Решение № 273 от 22.03.2024, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 273 гр. Стара Загора, 22.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, II-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Александър Г.ев при участието на секретаря Ралица Цв. Димитрова като разгледа докладваното от Александър Г.ев Гражданско дело № 20235530103254 по описа за 2023 година

Делото е образувано по искове с правно основание чл.55, ал., предл.1 от ЗЗД чл.26 ЗЗД, вр.чл.22, вр.чл. 10а, чл.11, чл.19 от ЗПК от ЗПК и чл.143,ал.1 от ЗЗП предявени от П. К.

П. против „Профи Кредит България“ЕООД – София, като в исковата си молба ищецът твърди, че е сключил с ответника Договор за потребителски кредит "ПРОФИ кредит Стандарт" № *****г., за сумата от 4500лева, с уговорен срок на договора от 12 месеца и ГПР 49,89% както и Споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги - за което претендира, че е нищожно.

Ищецът претендира да бъдат прогласени за нищожни клаузи от договора, касаещи договорната лихва – същата е уговорена в размера на 41,17% - надхвърляща допустимата в размер на трикратен размер на законната лихва, като по този начин противоречи на добрите нрави и на императивна законова разпоредба – чл.10,ал.2 от ЗЗД, вр.чл.9 от ЗЗД, твърдят че ГПР по договора е прекалено завишен – в противоречие с императивната норма на чл.11,ал.1, т.10 от ЗПК, твърдят, че договорът за допълнителни услуги е нищожен, като сключен при неспазване на нормите на чл.10а,чл.11, чл.19,ал.4 от ЗПК вр. Чл.22 ЗПК, както и по чл.143,ал.1 от ЗЗП. Договорът бил недействителен на осн.чл.19, ал.1 и ал.4 ЗПК вр.чл.10,ал.2 и чл.10а, ал.4 от ЗПК, като моли при условията на евентуалност да се пригласи за нищожна клаузата в т.VI от договора, според която се дължи възнаградителна лихва в размер на 41,17% лихва върху главницата, като претендира да бъде осъден ответника да му заплати сумата от 700 лева недължимо платена от ищеца сума във връзка с договора за заем и споразумението за допълнителни услуги към него, с които ответникът се е обогатил неоснователно, като получени без правно основание, като моли да му бъдат заплатени и направените по делото съдебни разноски.

1

Ищецът твърди, че на 01.06.2023г. било отправено искане по смисъла на Регламент № 2016/679 към „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД, с ЕИК 175074752, с което се желаело от последното дружество да предостави информация досежно обработваните лични данни на ищеца, както и да предостави копие от носителите на тези данни, а именно всички сключени договори за кредит между страните, за да можело да се установи дали личните данни, които се твърдяло, че се обработвали съответствали на тези, които били отразени в договорите. Въпреки молбата, от страна на дружеството били предоставени само три договора, от които се виждали личните данни на ищеца, но по тях била заличена цялата информация относно основните договорки в съглашенията - размер на кредита, лихви, такси, срок и прочие. Въпреки това, видно от приложения договор, между П. К. П., с ЕГН **********, с постоянен адрес: ***** в качеството му на кредитополучател и „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД, с ЕИК 175074752, със седалище и адрес на управление: гр.

София, р-н Средец, ж.к. Мотописта, бул. България № 49, бл. 53Е, вх. В, ет. 7, в качеството си на заемател, бил сключен договор за потребителски кредит „ПРОФИ КРЕДИТ Стандарт” № ***** г. По силата на този договор, последният следвало да предостави заемни средства на ищеца, а той следвало да възстанови предоставената сума, ведно с възнаградителна лихва. Точната сума на отпуснатия заем била в размер на 4500 /четири хиляди и петстотин/лева, видно от представеното извлечение от банковите сметки на господин П. П..

Годишен лихвен процент по правоотношението бил в размер на 41.17%/четиридесет цяло и четиридесет и осем процента/, а годишният процент на разходите в размер на 49.89% /четиридесет и девет цяло и осемдесет и девет процента/. Уговореният срок на договора между страните не бил ясен, поради заличаване на данните. Независимо от липсата на част от информацията, за ищеца възникнал правен интерес да депозира настоящата искова молба, тъй като считал, че целият договор за заем и споразумението към него били недействителни, като поради тази причина смятал и че бил платил повече, отколкото трябвало във връзка с правоотношението. Това било така, защото в деня на подписване на договор за потребителски кредит „ПРОФИ КРЕДИТ Стандарт“ № ***** година било подписано и Споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги към договора. Съгласно споразумението, срещу заплащане на такса /допълнително възнаграждение за кредитора/, на кредитополучателя се предоставяли следните възможности, посочени в него, а именно:

