Разпореждане № 737 от 09.02.2026, Районен съд - Благоевград

РАЗПОРЕЖДАНЕ

№ 737 гр. Благоевград, 09.02.2026 г.

РАЙОНЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на девети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Катя Сукалинска като разгледа докладваното от Катя Сукалинска Частно гражданско дело № 20261210100175 по описа за 2026 година

Производството по настоящото ч.гр.д.№175/2026г. по описа на Районен съд- Благоевград е по реда на чл.410 от ГПК.

Образувано е по подадено от „А ” ЕАД, с ЕИК , седалище и адрес на управление: гр.С , представлявано от З С Б - изпълнителен директор, заявление за заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК срещу длъжника С. Р. Н., ЕГН **********, с настоящ адрес гр.Р , за следните суми:

-188,35 евро /сто осемдесет и осем евро и тридесет и пет евроцента/ главница;

-11,02 евро /единадесет евро и два евроцента/ - договорна лихва за периода от 25.09.2024г. до 10.11.2024г.;

-20,78 евро /двадесет евро и седемдесет и осем евроцента/ - мораторна лихва за периода от 26.09.2024г. до 27.01.2026г., дължими по Договор за паричен заем №5199884 от 15.08.2024г., сключен между „И “ АД и С. Р. Н., която сума е заплатена от „Ф “ ЕООД в качеството на поръчител по Договор за предоставяне на гаранция с №5199884 от 15.08.2024г., сключен между С. Р. Н.

/Потребител/ и „Ф “ ЕООД /гарант/, като впоследствие вземането по договора е прехвърлено от страна на „Ф “ ЕООД в полза на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД по силата на сключен Рамков договор за покупко-продажба на вземания /цесия/ от 01.02.2024 година и Приложение №1 към него от дата 04.08.2025г., ВЕДНО със законната лихва от датата на подаване на заявлението – 27.01.2026г. до окончателното изплащане.

Съдът с Разпореждане №511/28.01.2026г. е оставил заявлението без движение, като е указал на заявителя да отстрани констатираните от съда в мотивите на разпореждането нередовности. В дадения от съда срок е депозирана молба с вх.№3011/06.02.2026г., в която заявителят е уточнил, че длъжникът е извършвал плащания по процесния договор за кредит в размер на 16,17 евро, с които е погасена част от главницата.

Съдът, след като се запозна с подаденото заявление и с приложенията към него, както и депозираната от заявителя молба, намира, че заявлението е 1 частично основателно, по следните съображения:

Съгласно чл.410, ал.1, т.1 от ГПК заявителят може да иска издаване на заповед за изпълнение за вземания за парични суми, когато искът е подсъден на районния съд. В разпоредбите на чл.410, ал.2 и ал.3 от ГПК са посочени изискванията за редовност на заявлението - същото съдържа искане за издаване на изпълнителен лист и трябва да отговаря на изискванията на чл.127, ал.1 и 3 и чл.128, т.1 и 2; В заявлението се посочва и банкова сметка или друг начин за плащане; Когато вземането произтича от договор, сключен с потребител, към заявлението се прилагат договорът, ако е в писмена форма, заедно с всички негови приложения и изменения, както и приложимите общи условия, ако има такива.

Съгласно чл.411, ал.2, т.1, т.2 и т.3 от ГПК съдът не издава заповед за изпълнение, когато искането не отговаря на изискванията за редовност по чл.410 и заявителят не отстрани допуснатите нередовноси в тридневен срок от съобщаването; искането е в противоречие със закона или добрите нрави или се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това.

Съдът намира, че процесният договор за потребителски кредит противоречи на императивната разпоредба на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, поради което е недействителен съгласно чл.22 от ЗПК поради липса на съществени елементи от неговото съдържание. Разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 изисква в договора за потребителски кредит задължително да се посочи годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение №1 начин. С въвеждането на изискването на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК законодателят цели да гарантира, че при сключване на договора потребителят е наясно с финансовата тежест, която ще понесе. Горните законови изисквания не са спазени.

В настоящия случай в договора за кредит е посочен ГПР от 59,51%. Според съда обаче възнаграждението за поръчителя представлява скрита договорна лихва и е следвало да бъде калкулирано при изчисляването на ГПР. При включването на дължимото възнаграждение за поръчителя, ежемесечно начислявано в погасителните вноски по кредита и представляващо скрито възнаграждение за кредитодателя, реалният ГПР надвишава допустимия законов лимит по чл.19, ал.4 от ЗПК. Съгласно разпоредбата на чл.19, ал.1 и ал.4 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, и не може да надвишава пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК общ разход по кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. В случая е нарушен 2 чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, тъй като в договора не е посочен реалният размер на ГПР. Нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК е налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини, както и когато формално е налице такова посочване, но посоченият в договора размер на ГПР не съответства на действително прилагания между страните. И в трите хипотези е налице еднотипно нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, доколкото потребителят се явява реално лишен от информация за действителния размер на приложимия ГПР, което право ЗПК му признава и гарантира. Нарушаването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК води до недействителност на целия договор за кредит на основание чл.22 от ЗПК.

