Определение № 7752 от 02.04.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 7752 гр. София, 02.04.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-IV-A, в закрито заседание на втори април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Гергана В. Недева

Боян Г. Бояджиев като разгледа докладваното от Боян Г. Бояджиев Въззивно частно гражданско дело № 20261100503286 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 248, ал. 1 вр. чл. 274 и сл. ГПК.

Образувано е по частна жалба с вх. № 50075/16.02.2026 г. на Р. И. С. срещу определение № 4660/02.02.2026 г., постановено по гр. д. № 38639/2024 г. на СРС, ГО, 143 състав, с което по реда на чл. 248 ГПК е изменено решение 15018/02.08.2025 г. в частта за разноските, като е намалено присъденото адвокатско възнаграждение от 480 лв. на 240 лв. поради приета прекомерност. Жалбоподателят оспорва определението на Софийския районен съд, като излага доводи, че актът е неправилен, тъй като уговореният и реално заплатен хонорар от 480 лв. е доказан, съответства на минималния размер по Наредба № 1/2004 г. и не може да бъде редуциран, още повече че делото не е с ниска фактическа и правна сложност и е положен реален и пълен обем процесуален труд. Излагат се доводи, че съдът неправилно е преценил сложността на спора и е игнорирал относимата практика на ВКС и съдилищата, според която възражението за прекомерност следва да се отхвърли, когато възнаграждението е в минимален размер и не е съществено завишено, поради което се иска присъждане на пълния претендиран размер на разноските.

Моли съдът да отмени обжалваното определение и да уважи изцяло претенцията за адвокатски хонорар.

В законовия срок по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на частната жалба от ответната страна „Сити Кеш“ ООД, в който се изразява становище, че определението е правилно и съобразено с доказателствата и актуалната съдебна практика, като се изтъква, че ищецът е предявил множество идентични искове по един и същ договор, което представлява злоупотреба с право и не следва да води до многократно присъждане на разноски, а до определяне на едно общо възнаграждение. Допълнително се сочи, че след измененията, обусловени от решението по дело C-438/22 на СЕС, минималните размери по Наредба № 1/2004 г. имат само ориентировъчен характер и съдът следва да определи справедлив размер с оглед фактическата и правна сложност, обема на извършената работа и поведението на страните, включително липсата на опит за доброволно уреждане на спора, поради което правилно е присъден по-нисък адвокатски хонорар.

Софийски градски съд, след като се запозна с жалбата и с материалите по делото, намира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал.1 ГПК от процесуално легитимирано лице, поради което е допустима. Разгледана по същество същата е неоснователна.

1

Първоинстанционното производство е образувано по по иск на Р. И. С. срещу „Сити Кеш“ ООД с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата от 1093,04 лв., намалена по реда на чл. 214 ГПК на 374,56 лв., като за разликата е направен отказ, представляваща недължимо платени суми по Договор за потребителски кредит № 826799 от 10.03.2023 г., обявен за недействителен с влязло в сила Решение № 7583/24.04.2024 г. по гр.д. № 45845/2023 г. на СРС. Ищецът твърди, че е получил кредит от 1000 лв. с ГПР 49,1 % и е заплатил общо 1093,04 лв., от които 846,57 лв. неустойка, 201,47 лв. възнаградителна лихва и 45 лв. такса, които са недължими предвид недействителността на договора и дължимостта само на главницата. Ответникът „Сити Кеш“ ООД в срока по чл. 131 ГПК признава иска по чл. 237 ГПК и прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, като страните не спорят по фактите, поради което първоинстанционният съд постановява на решение при признание на иска.

Съгласно чл. 78, ал. 2 ГПК, ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска, разноските се възлагат върху ищеца.

Предпоставките за недължимост на разноските по делото от ответника, когато искът, респективно жалбата, са уважени, са посочени в чл. 78, ал. 2 ГПК и са две: ответникът да не е дал повод за предявяване на иска (отрицателна) и да е признал иска (положителна). Тези предпоставки са кумулативни и следва да се преценяват във връзка с предмета на конкретното дело. Когато обаче сезирането на съда е предпоставка за упражняване на субективни права на ищеца, признанието на иска не е достатъчно, за да се освободи ответникът от отговорността за разноски, тъй като не е породена първата процесуална предпоставка, уредена в чл. 78, ал. 2 ГПК. В разглеждания случай ищецът е предявил осъдителен иск за заплащане на парични суми, платени на ответника при отпаднало основание поради прогласяване по съдебен ред на нищожност на договор за потребителски кредит. Самата нищожност на договора и наличието на клаузи, противоречащи на императивни норми и на защитата на потребителя, произтича от поведението на ответника като търговец – именно той е изготвил и предложил на потребителя договор с незаконосъобразно съдържание, обвързващ го с неблагоприятни и неравноправни условия.

