Решение № 138 от 15.11.2024, Окръжен съд - Кърджали

РЕШЕНИЕ

№ 138 гр. Кърджали, 15.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – КЪРДЖАЛИ, II. СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Пламен Ал. Александров

Членове:

Васка Д. Халачева

Кирил М. Димов при участието на секретаря Елина П. Урумова като разгледа докладваното от Пламен Ал. Александров Въззивно гражданско дело № 20245100500154 по описа за 2024 година

С решение № 126 от 06.03.2024 г., постановено по гр. д. № 565/2023 г., Районен съд – Кърджали е отхвърлил предявения от В. П. Ч. против „Ф.“ ЕООД гр. С. иск за признаване на установено, че сключеният между страните договор за предоставяне на поръчителство № 4562***/11.08.2022 г. е нищожен, както и предявения като частичен иск за присъждане на сумата от 92.76 лева от общо 150 лева, представляваща недължимо платена сума по нищожен договор за поръчителство № 4562110, като неоснователни и недоказани. С решението съдът е осъдил В. П. Ч. да заплати на „Ф.“ ЕООД гр.

С. сумата от 100 лева за юрисконсултско възнаграждение.

Недоволна от така постановеното решение е останала въззивницата В.

П. Ч., която чрез своя представител по пълномощие го обжалва в срок. Счита, че решението е неправилно. Излагат се съображения за обвързаност на договора за потребителски кредит и процесния договор за предоставяне на гаранция, а именно – че договора за предоставяне на гаранция няма самостоятелен характер, неговият предмет и уговорените престации могат да бъдат изпълнени само във връзка с усвояване и управление на договора за 1 кредит, условията и сумата по гаранцията зависят изцяло от главното задължение по заема, както и че договора за потребителски кредит се явява правопораждащия факт, с оглед на който длъжникът сключва договора за предоставяне на гаранция. В тази връзка се твърди, че договорът за паричен заем е сключен в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, поради което е нищожен, като тази нищожност води и до нищожност на целия договор за предоставяне на гаранция. Нищожността на процесния договор за предоставяне на гаранция влече след себе си и основателност на осъдителния иск. Поради изложеното, моли съда да отмени обжалваното решение и да уважи предявените искове. Претендира разноски и за двете инстанции.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на жалбата от въззиваемия „Ф.“ ЕООД гр. С., чрез представител по пълномощие, с който се излагат съображения за нейната неоснователност, респективно – за действителност на договора за поръчителство. Моли съда да остави без уважение въззивната жалба. Претендира разноски. При условията на евентуалност прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение и моли същото да бъде намалено до минимума съглассно Наредба № 1 отн 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпило и становище от третото лице помагач „И.“ АД гр. С., чрез представител по пълномощие, в което се излагат доводи за неоснователност на въззивната жалба. Развиват се съображения за действителност както на на договора за кредит, така и на договора за поръчителство. Иска се прекратяване на производството по отношение на третото лице помагач.

Въззивният съд, като прецени събраните по делото доказателства и доводите на страните, прие за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК и от лице, имащо интерес от обжалването, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Атакуваното решение е валидно и допустимо, като не са налице основания за обявяването му за нищожно или обезсилването му като недопустимо.

По делото са били предявени от В. П. Ч. срещу „Ф.“ ЕООД гр. С.

2 обективно кумулативно съединени искове за признаване за установено, че сключеният между страните договор за предоставяне на гаранция (поръчителство) № 4562110 от 11.08.2022 г. е нищожен поради накърняване на добрите нрави, както и за осъждането на ответника да заплати на ищцата, на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД, сумата в размер на 10 лева, представляваща недължимо платена сума по договора за предоставяне на гаранция (поръчителство) № 4562110 от 11.08.2022 г., предявен като частичен иск от общо дължима сума от 150 лева, ведно със законната лихва върху тази сума. В хода на делото искът с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД е увеличен от 10 лев ана 92.76 лева.

Установено е по делото, че между ищцата В. П. Ч. (въззивница в тази инстанция) и „И.“ АД гр. С., конституиран по делото като трето лице помагач на ищцата, е сключен потребителски договор за паричен заем № 4562110 от 11.08.2022 г. за сумата от 300 лева, със срок на заема 12 седмици, с уговорени 12 погасителни вноски по 26.27 лева. Като условие за отпускане на кредита е предвидено неговото обезпечаване. В изпълнение на това задължение между ищцата (въззивник) и „Ф.“ ЕООД (въззиваем) е сключен процесният договор за предоставяне на гаранция за плащане на задълженията на потребителя (В.

П. Ч.) по договора за паричен заем № 4562110, по силата на който ищцата е поела задължение за заплащане на възнаграждение в размер на 92.76 лева в полза на „Ф.“ ЕООД, платимо разсрочено на вноски, всяка от които в размер на 7.73 лева, дължими на падежните дати по договора за заем и по начините, установени в договора за заем. Съгласно договора за предоставяне на гаранция № 4562110, „И.“ АД (третото лице помагач) е овластено да приема вместо гаранта („Ф.“ ЕООД) изпълнение на задължението на потребителя (В.

П. Ч.). Посочено е също в договора за предоставяне на гаранция, че при плащане от гаранта („Ф.“ ЕООД) по гаранцията в изпълнение на задълженията на потребителя (В. П. Ч.) по договора за паричен заем, гарантът има право да поиска от потребителя възстановяване на платените от гаранта суми, ведно със законната лихва върху платената сума и направените разноски.

