Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 2319 от 30.08.2022, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 11313/2021
Вид
Решение № 2319
Подписан
30.08.2022
В сила
30.08.2022
Състав
Анелия Маркова, Пепа Маринова-Тонева, Ирина Стоева

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 2319 гр. София, 23.08.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Ирина Стоева при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско дело № 20211100511313 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 20077503 от 25.03.2021 г. по гр.д. № 11642/2019 г.

Софийски районен съд, 47 състав признал за установено по предявените обективно и субективно съединени искове с правно основание чл. 124, ал. 1 вр. чл. 422 ГПК, че ответниците „А. – ГД“ ЕООД, ЕИК *******, СВ. Н. Д., ЕГН **********, Н.Г. Д., ЕГН **********, и Н. Г. Д., ЕГН **********, дължат солидарно на ищеца М. СТ. М., ЕГН **********, сумата 7 000 евро по запис на заповед, издаден на 27.03.2015 г. от „А. – ГД“ ЕООД и предявен за плащане на 27.09.2015 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК – 13.09.2018 г., до окончателното плащане, както и дължат солидарно сумата 7 000 евро по запис на заповед, издаден на 08.04.2015 г. от „А. – ГД“ ЕООД и предявен за плащане на 08.10.2015 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК – 02.10.2018 г., до окончателното плащане. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответниците са осъдени да заплатят на ищеца сумата 5 175.28 лв. – разноски в исковото и заповедното производство.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответниците „А. – ГД“ 1

ЕООД и Н.Г. Д., към която по реда на чл. 265, ал. 1 ГПК са се присъединили ответниците СВ. Н. Д. и Н. Г. Д.. Решението се обжалва изцяло с оплаквания за недопустимост, евентуално – за неправилност. Решението било недопустимо като постановено от родово некомпетентен съд предвид съединяването по реда на чл. 213 ГПК за съвместно разглеждане и решаване на гр.д. № 11645/2019 г. на СРС, 47 състав и материалния интерес по двете дела от 14 000 евро, т.е. над 25 000 лв. Ищецът не бил надлежна страна, защото не установявал наличието на каузално правоотношение, а основавал исковата си претенция единствено на издадени записи на заповед. С изложените в отговора на исковата молба твърдения и многобройни писмени доказателства се установило, че единствените суми, получени от Г. Д. в лично качество били 50 000 евро и 125 000 евро, дадени от Н.П. с посредничеството на ищеца, които не върнал навреме и през март 2015 г. дал обезпечение за неиздължените 78 500 евро с подписване на 11 бр. записа на заповед (3 за по 7 500 евро и 9 – за 7 000 евро). Ищецът не твърдял и не доказал с никакви доказателства да е давал заем на „А.-ГД“ ЕООД, в отговорите си по чл. 176 ГПК лъжел, че не е получавал суми от Г. Д. за плащане по договор за заем на св. Н.П. и тази лъжа се опровергавала както от показанията на св. П., така и от писмените доказателства по делото, вкл. разпечатките от имейл кореспонденция между Д., П. и ищеца и материалите по пр.пр. № 17206/2019 г. по описа на СГП. Процесните записи на заповед били с недостоверна дата и били подписани и предявени на една и съща дата в началото на м. март 2015 г. заедно с останалите 9 записа на заповед, и служели за обезпечение на невърнатия към този момент заем на лицето П..

Ищецът в качеството си на посредник по този заем и личен поръчител пред П. обезпечил връщането на неиздължените суми към м. март 2015 г. с издадени в негова полза записи на заповед, а през 2018 г. след смъртта на Г. Д. се възползвал от ценните книги без правно основание. При тези твърдения въззивниците поддържат, че ищецът не бил активно процесуалноправно легитимиран и се иска „отхвърляне на иска като недопустим“. Твърди се и недопустимост поради липса на добросъвестност – чл. 3 ГПК. Ищецът чрез абстрактно поето задължение се домогвал да се обогати неоснователно, без да е давал никога пари или извършвал други услуги на ответниците, освен да им съдейства за получаване на заем, за която услуга получил 3 % от лихвата.

