Определение № 2850 от 10.06.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2850 гр. София, 10.06.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на осми май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Марио Първанов

Членове:

Маргарита Георгиева

Николай Иванов като разгледа докладваното от Николай Иванов Касационно гражданско дело № 20238002104507 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от „АРИЕЛ ФИШ“ ООД, с.Въглен, обл. Варна, с ЕИК 201046700, чрез адв. П. Б. от ВАК, против въззивно решение № 849/07.07.2023 г., постановено по в.гр.д. № 818/2023 г. по описа на Варненския окръжен съд, с което частично е отменено и частично е потвърдено решение № 351/07.02.2023 г. по гр. д. № 17774/2021 г. по описа на Районен съд- Варна, и като краен резултат касаторът е осъден на основание чл. 200 от КТ, да заплати на всеки от ищците: Г. Т. Ч. и Т. А. Ч., сума от по 120 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие смъртта на сина им М. Т. Ч., настъпила в резултат на трудова злополука от 13.08.2021 г., ведно със законната лихва, считано от 14.08.2021 г. до окончателното изплащане, и разноските по делото.

В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Формулирал е следните въпроси: 1. „Длъжен ли е при определяне на обезщетението за неимуществени вреди от смърт на едно лице въззивният съд да обсъди всички критерии, които имат значение за определяне размера на обезщетението - възраст на починалия, обществено положение, момент на настъпване на смъртта, която е от значение за преценка на съществуващото в страната икономическо положение, както и отношенията между пострадалия и лицата, които претендират обезщетение?“; 2. „В кои случаи поведението на пострадалия при трудова злополука следва да се характеризира като проява на груба небрежност? Съставлява ли загубата на контрол върху превозното 1 средство, която не е провокирана от внезапно възникнала опасност за движение проява на груба небрежност?“. По първия въпрос се твърди, че е разрешен в противоречие с противоречие с ППВС № 4/1968 г. По втория въпрос се сочи противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 18/2012 г. по гр. д. № 434/2011 г. на III г.о. и решение № 63/2017 г. по гр. д.

№ 3648/2016 г. на III г.о. По отношение на втората част от втория въпрос се сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, и се навеждат доводи, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.

Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3-то ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответниците по жалбата Г. Т. Ч. и Т. А. Ч. са подали писмен отговор, в който изразяват становище за нейната неоснователност.

Върховният касационен съд, състав на състав на Трето гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване с оглед предмета на исковете и е процесуално допустима.

За да уважи предявените от Г. Т. Ч. и Т. А. Ч. против касатора искове въззивният съд е приел, че ищците са родители на М. Т. Ч., починал на 13.08.2021 г. Приел е за доказани и всички елементи от фактическия състав на чл. 200 КТ. Приел е, че синът на ищците е бил в трудови правоотношения с ответното дружество, като е заемал длъжността „Шофьор лекотоварен автомобил“. Позовал се е на Разпореждане №5104-03-188/29.10.2021 г. НОИТП Варна, с което на основание чл.60 ал.1 КСО декларираната от „Ариел Фиш“ООД злополука, станала с М. Т. Ч. на 13.08.2021 г. е била приета за трудова злополука -злополуката станала по време на изпълнение на трудовите задължения при управление на служебен лекотоварен автомобил към складовата база на осигурителя, при което М. Т. Ч. претърпял ПТП, вследствие на което получил травматични увреждания, довели до летален изход. От Констативен протокол за ПТП с пострадали лица от 13.08.2021 г., било видно, че МПС е с цялостни щети и опожарено, а водачът М. Т. Ч. е починал.

Съдът не е възприел довода на работодателя за допусната от ищеца груба небрежност, изразяваща се в отклонение от първоначално зададения маршрут, както и поради преминаване през затворен за движение път. Въз основа на събраните гласни доказателства, съдът е достигнал до извод, че не е имало зададен изричен маршрут, по който е следвало да премине М. Ч., извършвайки доставките. Работодателят не представил пътен лист, от който да е видно по кои точки преминава маршрутът, който следва да обслужи работника. Съдът е установил също, че при работодателя е имало утвърдена практика, да се извършва „свободна продажба“ по заявка на различни обекти 2 и тогава шофьорите минавали да доставят поръчките. Тази практика била обичайна и толерирана от работодателя, доколкото била и в негов интерес извършване на продажби в неговата клиентска мрежа. Според св. Д., М. Ч. следвало да разнася стока по линията К.-Н.п.-П., но за връщането в гр. Варна не е имало зададен от работодателя маршрут, като според свидетеля, обикновено шофьорите са се връщали през магистралата. Посочил е също, че М. му споделил, че е имал допълнителна заявка за лед в гр. Девня, тъй като ледът предният ден не му стигнал. Прието е, че дори и работникът да не е изпълнил възложената работа, преминавайки по най-краткия път за връщане, то горното е било в интерес на работодателя и с негово съгласие, доколкото такава е била утвърдената практика за извършване на „свободна продажба“ в клиентската мрежа. По горните съображения възражението за наличието на груба небрежност поради отклонение от маршрута е прието за недоказано. За недоказано е прието и възражението за съпричиняване поради преминаването от работника по път, който е затворен за движение. Въззивният състав е установил, че пътят, по който М. Ч. е минал на при връщането си и на който е настъпила процесната трудова злополука, не е бил затворен за движение.

