Решение № 4088 от 15.09.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4088 гр. Пловдив, 15.09.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николай Д. Голчев при участието на секретаря Соня Ил. Букова като разгледа докладваното от Николай Д. Голчев Гражданско дело № 20245330117733 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с искова молба, подадена от Н. Я. Т. против „Стик- Кредит“ АД, с която са предявени искове, както следва: иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 19, ал. 4, вр. ал. 5 ЗПК, с който се претендира да бъде прогласена нищожността на клаузата на чл. 27, вр. чл. 17 от Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние № *********., сключен между страните, предвиждаща заплащането на неустойка в размер от 0.9% от стойността на усвоената по договора сума за всеки ден, в който заемателят не е предоставил обезпечение на вземанията на кредитора по договора, тъй като с включването на горепосочената величина, годишният процент на разходите по договора е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в евро и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България и иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр.

“1- во” ЗЗД, с който се претендира ответникът да бъде осъден да заплати на ищцата сума в размер от 319, 02 лева- платена без основание по недействителната клауза чл.

27, вр. чл. 17 от Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние № ******, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда /15.10.2024г./ до окончателното й погасяване (претенцията на ищеца е описана съобразно заявеното с молба вх. № 89461/ 21.08.2025г. увеличение досежно размера на предявения иск с правно осн. чл. 55, ал. 1, пр. „1- во“ ЗЗД - ОСЗ, проведено на 10.09.2025г.- л. 135 от делото).

Ищцата твърди, че с ответника е сключила Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние № *****, по силата на който й е предоставена сума в размер от 1200 лв., която е следвало да върне на 9 месечни вноски до 17.07.2023г., ведно с договорената възнаградителна лихва и други акцесорни вземания. Отразеният в договора лихвен процент е 36%, а ГПР е 42, 58%. Сочи се, че в чл. 17 от договора е предвидено задължение за кредитополучателя да осигури в тридневен срок от 1 сключване на договора обезпечение- физическо лице- поръчител, което следва да отговаря на множество кумулативно предвидени условия или банкова гаранция за всички задължения по договора. Изтъква се, че на практика за потребителя е невъзможно да осигури което и да било от двете обезпечения. При непредоставяне на обезпечение в тридневен срок от сключване на договора, в тежест на потребителя се начислява разписаната в чл. 27 от договора неустойка- 0.9% от усвоената главница за всеки ден, в който потребителят не е предоставил обезпечение. Предвид изложеното, ищецът поддържа, че неустойката представлява скрито възнаграждение за кредитора, чрез което последният цели единствено да капитализира допълнителен приход.

Изтъква, че формулираното по договора задължение за заплащане на „неустойка“ следва да бъде включено в ГПР, тъй като е сигурен разход за потребителя. Поддържа се, че е налице драстично разминаване между посочения в договора ГПР и действителният му размер. Изтъква се, че ако сумата по обезпечението бъде включена в ГПР, размерът му би бил доста над императивно посочения максимум в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Предвид изложеното и на осн. чл. 19, ал. 5 ЗПК се моли да бъде прогласена нищожността на клаузата на чл. 27, вр. чл. 17 от процесния договор за потребителски кредит. Поддържа, че във връзка с договора за кредит е заплатил на ответника сума в общ размер от 1570 лв., която покрива усвоената главница. Моли се ответникът да бъде осъден да заплати на ищцата сумата от 300 лв. като дадена при липса на основание по посочената клауза за неустойка. Претендират се сторените разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът „Стик- Кредит“ АД е подал писмен отговор, с който поддържа, че искът е допустим, но неоснователен. Изтъква, че в договора ясно и недвусмислено са посочени всички разходи и такси, които следва да заплати длъжникът, както и годишният процент на разходите. Изтъква се, че в конкретния случай, кредиторът е оценил кредитния риск и е преценил, че за да гарантира вземанията си по договора, то следва да се предостави обезпечение от длъжника.

Поддържа се, че вземането за неустойка при непредоставяне на обезпечение не следва да се включва при формиране на ГПР по договора, доколкото същото се заплаща единствено в случай, че потребителят не изпълни договорно поетото си задължение.

По отношение на размера на неустойката се поддържа, че в проявление на принципа на договорната свобода, същият е индивидуално договорен между страните и в тази връзка не се явява прекомерен. Твърди се, че неустойката не е прекомерна и предвид обстоятелството, че вземанията по процесния договор за кредит не са обезпечени.

Моли се така предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендират се сторените разноски.

По допустимостта на производството: при наличие на твърдения за недействителност на договора или на отделни клаузи от него, за ищеца – потребител винаги съществува интерес да предяви нарочен иск за обявяване нищожността на договора или на част от него, тъй като само така би се формирала сила на пресъдено нещо по отношение на въпросите касаещи действителността на договора и би се гарантирало, че кредиторът не би предявил срещу потребителя каквито и да било претенции за суми, различни от главницата (арг. чл. 23 ЗПК). В тази връзка е отразеното и в § 83 от Решение на СЕС от 21.03.2024г. по дело С- 714/ 22, съобразно което Директива 93/13 предоставя на потребителя право да се обърне към съд, за да се установи неравноправният характер на договорна клауза и последната да се остави без приложение — право, чиято ефективност трябва да се съблюдава. Чл. 7 от Директива 93/13 изрично повелява, че държавите - членки осигуряват, че в интерес на потребителите, съществуват подходящи и ефективни мерки за предотвратяване на употребата на неравноправни клаузи в договори, сключени между потребители и продавачи или доставчици.