Евентуално се поддържа, че решението е неправилно като постановено при 2 неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано. Решаващият мотив за уважаване на исковете бил, че по делото не е доказано съществуването на преюдициално правоотношение и вземане, което е обезпечено „с процесните менителници“. Ответниците въвели възражения за наличието на конкретно каузално правоотношение, по което заемодател бил трето лице – Н.П., ищецът бил посредник, а длъжник физическото лице Г. Д., по което в заем били предоставени 175 000 евро, със съдействието и чрез ищеца М.М.. Последният като приятел на двамата се явявал посредник, поръчител и гарант, като според св. П. той дал парите на него и си ги искал от него, но и тримата участници знаели, че парите са на П., предназначени са за Д. и последният ги връща на П. с посредничеството на М., или директно - след първите десет плащания, като за всяка погасителна вноска тримата поддържали електронна кореспонденция. Каузалното правоотношение, въпреки че не било уговорено в писмена форма, се установявало от събраните писмени и гласни доказателства. Ищецът не навел твърдения и не представил доказателства за наличие на свое „лично“ каузално правоотношение във връзка с „процесните менителници“, нито твърдения, че те обезпечават негово лично вземане.

Поради невръщане на сумата от Г. Д. в едногодишен срок, по настояване и предварително подготвени от ищеца бланкови записи на заповед, през м. март 2015 г. били подписани общо 11 бр. записа на заповед за обезпечаване на остатъка от заема в размер на 78 500 евро. Дадените от П. общо 175 000 евро били предназначени за Г. Д., достигнали до него и последният ги върнал на П. лично и със съдействието на ищеца. Ищецът завел общо 11 дела, по които претендирал сумите по записите на заповед, които дела доказвали, че процесните менителници са част от цялото каузално правоотношение, посочено от ответниците. Освен тези дела, имало още три, основани на фактури за доставка. Ищецът не излагал дори твърдения, че процесните записи на заповед са за обезпечение на други търговски отношения между него и дружеството на Г. Д., но наличието на отделни дела за търговските отношения изключвало напълно тази „версия“. С отговорите по въпроси 1 и 5 по реда на чл. 176 ГПК ищецът признавал, че не е предоставял заем на „А.ГД“ ЕООД и че няма сключен писмен договор с това дружество във връзка с процесния запис на заповед. Отговорите на ищеца на въпрос 2, 3 и 4 влизали в противоречие с писмените му изявления в качеството му на свидетел по 3 прокурорската преписка, с показанията на св. П. и приетата електронна кореспонденция. С отговорите на тези въпроси ищецът се домогвал да укрие действителното каузално правоотношение и неговата посредническа и гаранционна роля. Затова на основание чл. 176, ал. 3 ГПК следвало да се приемат за доказани обстоятелствата, за които ищецът дал уклончив отговор по въпроси 2 и 3 – твърдял, че не знае за сключен договор за заем между П. и Г. Д., а в същото време лобира пред П. да даде на Г. Д. заемни средства в размер на 175 000 евро, получава от първия траншове и ги предава на Д., както и суми обратно от Г. Д. на П.. Отговорът на въпрос 1, че ищецът не е предоставял заем на „А.-ГД“ ЕООД и че няма сключен писмен договор с това дружество във връзка с процесния запис на заповед съставлявало признание по смисъла на чл. 175 ГПК за липса на каузална сделка, която „процесната менителница“ обезпечава. Ответниците били доказали съществуващото преюдициално правоотношение и вземане, което е обезпечено с процесните менителници и това преюдициално правоотношение било „погасено чрез плащане“. Наведените от ответниците доводи и възражения не били „опровергани“ от районния съд и даже не били коментирани. Излагат се доводи за допуснато от районния съд съществено процесуално нарушение, като не допуснал исканите гласни доказателствени средства за установяване на твърдяното предявяване на записите на заповед на една и съща дата, относно които въззивният съд се е произнесъл с определението си по чл. 267 ГПК и не следва повторно да ги обсъжда. Неправилен бил изводът на СРС, че ищецът е доказал вземането си – ищецът не доказал никакво вземане и основание да му бъдат плащани процесните суми, не доказал никакви други каузални правоотношения с ответниците. Молят съда да отмени първоинстанционното решение и вместо това постанови друго, с което да отхвърли предявените искове. Претендират разноски за двете инстанции, като за тези във въззивното производство представят списък по чл. 80 ГПК.