Поради изложеното съдът приема, че сключеният договор за потребителски кредит е недействителен, поради което нищожен се явява и акцесорният договор за предоставяне на поръчителство. В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е било обусловено от сключването на договора за предоставяне на поръчителство от страна на кредотополучателя, с който е било уговорено последният да заплати възнаграждение. Макар отношенията между кредитора и длъжника и между длъжника и поръчителя да са представени като две отделни и самостоятелни правоотношения, произтичащи от отделни договори /от договор за паричен заем и от договор за предоставяне на поръчителство/гаранция/, то в случая се касае за взаимно свързани и обусловени правоотношения. От справка в ТР се установява, че едноличен собственик на капитала на „Ф “ ЕООД е кредиторът „И “ АД.

Независимо че произтича от друг договор, възнаграждението за поръчителя съставлява разход по кредита по смисъла на чл.19, ал.1 от ЗПК, защото икономическата тежест се понася от кредитополучателя, който го плаща наред с другите парични задължения по договора за заем - главници, лихви и пр., като същото съгласно условията на договора е платимо разсрочено на вноски, дължими на падежа на погасителните вноски по договора за кредит.

Възнаграждението за поръчителство не попада в изключенията по чл.19, ал.3 от ЗПК, съставляващи изчерпателно изброяване на разходите, които не се включват при изчисляване на ГПР, въпреки заплащането им от потребителя.

Както вече беше посочено, възнаграждението в полза на поръчителя е разход, свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията по договора. След като кредиторът е едноличен собственик на капитала на дружеството- поръчител, то очевидно с договора за поръчителство не се цели реално обезпечаване на договора за заем, сключен с „И “ АД, доколкото, плащайки задължението на кредитора де факто поръчителят плаща вземането си сам на себе си. С уговарянето на допълнително възнаграждение под формата на такса за поръчителство, оформена като отделно съглашение с трето лице, свързано с кредитора по смисъла на пар.1, т.5 от ТЗ, която такса е платима с вноските по договора за кредит, и която води до допълнителни разходи за потребителя, се цели заобикаляне на императивната разпоредба на чл.19, ал.4 от ЗПК, ограничаваща максималния процент на разходите по кредита. Със сключването на този договор се цели единствено набавянето на допълнително възнаграждение за заемодателя по договора за кредит, в нарушение на 3 изискванията на чл.19, ал.4 от ЗПК. Договорът за предоставяне на поръчителство накърнява добрите нрави и има неравноправен характер. Като краен резултат, сключвайки договора за поръчителство, длъжникът се е задължил да заплати още едно възнаграждение в полза на кредитора си „И “ АД, който е едноличен собственик на капитала на дружеството-поръчител „Ф “ ЕООД, а последният всъщност не е поел задължение по договора, тъй като реално обезпечава задължението сам пред себе си. В обобщение, както договорът за кредит, така и договорът за предоставяне на поръчителство са недействителни.

Съгласно Решение на Съда (десети състав) от 13 март 2025 година по дело C-337/23 („АПС бета България" ЕООД, „Агенция за контрол на просрочени задължения" АД), член 4, параграф 2 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкува в смисъл, че допуска преценката за евентуално неравноправен характер на клаузите на договор за поръчителство, които определят задълженията на поръчителя и на съответния длъжник в главните производства, при положение че последният е сключил този договор едновременно с договора за кредит и за да изпълни предвидено от последния договор задължение, че поръчителят е дъщерно дружество на кредитора или избрано от него лице и че разходите за поръчителство се дължат едновременно с вноските по заема, а Член 3, букви ж) и и) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите по договор за поръчителство, чието сключване е наложено на потребителя с клауза в подписания от него договор за кредит, които водят до увеличаване на общия размер на дълга, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ и следователно в обхвата на понятието „годишен процент на разходите“.

Предвид изложеното, процесният договор за потребителски кредит, съгласно чл.22 от ЗПК, се явява недействителен, поради което и съобразно чл.23 от ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

От представената по делото молба с вх.№3011/06.02.2026г., депозирана от заявителя става ясно, че длъжникът е извършил плащания по процесния договор за кредит в размер общо на 16,17 евро, която сума е приспадната от главницата от 204,52 евро. В този смисъл е и Решение от 21.03.2024г. по дело С- 714/22 на СЕС, съгласно което член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. Съобразно разясненията в Решение от 30.06.2022г. по дело С-17/21 на СЕС, съобразно принципите на равностойност и ефективност, националният съд, който е сезиран със заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение, е длъжен служебно да извърши прихващане между плащането, извършено въз основа на неравноправна клауза в договор за потребителски кредит, и останалата дължима сума по договора.