2

Прилагането на гореизложените съображения към настоящия казус налага разбирането, че чрез предявяването на искове за обявяване нищожност на клаузата за неустойка по договора, както и за връщане на недължимо платената сума по нея, потребителят би имал достатъчно ефективна защита срещу всяка една бъдеща претенция на кредитора във връзка с клаузите на чл. 27, вр. чл. 17 от процесния Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние № ******* Именно и предвид това съдът приема, че за ищеца – потребител съществува интерес от предявяване на процесните искове и това именно представлява ефективно средство за защита съобразно изискването на чл. 7 от Директива 93/13 срещу всички бъдещи претенции на кредитора по договора, които се основават на недействителни/ неравноправни клаузи от същия.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

От приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че между ответника „Стик Кредит” АД като заемодател и ищцата Н. Я. Т. като заемател е възникнало правоотношение по повод на сключен Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние № ********, по силата на който на ищцата е предоставена сума в размер от 1200 лв. Отразеният в договора лихвен процент е 36%, годишният процент на разходите е 42,58 %, а задължението следва да се погаси на 9 месечни вноски до 17.07.2023г. (съобразно приложимия към договора за кредит погасителен план- л. 8 от делото). Съобразно 17, ал. 1 от Договора, в тридневен срок от сключването му, длъжникът следва да предостави на кредитора обезпечение, а именно: физическо лице- поръчител или банкова гаранция със срок на валидност най- малко 30 дни след падежа на последната вноска по кредита. По отношение на поръчителя, той следва да бъде одобрено предварително от кредитора лице и да отговаря на следните, кумулативно поставени изисквания в чл. 20, ал. 1 и ал. 2 от приложимите към договора общи условия (л. 28 от делото): дееспособно физическо лице навършило 21 години, притежаващо българско гражданство, с постоянно местоживеене в България, с непрекъснати осигурителни права /здравно и социално осигуряване/ през последните дванадесет месеца преди датата на подаване на заявката за кредит, което полага труд по трудово/ служебно правоотношение по безсрочен договор и не е в период на предизвестие за прекратяване на трудовото/ служебното правоотношение към датата на подаване на заявката за кредит, както и е получавало редовно възнаграждението си за последните 12 месеца преди подаване на заявката за кредит. Поръчителят следва да е с минимален осигурителен доход от 1500 лв., валидно трудово правоотношение при последен работодател от минимум 6 месеца, липса на записи в ЦКР относно просрочия, под наблюдение, загуба и т.н., да не е поръчител по съществуващ кредит, в която и да е банка или небанкова финансова институция, да не е настоящ потребител на кредитора и да представи служебна бележка от работодател за получавано трудово възнаграждение за период от 6 месеца преди кредитната заявка.

При неизпълнение в срок на посоченото задължение за предоставяне на обезпечение, съобразно 27, ал. 1 от договора, потребителят следва да заплати на кредитора неустойка в размер от 0.9% от стойността на усвоената по договора сума за всеки ден, през който не е предоставено обезпечение. Съобразно чл. 28 от договора, при неизпълнение на което и да е задължение по договора, освен другите договорени неустойки, потребителят дължи на кредитора и неустойка в размер от 1% от размера на просрочената сума на ден (тоест, налице е кумулиране на неустойките по чл. 17 и чл. 18 от договора).

По силата на сключения договор за потребителски кредит, на ищцата Т. е 3 предаден погасителен план, както и копие от условията, приложими към договора за кредит.

От приетата по делото съдебно- счетоводна експертиза (л. 131- 133) се установява, че по силата на процесното кредитно правоотношение, ищцата е усвоила сума в размер от 1200 лв. Общо върнатата от ищцата на ответника сума по договора за кредит възлиза на 1598, 10 лева. Ответникът- кредитор по договора е разпределил по пера постъпилата сума, както следва: 1200 лв.- за погашение на главницата, 76 лева- за договорна лихва, 319, 02 лева- за неустойка и 3, 08 лева- “други приходи”.

Съдът кредитира в цялост на заключението на вещото лице по изготвената съдебно- счетоводна експертиза като счита същата за обективна, обоснована и съответна на останалия, приобщен по делото доказателствен материал.

По правните аспекти на спора:

По претенцията с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 19, ал. 4, вр. ал. 5 ЗПК.

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между ответникът "Стик Кредит" АД като заемодател и ищцата Н. Я. Т. като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 1200 лв. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съобразно нормата на чл. 19, ал. 4 ГПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Ал. 5- та на чл. 19 ЗПК (ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.) разписва, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.