Решение № 3819 от 05.06.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3819 гр. София, 05.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Калина Анастасова

Членове:

Темислав М. Димитров

Мила Г. Димова при участието на секретаря Мария Б. Тошева като разгледа докладваното от Темислав М. Димитров Въззивно гражданско дело № 20261100503179 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

Образувано е по въззивна жалба на „МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ“ ЕАД срещу решение № 23165/17.12.2025 г. по гр.д. № 74159/2024 г. по описа на СРС, 159 състав. С обжалваното решение е прогласен за нищожен по иск, предявен от З.

Д. Т. срещу „МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ“ ЕАД, на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК договор за потребителски кредит № М0000003892/12.02.2021 г., сключен между страните, ответникът „МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ“ ЕАД е осъден да заплати в полза на ищцата З. Д. Т. сумата в размер на 6697,35 лв., представляваща недължимо платена сума по договор за потребителски кредит № М0000003892/12.02.2021 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 30.08.2024 г., до погасяването, както и са отхвърлени насрещните искове на „МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ“ ЕАД срещу З. Д. Т. за осъждане на ответника по насрещните искове да заплати на ищеца по насрещните искове сумите, както следва: 9897,95 лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит № М0000003892/12.02.2021 г., сключен между страните, 1 ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 05.06.2025 г., до погасяването, 3073,49 лв., представляваща договорна лихва за периода от 20.06.2024 г. до 20.05.2025 г., както и сумата в размер на 285,89 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 21.05.2024 г. до 03.06.2025 г.

Жалбоподателят - „МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ“ ЕАД, твърди, че решението е неправилно. Поддържа, че сключеният между страните договор е действителен, тъй като отговаря на изискванията на ЗПК, поради което е налице основание за задържане на пълния размер на платените суми по договора. Освен това, от събраните по делото доказателства се установява, че кредитополучателят не е погасил пълния размер на дължимите суми по договора, което обосновава основателност на предявените насрещни искове. Ето защо, моли обжалваното решение да бъде отменено изцяло, като бъдат отхвърлени исковете, предявени от З. Д. Т., съответно – бъдат уважени насрещните искове на „МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ“ ЕАД. Претендира разноските.

Ответникът по жалбата - З. Д. Т., счита, че първоинстанционното решение е правилно, поради което моли същото да бъде потвърдено. Претендира разноските по производството.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства, въз основа на закона и във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, достигна до следните фактически и правни изводи:

Първоинстанционният съд е бил сезиран от З. Д. Т.: с главен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК за прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит № М0000003892/12.02.2021 г., сключен между страните, както и с главен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждането на ответника „МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ“ ЕАД да заплати в полза на ищеца сумата в размер на 6697,35 лв., представляваща недължимо платена сума по договор за потребителски кредит № М0000003892/12.02.2021 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 30.08.2024 г., до погасяването.

В производството пред първоинстанционния съд са приети за разглеждане насрещни искове, предявени от „МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ“ ЕАД срещу З.

Д. Т., за осъждането на ответника по насрещните искове да заплати на ищеца по насрещните искове на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД сумите, както следва: 9897,95 лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит № М0000003892/12.02.2021 г., сключен между страните, 2 ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 05.06.2025 г., до погасяването, 3073,49 лв., представляваща договорна лихва за периода от 20.06.2024 г. до 20.05.2025 г., както и сумата в размер на 285,89 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 21.05.2024 г. до 03.06.2025 г.

С обжалваното решение са уважени главните искове, предявени от З. Д. Т. срещу „МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ“ ЕАД, като е прогласен за нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК договор за потребителски кредит № М0000003892/12.02.2021 г., сключен между страните, ответникът „МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ“ ЕАД е осъден да заплати в полза на ищцата З. Д. Т. на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата в размер на 6697,35 лв., недължимо платена по договор за потребителски кредит № М0000003892/12.02.2021 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 30.08.2024 г., до погасяването.

Насрещните осъдителни искове, предявени от

МЕНИДЖМЪНТ“ ЕАД срещу З. Д. Т., са отхвърлени изцяло.

„МЪНИ

ПЛЮС

Решението е обжалвано

МЕНИДЖМЪНТ“ ЕАД.

„МЪНИ

ПЛЮС изцяло от страна на

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Разгледано по същество същото е ПРАВИЛНО.

Не се спори, а и видно от представения по делото договор за потребителски кредит № М0000003892/12.02.2021 г., се установява, че на 12.02.2021 г. между „МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ“ ЕАД (като заемодател) и З. Д. Т. (като заемател) е сключен договор за заем, по силата на който ответницата е получила в заем сумата в размер на 14100 лв., като се е задължила да върне получената в заем сума в срок от 72 месеца, ведно с договорена между страните възнаградителна лихва.

