Определение № 4387 от 03.10.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4387 гр. София, 03.10.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГО 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и шести септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Жива Декова

Членове:

Александър Цонев

Дора Михайлова като разгледа докладваното от Дора Михайлова Касационно гражданско дело № 20248002100798 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „КолПойнт Ню Юръп“ ЕАД, чрез адв. Д. А., срещу Решение № 6220 от 05.12.2023 г. по в. гр. д. № 7906/2023 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено Решение № 5618 от 08.04.2023 г., постановено по гр.д. № 21946/2022 г. на Софийски районен съд, 58 състав. С първоинстанционното решение е признато за незаконно и отменено на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ дисциплинарно наказание „уволнение”, наложено на ищеца Б. М. С. С., ЛНЧ 30777877540, със Заповед № 10135-А/07.04.2022 г. на директора “ КолПойнт Ню Юръп“ ЕАД, като на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ ищецът е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност „старши агент“.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано. Касаторът счита за неправилен фактическия извод на въззивния съд, че ищецът не е разпространил поверителни за работодателя сведения, тъй като е останало недоказано в процеса той да е разгласил публично такава информация пред трети лица, поради което е изключил и извод ищецът да е автор на деяние, уронващо доброто име на предприятието на работодателя.

Допускането на касационно обжалване касаторът основава на предпоставките по чл. 280, ал.

1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК, позовавайки се на очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответникът по касационната жалба Б. М. С. С., чрез адв. Ст. К., е подал отговор, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал.

2 ГПК, приема следното - касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу 1 подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно установено, че страните по делото били обвързани от безсрочно трудово правоотношение с източник трудов договор от 21.02.2020 г., по което ищецът заемал първоначално длъжността „телеагент“ в звено „Епик геймс“, а от 01.03.2022 г. – длъжността „старши агент“ в звено „Епик геймс“.

Трудовото правоотношение било прекратено със Заповед № 10135- А/07.04.2022 г. на директора на „КолПойнт Ню Юръп“ ЕАД, връчена на ищеца при отказ на 07.04.2022 г. в 16.25 ч., с която му било наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ на основание чл.

330, ал. 2, т. 6 КТ, вр. чл. 190, ал. 1, т. 4, пр. 2 КТ- разпространяване на поверителни за работодателя сведения, чл. 187, ал. 1, т. 8, пр. 2 - уронване на доброто име на предприятието, чл. 190, ал. 1, т. 7 КТ - други тежки нарушения на трудовата дисциплина, и чл. 188, т. 3 КТ.

Заповедта съдържала пет конкретни дати и твърдението, че ищецът е разпространил поверителна за работодателя информация в група с неизвестен брой членове и състав, част от платформата „Дискорд“. Изведено и заключение, че по този начин ищецът е направил поверената му в качеството на служител на компанията информация достъпна и видима за неограничен брой трети лица, както следва: на 18.06.2021 г. публикувал екранна снимка от вътрешната работна система, от която се виждали данни на играч; на 20.06.2021 г. публикувал екранна снимка, от която се виждали съобщения с краен клиент и данни за него акаунт ИД-номера и процедурата, която трябвало да бъде извършена; на 27.06.2021 г. публикувал екранна снимка от вътрешната работна система „Зендеск“, от която се виждала бележка относно обработен тикет/запитване, ИД-номер на акаунти на крайния клиент и друга вътрешна информация; на 15.01.2021 г. публикувал екранна снимка от вътрешната работна система „Зендеск“, от която се виждала проведената между служителя и крайния клиент комуникация, както и неговият псевдоним; на 17.01.2022 г. публикувал екранна снимка от вътрешната система „Зендеск“, от която се виждала проведената между служителя и крайния клиент комуникация, както и неговият псевдоним. Заповедта съдържала обобщението, че с оглед спецификата на поверителната информация, предмет на нарушението, и злепоставянето на предприятието пред трети лица, което се отразило неблагоприятно на успешността на бизнеса, нарушението се явявало тежко. Преди издаване на заповедта, в 15.38 ч. на 07.04.2022 г., по реда на чл. 193, ал. 1 КТ от ищеца били изискани писмени обяснения. В тях той посочил, че групата в „Дискорд“ била група само между съекипници, които се познават. Групата била ползвана единствено да споделят помежду си забави моменти от своята работа и да си помагат взаимно, в нея трети лица не участвали.

Въззивният съд се е позовал на длъжностните характеристики, връчени на ищеца, чл. 10 от сключения между страните трудов договор от 21.02.2020 г. и подписаната въз основа на същия декларация за конфиденциалост, съгласно които служителят поел задължение по време на действието на договора и след това да счита и съхранява като поверителна всяка информация относно работодателя и неговите клиенти - имената на клиенти, фирми или каквато и да е специфична вътрешнофирмена информация.

Въз основа на заключението към изготвената в производството пред районния съд съдебно2 техническа експертиза, писмените доказателства по делото - сигнал, заповед за проверка наличието на нарушения на трудовата дисциплина, доклад с резултатите от тази проверка, декларации, договори между „Епик Геймс Интернешънъл“ и „Телъс Интернешънъл Сървисис Лимитид“ и между ответното дружество и „Трансактел Интернешънъл Сървисис Лимитид“, както и показанията на свидетелите А. С., К. Д., И. Д., Х. В., В. Р. и Г. Ч., допуснати на страната на ответника, въззивният съд установил, че служителите в екипа нямали достъп до платформата „Дискорд“, като предвид степента на сигурност на служебните устройства било невъзможно инсталирането на това приложение на служебните им компютри. Вещото лице допуснало, че процесни екранни снимки били заснемани с камера на мобилен телефон от вътрешната служебна система „Зендеск“, която имала специфично графично оформление и представлявала интерфейс за връзка с клиенти, играещи на продукти на компанията „Епик Геймс“, от вътрешната система „Р8Т tооl“. Чрез тази вътрешна система се извършвали промени в акаунтите на потребителите на продуктите на „Епик Геймс“, както и от вътрешната и-мейл система на ответното дружество, достъпна само от конкретни служебни акаунти на служителите. Така заснетите изображения били качени впоследствие през мобилно устройство в сървърното пространство на „Дискорд“.