От назначената по делото съдебно – счетоводна експертиза се установява, че въззивницата В. Ч. е платила на въззиваемия „Ф.“ ЕООД, по договора за предоставяне на гаранция № 4562110 от 11.08.2023 г., сумата в размер на 92.76 лева.

3

От направената от съда служебно справка в търговския регистър се установява, че „И.“ АД е едноличен собственик на капитала на „Ф.“ ЕООД, поради което същите са свързани лица по смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ТЗ.

Във връзка с гореобсъдените договори – за кредит и за предоставяне на гаранция, съдът намира, че се касае за свързани сделки, които следва да се разглеждат като едно цяло. Тази обвързаност се установява от обстоятелството, че договора за предоставяне на гаранция е сключен в изпълнение на задължението по договора за кредит за неговото обезпечаване и е условие за отпускане на кредита. Договорът за гаранция не може да бъде сключен самостоятелно, защото има обусловено от договора за кредит значение и правата и задълженията по него са свързани с тези по договора за кредит. Принципно няма пречка за подобна свобода на договаряне, но при това положение единият договор става част от съдържанието на другия чрез включването на цената на услугата и оттук за договора за гаранция също ще са приложими общите правила на ЗЗД, както и тези на Закона за потребителския кредит (ЗПК) и Закона за защита на потребителите (ЗЗП), а по кредита следва да се отчитат и договорките по договора за гаранция.

На следващо място, обвързаността на двата договора – за кредит и за предоставяне на гаранция, се установява и от това, че гарантът по договора за предоставяне на гаранция е лице, посочено от кредитодателя, като същите са свързани лица по смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ТЗ, тъй като кредитодателят („И.“ АД) е едноличен собственик на капитала на поръчителя (гарант) „Ф.“ ЕООД. В подкрепа на изложеното е и обстоятелството, че двата договора – за кредит и за предоставяне на гаранция, са с еднакви номера - № 4562110, и от една и съща дата – 11.08.2022 г.

Въззивният съд намира също така, че няма пречка съдът да констатира пороци на договора за кредит, сключен с лице, което не е ответник по делото („И.“ АД), доколкото това рефлектира върху спорното правоотношение по договора за гаранцията, без да се произнася с диспозитив (и без да формира сила на пресъдено нещо), тъй като не е сезиран изрично с такъв иск. Тук важи изцяло нормата на чл. 145 от ЗЗП, съгласно която неравноправната клауза в договор се преценява, като се вземат предвид всички обстоятелства, свързани със сключване на договора, към датата на сключването и всички клаузи, не само на конкретния договор, а и на друг договор, от който той зависи.

4

В случая потребителят (въззивницата в настоящото производство) е поел задължение по договора за предоставяне на гаранция за заплащане на възнаграждение за гаранция (92.76 лева), което съществено е оскъпило ползвания от него паричен ресурс (300 лева) по договора за заем, а именно – с 30.92 %, което е близо 1/3 от заемната сума. Чрез така сключения договор за предоставяне на гаранция се цели заобикаляне на императивната норма на чл.

19, ал. 4 от ЗПК, съгласно която максимално допустимият ГПР по потребителските кредити следва да е в размер не по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения. Договорът за предоставяне на гаранция и дължимото по него възнаграждение на гаранта е във връзка с Договора за потребителски кредит (обезпечава вземането на кредитора и е сключен в негова полза) и се явява част от общите разходи по кредита по смисъла на т. 1, § 1 от ДР на ЗПК, поради което предвиденото в договора плащане на възнаграждение на гаранта заобикаля изискването на чл. 19, ал. 4 от ЗПК относно максималния размер на годишния процент на разходите.

Във връзка с гореизложеното, съдът намира, че сключеният между ищцата и „Ф.“ ЕООД договор за предоставяне на гаранция е недействителен поради накърняване на добрите нрави – чл. 26, ал. 1, предл. III от ЗЗД. Следва да се посочи, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. ІІІ от ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. Такъв основен принцип е добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Преценката дали е нарушен някой от посочените основни правни принципи се прави от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните води до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. ІІІ от ЗЗД. В настоящия случай, със сключването на договор за предоставяне на гаранция се цели едно допълнително оскъпяване на договора за кредит, допълнително възнаграждение на кредитодателя, което е уговорено по друго правоотношение, единствено с цел да се избегнат ограниченията на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, което от своя страна води до недействителност на договора за предоставяне на гаранция на основание чл. 143, ал. 1 от ЗЗП.

Същият е във вреда на потребителя и не отговаря на изискванията за 5 добросъвестност и справедливост и води до неравновесие в правата на страните, като по този начин е в ущърб на ищцата като потребител – чл. 143, ал. 1 от ЗЗП. Налице е и нееквивалентност на престациите, с което се нарушава принципа на добросъвестността и на справедливостта. В този смисъл е решение № 452 от 25.06.2010 г. по гр. д. № 4277/2008 г. на ВКС, ІV г. о., в което се приема, че понятието „добри нрави“ предполага известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност. В тази връзка, договорът за предоставяне на гаранция само привидно преследва легитимни цели. С него едната страна (потребителят) поема само задължения, срещу които не стоят права, тъй като рискът от неплатежоспособността на длъжника е за самия него. Единствена правна последица е нарастване на размера на общото задължение и разходите по кредита, без оглед изправността на длъжника.

Така, съгласно договора за предоставяне на гаранция, гарантът си запазва правото на регрес спрямо длъжника, като при плащане от негова страна на задълженията на потребителя, същият има право да поиска от потребителя възстановяване на платените от него суми, ведно със законната лихва върху платената сума и направените разноски.