи път едва в молбата по чл. 248 ГПК. Същото не е заявено до устните състезания в първоинстанционното производство. В първото и единствено заседание на 8.11.2021 г. ищецът не се е явил, нито негов представител. Не е депозирана и молба преди заседанието с подобно искане.

Такова искане не се съдържа и в исковата молба – в нея на стр. 4 е заявено следното искане: „ Моля да осъдите ответника да ми заплати разноските, сторени от мен в настоящото съдебно 2 производство, включително тези за адвокатско възнаграждение“. Очевидно е, че искането е само за направени от ищеца разноски. Възнаграждението по чл. 38, ал. 2 ЗА не са сторени от ищеца разноски, а са разноски в полза на адвоката, които той може да претендира за себе си. Искането за присъждане на подобно възнаграждение в полза на адвоката не е направено в исковата молба, нито в друго писмено изявление в първата инстанция до приключване на устните състезания.

Направеното едва в молбата по чл. 248 ГПК подобно искане се явява несвоевременно и преклудирано. Това е достатъчно за неоснователност на молбата, още повече, че не е бил представен и списък на разноските по чл. 80 ГПК.

На второ място, съобразно 78, ал. 1 и 2 ГПК ищецът има право на присъждане на разноски съразмерно на уважената част от иска, освен ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска. В случая правилно СГС е приел, че е налице хипотезата на чл. 78, ал. 2 ГПК, при която разноските са в тежест на ищеца. Ответникът е заявил признание на иска в отговора по чл. 131 ГПК и първото заседание – заявил е, че признава, че вземанията са погасени по давност. Заявил е признание и на факта, че след 10.06.2013 г. не са извършвани изпълнителни действия срещу ищеца, вследствие на което изпълнителното производство срещу него е било прекратено поради перемпция на осн. чл. 38, ал. 2 ЗА. Самият ищец също твърди подобно прекратяване по право в исковата молба, поради което заявлението му в обратен смисъл в частната жалба буди недоумение. Не се установява висящност на някакво изпълнително производство спрямо ищеца към датата на подаване на исковата молба. Самата погасителна давност също е изтекла далеч преди подаване на исковата молба – през 2018 г. Не се твърди и установява ответникът след 2013 г. да е предявявал претенциите си спрямо ищеца по процесните изпълнителни листове. По тази причина следва да се приеме, че той не е дал повод за завеждане на настоящото дело, а същевременно е признал и исковете. Ето защо налице е хипотезата на чл. 78, ал. 2 ГПК, поради което и на това основание ответникът не дължи претендираното адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА.

Така мотивиран, Софийският апелативен съд,

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определението от 31.01.2022 г. по гр. дело № 14175/2020 г. на Софийския градски съд, І-19 състав.

Определението подлежи на обжалване пред ВКС при условията на чл. 280 ГПК в 1-седмичен срок от връчването на преписи на двете страни.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3