Съгласно договора, заемът е сключен при фиксиран годишен лихвен процент в размер на 35 % и годишен процент на разходите от 41,14 %. Размерът на месечната погасителна вноска е 470,64 лв., като общата дължима сума от потребителя е 33968,65 лв.

Фактът на реално получаване на отпуснатата в заем сума в размер на 14100 лв. не е спорен по делото, а освен това се установява и от приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза.

Доколкото се касае за потребителски кредит, съдът следи служебно за неговата валидност и в частност, дали договорът отговаря на изискванията за форма и съдържание, предвидени в ЗПК.

3

На първо място, на основание чл. 10, ал. 1 ЗПК, договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора. В конкретния случай, представеното по делото от ищеца копие от договор за потребителски кредит М0000003892/12.02.2021 г. не е подписано от потребителя. Ответникът от своя страна не е представил договора за потребителски кредит, носещ подписа и на двете страните в правоотношение, а само искане за кредит, подписано от потребителя, както и формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредит, подписано от двете страните. Посочените документи обаче касаят преддоговорните отношения между страните във връзка с отпускане на поискан от потребителя кредит, а не същинското правоотношение във връзка със сключения договор. Ето защо и при липсата на представен по делото подписан от двете страни договор за потребителски кредит и погасителен план към същия съдът счита, че не е спазено изискването на форма, предвидено в чл. 10, ал. 1 ЗПК.

На основание чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 11 ЗПК, договорът за кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 от ЗПК начин, както и условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. Видно от съдържанието на договора, посочено е, че годишният процент на разходите е 41,14 %, като годишният лихвен процент, с който се олихвява предоставения кредит, е фиксиран в размер на 35 %.

Изрично е посочено, че при определяне на годишния процент на разходите не се включват разходите при неизпълнение на договора. Доколкото годишният лихвен процент и годишният процент на разходите са различни, като последният е повисок, то годишният процент на разходите включва и други компоненти (разходи), различни от годишният лихвен процент. В договора не са посочени такива, а само разходи, свързани с неизпълнението на договора, за които обаче изрично е подчертано, че не са включени в годишния процент на разходите. Следователно, от съдържанието на договора не е ясно как е формиран годишният процент на 4 разходите в размер на 41,14 % и дали изобщо този размер е действително прилаганият във връзка с изпълнението на договора.

Съгласно чл. 19.4 от договора, в случай че потребителят забави заплащането на дължима погасителна вноска с повече от 30 дни, потребителят дължи на кредитора разходи, свързани с неизпълнението на задължението, изразяващи се в консултации с юрист с цел подготовка на документи и завеждане на бъдещо съдебно производство (без осъществяване на процесуално представителство в хода на делото), като потребителят се задължава да заплати всички извършени разходи, свързани с неговото неизпълнение, съгласно тази разпоредба, в размер до 100 лв.

Посочената клауза е нищожна, тъй като преследва забранена от закона цел да се присъди още едно обезщетение за забава и още една възнаградителна лихва .

Това е така, тъй като срещу тази такса не се дължи никакво поведение, доколкото е предвидено изрично, че се дължи независимо от разноските за завеждане на бъдещо дело, а по съществото си предвижда именно извършване на разходи за процесуално представителство, които представляват разноски по съдебно дело, като изискуемостта на това вземане следва автоматично от момента на сключване на договора и изпадане на длъжника в забава. Ето защо, не става въпрос за никакв а такса, защото не се дълж и заради извършени разходи, а самото наименование покрива неистинската цел на клаузата да служи за обезщетение за вреди от забавата. Чрез същата се цели да бъде заобиколена императивната норми на чл. 19, ал. 4 ЗПК, предвиждаща максимален размер на годишния процент на разходите по договора за потребителски кредит, и на чл. 33, ал. 1 ЗПК, предвиждаща, че при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата.

Следователно, съдържанието на договора не отговаря на изискването на чл.

11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като не отразява действителния размер на годишния процент на разходите – в договора е посочено, че същият е 41,14 %, но не става ясно какви компоненти формират този размер, доколкото в съдържанието на договора не са посочени разходите над фиксирания годишен лихвен процент, включени в годишния процент на разходите. Налице са също така недействителни клаузи, предвиждащи заплащането на допълнителни разходи, служещи като обезщетение за вреди от забава на потребителя и възнаграждение за предоставения паричен ресурс.

На следващо място, на основание чл. 11, ал. 2 ЗПК договорът на потребителски кредит следва да съдържа общи условия, подписани от страните, 5 каквито не са представени по делото.

Следователно, формата и съдържанието на договора не отговора на изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 11 и ал. 2 ЗПК, което обуславя недействителност на договора на основание чл. 22 ЗПК, поради което правилно районният съд е уважил предявеният иск в тази насока.

На основание чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. С оглед посоченото по-горе съдът счита, че на основание чл. 22 ЗПК процесният договор за потребителски кредит е недействителен, поради което заемателят дължи връщане единствено на получената главница.