Въз основа на заключението към експертизата и показанията на свидетелите А. И. и Х. Т., допуснати на страната на ищеца, бивши служители на ответника, уволнени при същите условия, въззивният съд приел, че групата „Дискорд“ имала общо 25 участника, служители при ответника. Във вътрешната служебна система на дружеството всеки служител имал личен акаунт със специфичен nick-name („ник-нейм“), който се регистрирал в глобалната база данни на компанията. По този начин използването в рамките на работния процес на същия ник-нейм от друго лице било немъзможно. Всеки от служителите в екипа след влизане в индивидуалния си профил на интерфейса на програмата получавал и обработвал индивидуални случаи - т.нар. „tickets“, представляващи запитвания от потребители относно игри, създадени от „Епик Геймс“. Съгласно заключението било невъзможно по установения ред друго лице, различно от титуляра на даден акаунт, да влезе в него, а служебните данни на ищеца Б. С. били установени по безспорен начин.

Оспорването на законността на уволнението било основано на възражения срещу изложените в обстоятелствената част на заповедта констатации за извършени от ищеца действия в посочения период и за резултатите от извършената от работодателя проверка, както и на възражения за неспазен срок по чл. 194, ал. 1 от КТ и несъответствие на заповедта с изискванията на чл. 195, ал. 1 от КТ.

За да уважи предявения иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, въззвният съд е приел, че ищецът не е разпространявал поверителни за работодателя сведения пред трети лица, поради което не е и уронил доброто име на предприятието му, защото ИД-номерата на акаунти на клиенти на дружеството не съставлявали такава информация, а и тя, както и разпространените снимки на работната система в платформата „Дискорд“, били достъпни само за служители на ответното дружество, доколкото групата в „Дискорд“ е представлявала обща комуникация само между служители на ответника. По отношение на последното основание, във връзка с което е наложено процесното дисциплинарно наказание - чл. 190, ал. 1, т. 7 КТ (други тежки 3 нарушения на трудовата дисциплина) – въззивният съд е посочил, че нито в уволнителната заповед, нито в искането за предоставяне на писмени обяснения, се съдържало описание на конкретни нарушения, поради което извод за законност на наложеното дисциплинарно наказание и на това основание бил изключен. Решаващият състав е приел, че работодателят не е представил вътрешен правилник, какъвто е твърдял да има в дружеството. Посочил е, че дори въз основа на показанията на доведените от ответника свидетели да се приеме, че публикуването на екранни снимки от работната система в „чат“ между служители на ответното дружество съставлява забранено от правилника поведение, наложеното дисциплинарно наказание „уволнение“ не съответства на тежестта на подобно нарушение по смисъла на чл. 189, ал. 1 КТ предвид чистото дисциплинарно минало на ищеца.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Касационният жалбоподател поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по следните значими за изхода на делото въпроси, обобщени от настоящата инстанция съобразно правомощията й по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС:

1. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички представени по делото доказателства, относими към релевантните за изхода на спора факти?“;

2. „Как се преценяват противоречиви показания на две групи свидетели и следва ли съдът да отчете евентуалната заинтересованост на свидетел в хипотезата на чл. 172 ГПК?“.

Позовава се на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърди, че първият въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС– Решение № 8 от 06.04.2020 г. по гр. д. № 1618/2019 г. на IV ГО, Решение № 23 от 03.04.2017 г. по гр. д. № 2634/2016 г. на III ГО, Решение № 30 от 12.06.2018 г. по гр. д. № 5036/2016 г. на I ГО, Решение № 27 от 10.04.2019 г. по гр. д. № 2339/2018 г. на III ГО, Решение № 144/22.11.2019 г. по т. д. № 2579/2018 г. на ВКС, II ТО, Решение № 57/27.05.2022 г. по т. д. № 432/2021 г. на ВКС, II ТО, Решение № 182/13.12.2018 г. по гр. д. № 657/2018 г. на ВКС, III ГО, и Решение № 106 от 19.06.2019 г. по гр. д. № 1463/2018 г. на IV ГО, а вторият – в противоречие с Решение № 312 от 11.01.2018 г. по гр. д. № 191/2017 г. на IV ГО, Решение № 34 от 22.02.2016 г. по гр. д. № 4657/2015 г. на I ГО, Решение № 205 от 02.11.2016 г. по гр. д. № 1499/2016 г. на I ГО, Решение № 79 от 12.07.2017 г. по гр. д. № 3244/2016 г. на IV ГО, Решение № 50083 от 20.12.2022 г. по гр. д. № 3417/2021 г. на I ГО, Решение № 58 от 03.06.2022 г. по гр. д. № 2784/2021 г. на III ГО, и Решение № 381 от 21.03.2012 г. по гр. д. № 756/2010 г. на I ГО.

По въпроса относно задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички доказателства, възражения и доводи на страните е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, между които Решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 55 от 3.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I ТО, Решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II ТО, Решение № 111 от 3.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II ТО и др. Съгласно тази 4 практика непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК.