Решение № 870 от 26.02.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 870 гр. Пловдив, 26.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шести февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мария Д. Личева - Гургова при участието на секретаря Марина Ив. Кондарева като разгледа докладваното от Мария Д. Личева - Гургова Гражданско дело № 20245330116358 по описа за 2024 година

Производството е по установителен иск с правно основание чл. 422 от ГПК във връзка с чл.

415 от ГПК, във връзка с чл. 59 ал.1 от ЗЗД, предявен от Ч. И. С. ЕГН **********, с адрес: град ***, чрез адв. К. Г. К., със съдебен адрес: град ***, с която се иска от съда да признае за установено по отношение на Г. Г. Т. - З. ЕГН **********, с адрес: град **, чрез адв. С. П., че ищецът има вземане в размер на 9 900,00 лева, представляващо обезщетение за ползване без правно основание за периода от 01.02.2019 г. на 31.10.2021 г. на собствения на ищеца имот, за която сума е издадена заповед за парично изпълнение, ведно със законната лихва върху главницата от 9 900,00 лева, считано от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 от ГПК - 16.01.2024 г., до окончателното изплащане на вземането. Претендира сторените в заповедното производство разноски, както и направените разноски в настоящото исково производство.

Ищецът твърди, че е собственик, считано от ** г., на недвижим имот, представляващ:

Апартамент № *, находящ се в ***, със застроена площ от 48.64 кв.м., състоящ се от дневна, спалня, кухня, тоалетна и антре, ведно с избено помещение №*.

За периода от 01.09.2018 г. до 31.10.2021 г. Г. Г. Т. - З. ползвала имота на ищеца без правно основание за това, респ. същият е бил лишен от възможността да упражнява правото си на ползване на собствения си имот в пълен обем, както и да реализира от него имуществена облага по друг начин (напр. чрез отдаването на имота под наем).

Предвид изложеното, ищецът изпратил до ответницата покана за доброволно изплащане на обезщетение за лишаването му от ползване на собствения му имот за посочения по-горе 1 период. От страна на Г. Т. - З. били предприети каквито и да било действия за изплащане на дължимото обезщетение.

Ответникът Г. Г. Т. – З., оспорва предявения иск като неоснователен.

Оспорва твърдението на ищеца, че е собственик на Апартамент № *, находящ се в гр. *** Оспорва твърдението на ищеца, че ответника е ползвала без правно основание въпросния имот, както и че го е ползвала за посочения в исковата молба период.

Твърди, че апартамент №* в гр.*** е предоставен за безвъзмездно ползване от ищеца на сина му С. Ч. С. и на ответника Г. Т. - З., за да има къде да живее сина на ищеца, заедно със своето семейство и за отглеждането на внуците на ищеца - първоначално Р. С. С., а след това и В. С. С., като до напускането му от ответника с децата в началото на м. *** г., ищецът никога и по никакъв повод не е предявявал претенции или покани за връщане на предоставеното за безвъзмездно ползване жилище, не е изявявал желание за лично ползване и/или за плащане на наемна цена за неговото ползване при невъзможност за връщане от страна на С. Ч. С., доверителката ми Г. Т. - З.и двете им деца.

Твърди, че ответникът, заедно с внуците на ищеца Р. С. С. и В. С. С., е ползвала въпросния имот до началото на м***г. когато се е преместила с децата си в гр. *** Твърди, че ако в настоящото производство не бъде установено предоставянето на жилището за безвъзмездно ползване, то предоставянето на жилището на семейството на сина на ищеца от друга страна е извършено напълно съзнателно от него и в съгласие с изискванията на морала за отглеждане неговите внуци. В изпълнение на собствения на ищеца нравствен дълг към тях, същият, очевидно съзнавайки необходимостта децата да растат и да се развиват в една нормална семейна среда, е предоставил жилището на семейството на сина си и никога не е отправял покана или претенция за неговото обратно връщане до неговото напускане от доверителката ми и децата й, негови внуци, в началото на м. **г. В изпълнение на същия този негов нравствен дълг към неговите внуци дори и след преместването на сина му при ищеца, за да може същият „да учи“ без децата да му пречат, ищецът не е предявявал каквито и да е претенции към ответника и своите внуци, за това, че живеят в процесния апартамент, очевидно съзнавайки необходимостта внуците му да се развиват и растат нормално, да не сменят социалната си среда и учебните заведения, които посещават, да имат възможност да растат, без създалата се ситуация на фактическа липса през по - голямата част от времето на баща до тях да им оказва негативно влияние.

Оспорва твърдението на ищеца, че същият е канил ответника да му заплаща наемна цена.

Твърди, че ищецът никога и по никакъв повод и начин, нито веднъж до ** г. не е отправял покана за връщане на предоставеното на семейството жилище, за плащане на наемна цена или на пропуснати ползи от ответника и от внуците на ищеца, които са живели в него за определен период от време. До датата на връчването на издадената Заповед №*** г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, на ответника темата за наем на жилището, в което е живяло семейството й, в това число сина на ищеца и неговите внуци, никога не е съществувала, не е била повдигана и не е била обсъждана, нито с ищеца, нито 2 със сина му, нито с трети лица, въпреки многократните срещи със същите по семейни поводи в периода 2019 г. -09.2021 г.

Твърди, че случайно или не, подобни претенции на ищеца са стигнали до знанието на ответника, след като г - жа З. като самотна майка и поради пълната дезинтересираност на бащата С. Ч. С., към собствените му деца и внуци на ищеца и липсата на указване на каквато и да е финансова или морална помощ за тяхното отглеждане, е потърсила и упражнила законните права на децата си и е поискала от Районен съд гр. Пловдив присъждане на издръжка в тяхна полза. С Решение №***г. от ПРС, *** състав, бащата С. Ч. С. е осъден да заплаща на децата си издръжка, както следва: за Р. - 350 лева и за В. - 300 лева. Въпросното решение е потвърдено с Решение № *** г. на ПОС, * състав.

Твърди, че претендираното от ищеца обезщетение в размер на посочен от него пазарен наем за процесния период е изключително завишено и не отговаря на пазарен наем за подобен тип имот за посочения период.

Твърди, че ако главната претенция на ищеца е основателна, то ответника следва да дължи единствено 1/3 /една трета/ от евентуалното обезщетение в размер на пазарния наем за установения в производството период за ползване, защото освен нея в имота живеят и внуците на ищеца - Р. и В..

Прави се възражение за изтекла погасителна давност относно претендираната сума.

От събраните по делото доказателства, които прецени поотделно и в тяхната съвкупност, при спазване разпоредбите на чл. 235 ГПК, съдът прие за установено следното:

Видно от представеното по делото ч.г.д. № *** г. по описа на ПРС, се установява, че към момента на подаване на Заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК пред Районен съд – Пловдив, ищецът е претендирал от ответника сума в размер на 9 900,00 лева главница, представляваща обезщетение за ползване на собствен недвижим имот, без правно основание за периода 01.02.2019 г. до 31.10.2021 г., ведно със законна лихва от подаване на заявлението в съда – 16.01.2024 г. до окончателното изплащане, както и разноски в размер на 998,00 лева.

Ответникът по настоящото производство, длъжник в производството по чл.410 от ГПК, е възразил в законоустановения срок, че не дължи претендираните суми в издадената заповед за изпълнение.

С оглед на горното, така предявеният установителен иск е допустим.

От изложеното от ищеца по делото се установява, че същия иска да бъде установено по отношение на ответника, че му се дължи сума в размер на 9 900,00 лева, като обезщетение за ползите, от които същият е бил лишен за периода от 01.02.2019 г. до 31.10.2021 г. поради едноличното ползване от ответницата на собствения му недвижим имот, представляващ Апартамент, находящ се в гр. ****, със застроена площ от 48.64 кв.м., състоящ се от дневна, спалня, кухня, тоалетна и антре, ведно с избено помещение № *, след отпадане на 3 основанието за ползването му с негово съгласие, ведно със законната лихва върху главницата от депозиране на заявлението по чл.410 от ГПК.

От събраните по делото писмени и гласни доказателства се установява, че ищецът Ч. С. е собственик на описания по-горе недвижим имот /Нот. акт за дарение на недвижим имот № *** г. л. ** от ч.гр.д. № *** г./, след като е придобил 5/6 ид. ч. от същия и е станал изключителен собственик на посочения по-горе апартамент.

В жилището се нанесли и заживели синът на ищеца С. Ч. С. и ответника Г. Т. – З., която живеела с със . на съпружески начала. С тях живеели и родените от съжителството им две деца.

Видно от показанията на свидетелите С. С. и Р. Т., С. и Г. живели заедно в жилището до м. октомври *** г. След това С. се преместил при родителите си, а Г. останала да живее сама в жилището с двете им деца.

В показанията на свидетелят С. С. се твърди, че в разговор с Г. й казал, че по настояване на баща му трябва да се изнесе от неговото жилище до м. януари *** г. Същата отказвала, въпреки настояването на баща му.

В показанията си свидетелят Р. Т., майка на Г. заявява, че дори след като С. се изнесъл при своите родители през м. октомври *** г., те не били във фактическа раздяла. Съдът не кредитира тези показания, тъй като твърденията за срещи на С. с децата и обстоятелството, че същите са ходили при родителите на С., техни баба и дядо по бащина линия, не обуславят липсата на фактическа раздяла между родителите им.

С оглед на изложеното, съдът намира, че с изявлението насочено изрично към Г. Т. – З., за прекратяване ползването на имота от нея и отправянето на покана да го върне до края на м. февруари 2019 г., е налице прекратяване на безвъзмездния договор за заем за послужване на имота на ищеца.

Фактическата власт върху процесния апартамент е била възстановена на ищеца, чрез освобождаване на апартамента на *** г. съобразно твърденията на свидетеля Р. Т. или през м. октомври *** г. съгласно твърденията на свидетеля С. С..

Тъй като точна дата на освобождаване не може да бъде установена, съдът намира, че следва да приеме, че жилището е било освободено окончателно на *** г.

Междувременно процесният апартамент е бил ползван от ответницата и децата й до тази дата, когато те са се изнесли и са заминали за гр. ***в, което се твърди в показанията на двамата свидетели по делото.

Поради горното, следва да се приеме, че за периода от 01.02.2019 г. 31.10.2021 г. ответницата е ползвала без правно основание имота на ищеца и поради това дължи обезщетение, което е съизмеримо със

4 средния пазарен наем за този период.

Обезщетението следва да се определи въз основа на заключението на СТЕ, което посочва среден пазарен наем за процесния период в размер на 10 890,00 лева.

С оглед на горните изводи, искът за главница се явява доказан в своето основание.

Tова налага съдът да се произнесе по отношение на направеното възражение за погасителна давност по отношение претендирания с исковата молба размер за периода 01.02.2019 г.

31.10.2021 г.

Исковете за плащане без правно основание по чл. 55 и чл. 59 ЗЗД, се погасяват в 5-годишен срок. При исковете по чл. 59 ЗЗД срокът започва да тече от момента на обогатяването за сметка на другиго. В конкретния случай това е ***г.

Видно от подаденото заявление по чл. 410 от ГПК, същото е входирано пред съда на ***г., което изключва погасителната давност.

Ето защо съдът намира, че следва да присъди дължимата сума за главница в размер на 9 900,00 лева за периода 01.02.2019 г. 31.10.2021 г., тъй като ищеца не измени исковата си претенция съобразно заключението на вещото лице

По отношение на разноските:

В хода на заповедното производство заявителят, е направил разноски в размер на 998,00 лева от които 198,00 лева за държавна такса и 800,00 лева за адвокатско възнаграждение и същите са залегнали в заповедта за изпълнение.

В хода на настоящото производство съдът следва да присъди разноски в общ размер на 1 998,00 лева, от които 198,00 лева за заплатена държавна такса, 300,00 лева за възнаграждение на вещо лице и 1 500,00 лева за възнаграждение на един адвокат.