Посочил е, че този път, е следвало да бъде затворен по проект заради ремонтни дейности на 13.08.2021 г. /съгл. удостоверение от АПИ/, но релевантно по делото било обстоятелството, не дали е било налице административно разпореждане за затваряне на пътя, а фактически дали пътят е бил затворен и дали преминаването по същия е представлявало поведение, което да доведе до извод, че работникът не е положил и минималната грижа за здравето и живота си. От събраните по делото гласни доказателства /св.

И.Б., св. М.М. и св.Е.П./ се установило, че пътят на 13.08.2021 г. не е бил затворен и по него е имало движение на автомобили и в двете посоки. Нямало е указателни и забранителни знаци и движението е било свободно и в двете ленти за движение. Пътят бил затворен след катастрофата от полицията, но не и преди това. Според показанията на свидетелите действително през последния месец били правени ремонти по този път, но когато фактически не е можело да се минава, бил поставян багер и стрелка, че се работи, а вечер са го премахвали и пътят бил отварян, като е можело да се минава по него.

Въззивния съд не е обсъждал като преклудирани наведените възражения в жалбата, че влошено здравословно състояние на работника и употреба на алкохол са довели до причиняване на злополуката.

При определяне на размера на обезщетението съдът е приел, че отношенията между М. Ч. и неговите родители- ищците по делото са били основани на разбирателство, любов и хармония. Прекарвали заедно празниците, родителите разчитали на подкрепата на своя син при ежедневните си занимания /св. Е.П. и св.С.П./. По делото е прието, че смъртта на сина им, причинило на ищците дълбоки негативни преживявания, болки и страдания с голям интензитет. Установено е от гласните доказателства и заключението на изслушаната съдебно- психологическа експертиза, че животът им се променил изцяло, а състоянието на шок, което 3 изпитали продължило повече от година след инцидента. Ищцата Ч. се затворила в себе си и живеела само със скръбта по сина си. Не се хранела пълноценно, страдала от смущения в съня, продължава и понастоящем да се облича в черно. Физически често се чувствала зле. Двамата ищци често плачели, при споменаване името на сина им или когато изникнел спомен за него. Ограничили социалните си контакти до минимум. Според вещото лице, първоначалният шок от смъртта на сина им се трансформирал в емоционален стрес, а впоследствие в психологическа травма, която оказала негативно влияние върху начина им на живот, в социалното общуване, отключила психосоматика, повишила нивото на тревожност и провокирала депресивни изживявания. Наблюдавали се и признаци на посттравматично стресово разстройство. Отчитайки тежестта на причиненото увреждане и безвъзвратната загуба за родителите, особено мъчителния начин на настъпване на увреждането, изключително близките отношения между родителите и техния син и семейството му, младата възраст на пострадалото лице, посоченото тежко психическо състояние на родителите, продължаващото повече от година, чувството на загубата за родителите не само в психологически смисъл, но и като опора на ищците в лицето на сина им, и установената съдебна практика при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди, въззивният съд е приел, че обезщетението следва да се присъди в пълния претендиран от всеки от ищците размер от 120 000 лв.

Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по първия от поставените въпроси касаещ приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в производството по иск с правно основание чл. 200 КТ и за задължението на съда да съобрази установените по делото обстоятелства. Същия е обусловил правните изводи на съда, но не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Относно това кои обстоятелства са от значение за преценката на съда при определяне на размер на обезщетението за неимуществени вреди от трудова злополука, с ППВС № 4/68г. са дадени задължителни указания на 4 съдилищата относно критериите за определяне на обезщетенията за неимуществени вреди, които са съобразени от въззивния съд. Разрешаването на въпроса за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди като пряка и непосредствена последица от увреждането безспорно е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в нормата на чл. 52 ЗЗД.

Спрямо този критерий настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му се влияе от конкретните доказателства.

Въззивният съд е разгледал всички относими към спора доказателства, свързани с реално претърпените морални вреди от ищците в резултат от смъртта на техния син, починал при трудова злополука. Въззивното решение е мотивирано, като съдът в съответствие с правомощията си е извършил анализ на доказателствата и е формирал свои фактически и правни изводи по спора, относно това кои обстоятелства счита за установени и за относими при определяне на справедливо обезщетение. С оглед на това не е налице правно разрешение, което да е в противоречие с трайно установената практика на ВКС във връзка с приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Вложеният в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обществен критерий за справедливост не е абстрактно понятие, а справедливото обезщетяване, каквото изисква тази норма на закона на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията с оглед конкретната фактическа обстановка за всеки отделен случай. В случая както се посочи, въззивният съд е извършил такава преценка, а обосноваността на изводите му относно присъдения размер за неимуществените вреди, не е основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като необосноваността е основание за касиране, поради неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК, която проверка не може да се извърши в рамките на производството по селекция на касационните жалби по чл. 280, ал.