Решение № 941 от 17.02.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 941 гр. София, 17.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: П. Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Йоана Кр. Кацарска при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Йоана Кр. Кацарска Въззивно гражданско дело № 20241100504375 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и следв. ГПК.

С Решение № 21110 от 20.12.2023 г., постановено по гр. д. № 6069/2022 г. по описа на Софийски районен съд, 48-и състав, е признато за установено по предявените от „Топлофикация София“ ЕАД по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че М. П. Я. (наследник на починалия в хода на заповедното производство длъжник П. К. Я.) дължи на „Топлофикация София“ ЕАД сумата от 1946,35 лв., представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия в топлоснабден имот – апартамент № 46, находящ се в гр. София, ж.к. *******, аб. № ******* за периода 01.04.2018 г. – 30.04.2019 г., ведно със законната лихва от 20.08.2021 г. до плащането, като е отхвърлен искът за разликата над уважения размер до пълния предявен размер от 3409,95 лв. и за периода 01.05.2017 г. – 31.03.2018 г., като неоснователен и погасен по давност; сумата от 8,14 лв., представляваща цена на услугата за дялово разпределение на топлинна енергия за същия имот за периода 01.08.2018 г. – 30.04.2019 г., ведно със законната от 20.08.2021 г. до плащането; сумата от 365,71 лв., представляваща лихва за забава върху главницата за топлинна енергия, начислена за периода 15.09.2018 г. – 30.07.2021 г., като е отхвърлен искът за разликата над уважения размер до пълния предявен размер от 779,69 лв., като неоснователен и погасен по давност, за които вземания по ч. гр. д. № 48432/2021 г. по описа на СРС, 24 състав, е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 07.09.2021 г.

Със същото решение е признато за установено по предявените от „Топлофикация София“ ЕАД по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Н. К. Я. дължи на „Топлофикация София“ ЕАД сумата от 1946,35 лв., представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия в топлоснабден имот – апартамент № 46, находящ се в гр. София, ж.к. *******, аб. № ******* за периода 01.04.2018 г. – 30.04.2019 г., ведно със законната лихва от 20.08.2021 г. до плащането, като е отхвърлен искът за разликата над уважения размер до пълния предявен размер от 3409,95 лв. и за периода 01.05.2017 г. – 31.03.2018 г., като неоснователен и погасен по давност; сумата от 8,14 лв., представляваща цена на услугата за дялово разпределение на 1 топлинна енергия за същия имот за периода 01.08.2018 г. – 30.04.2019 г., ведно със законната от 20.08.2021 г. до плащането; сумата от 365,71 лв., представляваща лихва за забава върху главницата за топлинна енергия, начислена за периода 15.09.2018 г. – 30.07.2021 г., като е отхвърлен искът за разликата над уважения размер до пълния предявен размер от 779,69 лв., като неоснователен и погасен по давност, за които вземания по ч. гр. д. № 48432/2021 г. по описа на СРС, 24 състав, е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 07.09.2021 г.

С цитираното решение са отхвърлени изцяло предявените от „Топлофикация София“ ЕАД срещу М. П. Я. (наследник на починалия в хода на заповедното производство длъжник П. К. Я.) и Н. К. Я. по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване дължимостта на сумата от 4,20 лв. (всеки от ответниците по 2,10 лв.), представляваща мораторна лихва върху стойността на услугата дялово разпределение на топлинна енергия за периода 01.10.2018 г. – 30.07.2021 г., като неоснователни.

Със същото решение и на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК М. П. Я. (като наследник на починалия в хода на заповедното производство длъжник П. К. Я.) е осъден да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД сумата от 245,70 лв. – разноски в исковото производство и сумата от 60,21 лв. – разноски в заповедното производство, а Н. К. Я. е осъден да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД сумата от 440,58 лв. – разноски в исковото производство и сумата от 107.98 лв. – разноски в заповедното производство.

С решението и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК „Топлофикация София“ ЕАД е осъдена да заплати на М. П. Я. сумата от 268,53 лв. – разноски в исковото производство, съразмерно с отхвърлената част на исковете.

Срещу така постановеното решение, в частта, с която са уважени предявените срещу М. П. Я. искове, е депозирана въззивна жалба от последния, в която са изложени оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение в обжалваната част поради нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите. Твърди, че ответникът и неговият наследодател никога не са консумирали топлинна енергия в процесния имот, като от представено по делото удостоверение за настоящ адрес било видно, че П. К. Я. имал друг настоящ адрес. Сочи, че в представения по делото списък на етажните собственици фигурирал единствено другият ответник по делото – Н. К. Я.. Акцентира, че в съдебнотехническата експертиза е установено, че единствено подписът на Н. К. Я. присъства в списъка на етажните собственици, като същият е заявил за монтаж 3 бр. разпределители на ТЕ и 2 бр. термовентили. Моли съда да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част и претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззивамият ищец е подал писмен отговор на въззивната жалба, в който излага становище за нейната неоснователност. Моли съда да потвърди решението в обжалваната част и претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Въззиваемият – третото лице помагач на страната на ищеца – „Директ“ ЕООД в законоустановения срок не е подал отговор на въззивната жалба и не взема становище по жалбата.