Приоритетно бил разгледан и изплатен потребителския кредит, получил бил възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски, имал бил възможност да намали определен брой погасителни вноски, имал бил възможност да смени падежната дата по договора и с улеснена процедура би получил допълнителни парични средства. Сумата, която кредитополучателят бил платил за сключване на допълнителния пакет не била ясна, поради липса на данни в договора. Ясно обаче било това, че ищецът бил заплатил конкретна сума, за да се възползва от пакета, която била оскъпила кредита, но това оскъпяване не било включено в калкулацията на годишния процент на разходите, въпреки, че било изначално предвиден разход по заема от страна на ответника. Това обстоятелство от своя страна било нарушение на чл. 11 от ЗПК и във връзка с чл. 22 от ЗПК следвало, че процесния договор бил изцяло недействителен. Настоящото споразумение било нищожно на основание чл. 21 2 ал.1 от ЗПК, тъй като същото било договорено в противоречие с нормата на чл. 10а ал.2 от ЗПК. Включените в допълнителния пакет услуги по същината си представлявали действия, обслужващи усвояването и управлението на кредита, поради което не можело да се приеме, че били допълнителни услуги по смисъла на чл. 10а ал. 1 от ЗПК. Регламентираните в чл.

10а ал. 1 от ЗПК допълнителни услуги били такива, които нямали пряко отношение към насрещните задължения на страните по договора. В настоящия случай посочените в споразумението допълнителни услуги по своята същност касаели изпълнението на задълженията на потребителя по договора, респективно - на кредитодателя по отношение на описаната допълнителна услуга, която по същността си било действие по усвояването на кредита. Освен това с уговарянето на допълнително възнаграждение, се заобикаляла разпоредбата на чл.19 ал.4 от ЗПК, тъй като начисляването и събирането на суми по пакета за допълнителни услуги не представлявали плащане за услуга, а реално представлявали прикрити разходи по кредита, с които би се довело до надхвърляне на ограниченията на закона за максимален размер на ГПР. В противоречие на императивното правило на чл.10а ал. 4 от ЗПК в процесния договор за различните видове допълнителни услуги било определено общо възнаграждение за плащане. Същевременно следвало да се отбележи, че с процесното споразумение било договорено предварително заплащане на възнаграждението от потребителя, т.е. то било дължимо само за "възможността за предоставянето" на изброените услуги и без значение било дали някоя от тези услуги щяла да бъде използвана от потребителя. Принципите на добросъвестност и справедливост при договарянето изисквали потребителят да заплати такса за реално, а не за евентуално ползване на определена услуга. Следвало да се има предвид и фактът, че с оглед естеството на част от изброените допълнителни услуги, на практика се въвеждало задължение за потребителя да заплати за нещо, което страната имала по силата на закона, като правото на страните да инициират предоговаряне на срока на падежа на договора или плащане на вноските, свободата да договорят отлагане на една или повече погасителни вноски, което водило до значителна неравнопоставеност на страните в облигационното правоотношение - на практика едната страна - потребителят заплащал правото си да договоря с другата страна кредитора за изменение на параметрите на сключения договор, като на потребителя не му бил гарантиран определен резултат, а той зависил от волята на другата страна - кредитора.

Съгласно разпоредбата на чл.143 от ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, била всяка уговорка в негова вреда, която не отговаряла на изискването за добросъвестност и водило до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Такива клаузи съобразно разпоредбата на чл. 146 ал. 1 от ЗЗП били нищожни, с изключение на тези, които били индивидуално уговорени, а предвид ал.2 на цитирания текст, не били индивидуално уговорени клаузите, които били изготвени предварително и поради това потребителят не имал възможност да влияе върху съдържанието им. Така било и в конкретния случай - клаузите били бланкетни, а не индивидуално уговорени и били в хипотезата на договор при общи условия. Разпоредбите на глава шеста от ЗЗП били приложими спрямо настоящото материално правоотношение, тъй като по силата на същото кредиторът бил предоставил финансова услуга, изразяваща се 3 в отпускане на кредит и приложимите норми били както тези на вътрешното ни право, обективирани в ЗЗП, така и тези от правото на ЕС, в частност - Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори, които били станали част от нашето законодателство. В този смисъл била както задължителната (Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/13 на ОСГТК на ВКС), така и трайно установената съдебна практика, обективирана в голям брой решения. Тази теза билаю застъпена и в Решение № 66 от 19.04.2019 г. по в. т. д. № 54 / 2019 г. на Окръжен съд – Русе.