След влизане в сила на решението по иска за прогласяване на нищожност на договора за кредит кредитополучателят не разполага с друг ред или средство за защита, чрез което едностранно да се реализира притезанието си за платените без основание суми на кредитодателя, освен чрез предявяване на осъдителен иск. Именно така обективно се засяга правната сфера на ищеца и поражда необходимост от съдебна намеса. Ищецът не може сам да реализира притезанието си, без да се снабди със съдебен акт, въз основа на който да му бъде издаден изпълнителен титул за провеждане на изпълнение на вземането му. В този смисъл не е налице отрицателната предпоставка по чл. 78, ал. 2 ГПК за „недаване на повод“ за завеждане на иска, поради което разпоредбата не може да намери приложение в полза на ответника и същият не може да бъде освободен от отговорността за разноски по делото.

На следващо място въззивният съд намира, че първоинстанционният съд правилно е определил размера на адвокатското възнаграждение на ищеца.

В решението от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 на СЕС е прието, че чл. 101, § 1 от ДФЕС, във вр. с чл. 4, § 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи. Прието е още, че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на посочената разпоредба от ДФЕС. При наличие на такова ограничение не е възможно 2 позоваване на легитимните цели, които се твърди да са преследвани от посочената национална правна уредба. Размерът на разноските за адвокатското възнаграждение следва да бъде определен в тези случаи, при съобразяване на действителната фактическа и правна сложност на делото и извършената работа от адвоката, като се има предвид и че установената от законодателя възможност за намаляване поради прекомерност на тези разноски е израз на основното начало в гражданския процес за социална справедливост и достъп до правосъдие (в този смисъл са и разясненията, дадени в мотивите към т. 3 от тълкувателно решение № 6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС).

В случая първоинстанционното производство се е развило по типичен за масовите такива производства – формално и без усложнения, не разкрива дори средната фактическа и юридическа сложност на подобен вид претенции. Предвид обема на дейността по подаване на искова молба с излагане на правните съображения от процесуалния представител на ищеца, представяне на три броя писмени доказателства, изпълнение на указанията на съда за представяне на доказателства за заплащане на държавна такса, подаване на молба със становище по съществото на спора поради неучастие в единственото по делото открито съдебно заседание, признанието на иска от насрещната страна, съдът намира, че делото е с ниска правна и фактическа сложност. Следва да се отбележи, че действието по изпълнение на указанията на съда за представяне на доказателства за заплащане на държавна такса е породено от подаването на нередовна искова молба, което предвид осъществяването на процесуално представителство на ищеца от професионалист адвокат, е действие, което би могло да бъде избегнато при полагане на елементарната грижа да бъде пресметнат размера на държавната такса като 4 % от цената на иска. Касае се за действие по извършване на елементарна математическа операция, която професионалният процесуален представител не е направил дори опит да извърши напр. чрез заплащане на каквато и да е държавна такса.

От така изложеното би могло да се приеме, че сумата на възнаграждението за адвокат на търговското дружество ограничава конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на § 101, параграф 1 от ДФЕС, каквато преценка трябва да направи националният съд, съгласно решение на Съда на ЕС от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/16 и С428/16 и решение на Съда на ЕС от 25.01.2024 г. по дело C-438/22. Ограничаваща конкуренцията е правна уредба, предвиждаща размер на възнаграждение, което е необосновано високо и несъответно на извършените фактически и правни действия от адвоката и защитавания интерес, имащо за последица затруднен достъп на физическите и юридическите лица до адвокатски услуги. В този смисъл е и тълкуването на Съда на Европейския съюз - да се съобразяват конкретните условия на всеки отделен случай. При прилагане на основание § 1а, ал. 2, т. 2 от ДР на НВАР вр. Правилата за оценка натовареността на съдиите, приети от Висшия съдебен съвет, на коефициента за вида дело, извършените процесуални действия и развитието на производството, съдът намира, че са налице основания за намаляване на така посочения от НВАР размер с ½ - на 240 лв. с ДДС. Определеното адвокатско възнаграждение от настоящия въззивен съдебен състав съответства на изчисленото от първоинстанционният състав, поради което частната жалба следва да бъде оставена без уважение.

Воден от гореизложеното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба с вх. № 50075/16.02.2026 г. на Р. И. С. срещу определение № 4660/02.02.2026 г., постановено по гр. д. № 38639/2024 г. на СРС, ГО, 3

143 състав, с което по реда на чл. 248 ГПК е изменено решение 15018/02.08.2025 г. в частта за разноските.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4