Решението, в частта, с която са уважени предявените от „Топлофикация София“ ЕАД срещу Н. К. Я. искове, както и в частта, с която частично са отхвърлени предявените срещу М. К. Я. искове, не е обжалвано и е влязло в законна сила.

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок, от ответника М. Я., чрез адвокат Ц. П., с пълномощно по делото, като е заплатена дължимата държавна такса за въззивно обжалване, поради което въззивната жалба е допустима.

Софийският градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Решението е правилно, като на основание чл.

272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави следното:

2

Предявени са обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149, ал. 1 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД, като основателността им е предпоставена от това ищецът да установи при условията на пълно и главно доказване следните правопораждащи факти: съществуването на договорни отношения между страните за доставката на топлинна енергия, обема на реално доставената на ответника топлинна енергия за процесния период, както и че нейната стойност възлиза именно на спорната сума.

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ „потребители на топлинна енергия“ са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда-етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, а съгласно дадената в пар. 1, т.

2а от ДР на ЗЕ „битов клиент“ е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди. Следователно, купувач и страна по сключения договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено вещно право на ползване, поради което и то е задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационни правоотношения с ищцовото дружество.

Облигационното правоотношение за битови нужди със собственика или вещния ползвател на недвижимия имот възниква по силата на закона, а не въз основа на индивидуален договор с клиентите на топлинна енергия. Общите условия на ищеца се одобряват и публикуват по реда на чл. 150 ЗЕ и следователно договорът за продажба на топлинна енергия на клиенти на топлинна енергия се счита сключен с конклудентни действия. Поради тази причина за възникването на облигационното правоотношение не е необходимо сключването на индивидуален договор.

На етапа на въззивното производство е безспорно, че въззивникът М. К. Я. е собственик на ½ ид.ч. от процесния имот, находящ се в гр. София, ж.к. *******, аб. № ******* по силата на наследствено правоприемство, като другата ½ ид.ч. е собственост на Н. К. Я..

С оглед изложените във въззивната жалба доводи, че доколкото другият сънаследник – Н. К. Я., единствено ползва имота, следва да е изцяло отговорен за консумираната в процесния имот топлинна енергия, следва да се посочи следното: Съгласно Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС собствениците или титулярите на вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти се явяват предполагаемите според закона клиенти на топлинна енергия за битови нужди, но няма пречка клиенти на топлинна енергия за битови нужди да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови нужди и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие. Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презумира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот.

В мотивите на цитираното тълкувателно решение е разгледана хипотезата, в която когато топлоснабденият имот е жилище, притежавано в режим на съпружеска имуществена общност, при предоставянето му след развода със съдебно решение за ползване на единия от бившите съпрузи по силата на чл. 57, ал. 1, изр. 1 СК по силата на наемно правоотношение.

В този случай, съгласно дадените в тълкувателния акт разяснения, ако ползващият бивш съпруг сключи писмен договор при публично известни общи условия с топлопреносното предприятие, например с откриването на индивидуална партида при последното за целия имот, тогава той става клиент на топлинна енергия за битови нужди освен за своята идеална част от имота и за другата идеална част, притежавана от другия бивш съпруг, поради което дължи на топлопреносното предприятие цената на доставената топлинна енергия за битови нужди за цялото жилище.

3

Тази хипотеза е идентична с хипотезата на възникнала обикновена съсобственост върху топлоснабденото жилище при наследяване, в който случай е възможно само единият съсобственик да сключи писмен договор с топлопреносното предприятие за целия имот и тогава само той се явява задължено лице за заплащане на цената на доставяната в обекта топлинна енергия.

Поради изложеното неоснователни се явяват доводите на въззивника, че от представеното удостоверение за настоящ адрес на П. К. Я., се установявало, че наследодателят не живеел на процесния адреса, както и че в списъка на етажната собственост бил вписан единствено Н. К. Я., доколкото както бе посочено и по-горе, фактическото ползване на имота не е обуславящо за ангажиране на отговорността на ответника. При това и доколкото по делото не са събрани доказателства, които да установяват сключването на писмен договор с топлопреносното предприятие, въззивникът ответник следва да отговаря за доставената до имота топлинна енергия съобразно квотите му в съсобствеността.