Въпреки неяснотата на точните суми, счита, че при калкулиране на ЕПР не били включени такси, комисионни и други видове плащания, освен договорения лихвен процент, поради което ответникът нямал право да Формира ГПР в размер на 49.89% /четиридесет и девет цяло и осемдесет и девет процента/. Заплащането на допълнителна такса за допълнителни услуги не било включено в ГПР, въпреки че трябвало. Това правило основния договор за заем нищожен, поради опита на ответника да заобиколи императивните разпоредби на ЗПК, а в следствие на недействителност на основания договор, нищожни били и допълнителните договори за услуги. Предвид това обстоятелство, счита, че ищецът бил дължал единствено чистата стойност на кредитите. Счита, че процесният договор за кредит бил недействителен на основание чл. 19, ал. 1 и ал. 4 ЗПК във връзка с чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 4 ЗПК, тъй като Заемодателя бил изискал и бил събрал от ищеца лихви, такси и комисионни, свързани с договора за кредит, които не били предвидени в сключеното съглашение. Нарушение на ЗПК било налице и поради обстоятелството, че в договора, кредиторът се бил задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР.

Липсвала обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредитите /кои компоненти точно били включени в тях и как се формирал същият от 49.89 %. В този порядък следвало да се посочи, че съобразно разпоредбите на ЗПК, годишният процент на разходите изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Тоест, в посочената величина, следвал по ясен и разбираем за потребителя начин да били инкорпорирани всички разходи, които щял да стори и които били пряко свързани с кредитното правоотношение. В случая, в договора за кредит яснота досежно тези обстоятелства липсвала. Следвало да се има предвид, че ГПР бил величина, чийто алгоритъм бил императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия, било недопустимо. Тези съставни елементи обаче, както било посочено и по горе, оставали неизвестни, при което се създавали предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса. Не ставало ясно какво се включва в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи. Счита, че Споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги към договор за потребителски кредит „ПРОФИ КРЕДИТ Стандарт“ № ***** година, подписано с ответното дружество било нищожно на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и поради това че било сключено и при неспазване на нормите на чл. 10а, чл. 11, чл. 19, ал. 4 от ЗПК във вр. с чл. 22, както и по чл. 143, ал. 1 от ЗЗП. В правната доктрина и съдебна 4 практика безспорно се приемало, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, an. 1, предл. 3-то, вр. от ЗЗД било налице именно, когато се нарушавал правен принцип било то чрез изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. Моли съда да приеме, че Споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги към договор за потребителски кредит „ПРОФИ КРЕДИТ Стандарт“ № ***** година, било нищожно на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл. 10а, чл. 11, чл. 19 ЗПК., както и по чл. 143, ал. 1 от ЗЗП. Счита, че договорната лихва противоречала на добрите нрави по смисъла на чл. 26 от ЗЗД. Възнаградителната лихва по договора била в размер на 41.17% /четиридесет и един цяло и седемнадесет процента /годишно. Като съгласно чл. 10, ал. 2 от ЗЗД, лихви можели да се уговарят до размер, определен от Министерски съвет, а според чл. 9 от същия закон, страните имали свобода на договаряне, доколкото съдържанието на договора не трябвало да противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави, като именно добрите нрави определяли максималния размер, до който можело да се уговаря възнаградителна парична лихва. Уговореният лихвен процент на възнаградителната лихва следвало да компенсира заемодателя за това, че се бил лишил временно от определена своя парична сума, предоставяйки я на трето лице/кредитополучателя/, но да не водило до неоснователното му обогатяване за сметка на насрещната страна по договора за заем, като тази преценка се правила с оглед момента на сключване на договора и като се съобразили всички относими обстоятелства. Според приетото в трайната, установена и непротиворечива практика на Върховния касационен съд, противоречива на добрите нрави се явявала уговорката за възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителната лихва била уговорена по обезпечено задължение - надвишаващата двукратния размер на законната лихва, определен с акт на Министерски съвет /съответно ПМС/. В процесния случай задълженията по договора за кредит нили необезпечени, но договорената лихва надхвърляла четирикратния размер на законната лихва за претендирания период, с което правило клаузата, уговаряща размер й нищожна. В тази насока: Решение № 906/30,12,2004 г. по гр. д.