Определение № 32587 от 03.08.2025, Софийски районен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 32587 гр. София, 03.08.2025 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 127 СЪСТАВ, в закрито заседание на трети август през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ЯНА М. ФИЛИПОВА като разгледа докладваното от ЯНА М. ФИЛИПОВА Гражданско дело № 20231110142543 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 248 ГПК.

С Решение № 9903/26.05.2024 г. по гр. д. № 42543/2025 г. по описа на СРС, 127 състав, предявените от „ТС“ ЕАД против И. Н. Г. и Д. С. Г. обективно и субективно кумулативно съединени установителни искове по реда на чл. 422 ГПК с правна квалификация чл. 79, ал.1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответниците при условията на солидарна отговорност дължат на топлофикационното дружество сумата в размер на 971,53 лева, представляваща незаплатена цена на доставена топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к.

„КС“, кв. „****“, ул. „ТК“, бл. 222Б, вх. Б, ет. 1, ап. 25, аб.№ 71458, за периода от 01.05.2019 г. до 30.04.2022 г., ведно със законна лихва за периода от подаване на заявление по чл. 410 ГПК на 24.02.2023 г. до изплащане на вземането, сумата в размер на 140,20 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за период от 15.09.2020 г. до 10.02.2023 г., сумата в размер на 64,56 лева, представляваща незаплатена цена на извършена услуга за дялово разпределение за период от 01.01.2020 г. до 30.04.2022 г., ведно със законна лихва за период от подаване на заявление по чл. 410 ГПК на 24.02.2023 г. до изплащане на вземането и сумата в размер на 12,03 лева (дванадесет лева и 03 стотинки), представляваща мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение за периода от 05.03.2020 г. до 10.02.2023г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение № 12470/30.04.2023 г. по ч. гр. д. № 10061/2023 г. по описа на СРС, 127 състав, са отхвърлени като неоснователни.

С оглед изхода от спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на адвокат Д. Х П., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 ЗА сумата в размер общо на 400 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ на ответниците И. Н. Г. и Д. С. Г..

В срока по чл. 248, ал. 1 ГПК е постъпила молба от адвокат Д. П. с искане за изменение на постановеното съдебно решение в частта относно съдебните разноски, като ищецът бъде осъден да заплати в полза на молителя сумата в размер на 400 лева, 1 представляваща адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ на ответника И. Г. в заповедното производство, 400 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ на ответника И. Г. в исковото производство, сумата в размер на 400 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ на ответника Д. Г. в заповедното производство и 400 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ на ответника Д. Г. в исковото производство. Молителят поддържа, че съдебният състав е пропуснал да се произнесе по дължимостта на разноските в заповедното производство, като още с депозиране на възраженията по чл. 414 ГПК по делото са представени договори за оказване на безплатна правна помощ на длъжниците. Във връзка с дължимите разноски за исковото производство молителят поддържа, че съдът неправилно е определил общ хонорар за предоставената безплатна правна помощ на ответниците без да вземе предвид обстоятелството, че адвокат Д. П. претендира две адвокатски възнаграждение по 400 лева за всяко едно от представляваните лица. Молителят сочи, че при определяне на дължимото възнаграждение съдът не е взел предвид всички параметри при определяне на размера на дължимото адвокатско възнаграждение, като например, но не само: месечен наем на офис, цена на комунални услуги, разходи за храна, придвижване до сградата на Софийски районен съд и т.н. На следващо място молителят поддържа, че доколкото е налице първоначално активно субективно съединяване на искове на основание чл. 2, ал. 5 от Наредбата за възнаграждения за адвокатска работа, то следва да се присъди отделен хонорар за всеки от исковете по отношение на всеки един от ответниците поотделно.

В срока по чл. 248, ал. 2 ГПК ответната по искането за изменение на решението в частта за разноските страна поддържа доводи за неоснователност на молбата. В отговора са изложени доводи, че съдебните разноски винаги следва да съответстват на действителната фактическа и правна сложност на всяко конкретно дело, респ. техният размер следва да бъде справедлив и обоснован.

Съдът, като взе предвид исканията и доводите на страните намира следното по направеното искане за изменение на решението в частта относно разноските:

По искане за допълване по чл. 248, ал. 1 ГПК съдът се произнася, когато в решението липсва изобщо произнасяне относно разноските, но е било заявено от искане за присъждането им. Ако съдебният акт съдържа произнасяне по искането за разноски, какъвто е разглеждания случай, съдът може да измени размера им по молба на страните по чл. 248, ал.1 ГПК. Молбата е допустима, ако страната, която иска присъждане на разноските е представила списък по чл.80 ГПК или ако искането на изменение на решението е направено от страна, в чиято тежест са възложени разноските. Съгласно чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата в случаите на оказана безплатна правна помощ и съдействие в хипотезите на чл. 38, ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена на разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, определено от съда. С Определение № 319 от 09.07.2019 г. по ч. гр. д. № 2186/2019 г. по описа на ВКС, IV ГО е разяснено, че за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА пред съответната 2 инстанция, е достатъчно по делото да е представен договор за правна защита и съдействие, в който да е посочено, че упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на някое от основанията по т. 1-3 на чл. 38, ал. 1 ЗА, като не е необходимо страната предварително да установява и да доказва съответното основание за предоставяне на безплатна правна помощ.