Въззиваемата страна М. СТ. М. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението като правилно.

Претендира разноски за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежни страни и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

4

За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства по реда на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за установено следното:

След съединяване от СРС по реда на чл. 213 ГПК с определение от 06.08.2019 г. за общо разглеждане и решаване на гр.д. № 11642/2019 г. на СРС, 47 състав и гр.д. № 11645/2019 г. на СРС, 49 състав, съдът е сезиран с обективно кумулативно и субективно пасивно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 535 ТЗ: за сумата 7 000 евро, дължима солидарно от ответниците по запис на заповед от 27.03.2015 г., с издател „А.-ГД“ ЕООД и поемател М.М., авалиран от ответниците – физически лица, и за сумата 7 000 евро, дължима солидарно от ответниците по запис на заповед от 08.04.2015 г., с издател „А.-ГД“ ЕООД и поемател М.М., авалиран от ответниците – физически лица.

Ищецът твърди, че на 27.03.2015 г. ответникът „А.-ГД“ ЕООД издал в негова полза запис на заповед, с който се задължил да му плати на предявяване сумата 7 000 евро. Записът на заповед бил авалиран от ответниците СВ. Н. Д., Н.Г. Д. и Н. Г. Д.. Ефектът бил предявен за плащане на издателя чрез тогавашния му управител Г. Д. на 27.09.2015 г., но не последвало плащане, поради което ищецът се снабдил със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК по гр.д. № 60476/2018 г на СРС, 47 състав;

На 08.04.2015 г. ответникът „А.-ГД“ ЕООД издал в полза на ищеца запис на заповед, с който се задължил да му плати на предявяване сумата 7 000 евро. Записът на заповед бил авалиран от ответниците СВ. Н. Д., Н.Г. Д. и Н. Г. Д.. Ефектът бил предявен за плащане на издателя чрез тогавашния му управител Г. Д. на 08.10.2015 г., но не последвало плащане, поради което ищецът се снабдил със заповед за изпълнение на парично задължение по чл.

417 ГПК по гр.д. № 60097/2018 г на СРС, 47 състав.

С отговорите на двете искови молби, депозирани в срока по чл. 131 ГПК, ответниците са оспорили исковете с идентични възражения. Не оспорват, че записите на заповед са подписани от сочените за автори лица, но 5 твърдят, че менителничните ефекти били издадени на една дата и не били предявени на издателя на посочената в тях дата. Въвели са в процеса каузално правоотношение, в обезпечение на което твърдят да били издадени 12 бр. записи на заповед, вкл. процесните - договор за заем от 2011 г., сключен между Н.Л. П., като заемодател, и „А.-ГД“ ЕООД, чрез Г. Д., като заемополучател, за сумата 200 000 евро, а ищецът М.М. бил гарант по договора за заем и каузалното правоотношение било между трите страни.

Между П. и М. имало уговорка ищецът да получава 3 % от лихвата по договора за заем, която била в размер на 20 %. Тъй като в един момент спрели плащанията, ищецът изготвил и съставил договор за заем и запис на заповед за всеки със сума по 7 000 евро, за да обезпечи и гарантира заплащането на заема от страна на Д. към П.. Твърдят, че подписали записите на заповед съгласно указанията на Г. Д. във връзка с получения заем в размер на 200 000 евро. При частични погасявания по договора за заем Н.П. изпращал потвърдителни имейли за сумите, които е получил, до Г. Д. и до М.М.. Задълженията по договора за заем били изцяло погасени през 2017 г. и на Г. Д. били върнати документите за заема, но след смъртта му не били открити в неговия архив. Задължението по ценната книга било към Н.П., а ищецът бил гарант по това задължение и се обезпечил с цел да не се наложи да изплаща задълженията на ответното дружество. Искали са от съда да отхвърли исковете.