Размерът на адвокатското възнаграждение се определя от съда, поради което не е нужен списък по чл. 80 ГПК – той касае разноските, дължими на страните.

Предвид изложеното съдът намира, че молбата на адвокат Д. П. за изменение на решението в частта относно съдебните разноски е допустима, а разгледана по същество се явява неоснователна, поради следните съображения:

Във връзка с претендираните разноски за предоставена безплатна правна помощ в заповедното производство следва да бъде отбелязано, че съгласно разясненията дадени с Определение № 45/23.01.2019 г. по ч. т. д. № 3074/2018 г. на ВКС, I ТО, законът освобождава длъжника от задължение да мотивира депозираното възражение срещу заповедта за изпълнение, респ. законодателят се дезинтересира от основателността на възражението. То е само формална предпоставка, без самостоятелни правни последици, поради което и изходът на спора за материалното право на кредитора не предпоставя материална незаконосъобразност на възражението по чл.414 ГПК. Следователно липсва и функционална обусловеност на същото от изхода на спора за материалното право, поради което и на длъжника не се следват разноски за заповедното производство. Доколкото на длъжника не се следват разноски за заповедното производство, то такИ. не се следват и на адвоката предоставил безплатна правна помощ. Във връзка с поддържаните от молителя доводи следва да бъде отбелязано, че на длъжника се следват разноски за заповедното производство в случая когато заявителят не предяви установителен иск по чл. 422 ГПК и заповедта за изпълнение бъде обезсилена. Обезсилването на издадената заповед за изпълнение е основание да се приеме, че кредиторът – заявител с действията си е довел до неоснователно въвличане на длъжника в заповедното производство, поради което следва да понесе санкционните последици на разноските на основание чл. 78, ал. 4 ГПК.

При безплатно предоставяне на правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, както е в случая, адвокатът сам, по собствена воля, се съгласява да получи хонорар само, доколкото постановеният от съда резултат е в интерес на страната, която представлява; да го получи след влизане в сила на съдебния акт, с който му се присъжда; размерът на възнаграждението да се определи от съда съобразно размера на уважената/отхвърлена част от иска/исковете и, че възнаграждението ще се дължи се от насрещната страна по правилата на чл. 78, ал. 1-3 ГПК. Съдът е задължен да определи размера на задължението с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото, като съгласно възприетото с Решение от 24.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС виждане член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по 3 отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. От изложеното следва, че съдът не е обвързан от праговете разписани в Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а следва да определи дължимото адвокатско възнаграждение за всеки отделен случай след извършване на преценка относно правната и фактическа сложност на производството и извършените от процесуалния представител действия.

Правната сложност е предпоставена от броя и основанието на исковете, съдържанието и броя на въведените в спора факти и обстоятелства от всяка от страните, правните институти, приложими при разрешаването на спора, относима задължителна съдебна практика, а фактическата – от необходимите за доказване и обосноваване тезите на страните процесуални действия, в съответствие с въведените за относими факти и обстоятелства, вкл. необходимите за преодоляване защитата на противната страна процесуални действия и продължителността на производството. В случая спорът не се характеризира нито с правна, нито с фактическа сложност, като двамата ответници са представлявани от един и същи процесуален представител, депозирал общ отговор на исковата молба, а делото е разгледано в едно единствено съдебно заседание. Съдът е определил възнаграждение в размер на 400 лева за предоставена правна помощ на ответниците, респ. дължимото адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ за всеки един от ответниците поотделно е сумата в размер на по 200 лева.

Във връзка с поддържаните в молбата по чл. 248 ГПК доводи относно дължимото адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ при обективно и субективно съединяване на искове следва да бъде посочено, че те противоречат на преследваната от закона легитимна цел по отношение отговорността за разноски в процеса, а именно да репарира действително претърпени вреди от водене на незаконосъобразен процес. Националният съд е задължен да провери, дали с оглед конкретните условия прилагане на уредба на минимални размери на адвокатски възнаграждения действително отговаря на легитимни цели /решение от 23.11.2017 г. на СЕС по съединени дела С[1]./16 и ./. В случая не е така, като евентуално присъждане на отделно адвокатско възнаграждение за отхвърляне на всеки един от предявените искове, включително и за претендираните вземания за обезщетения за забава и главница за дялово разпределение на топлинна енергия очевидно не преследва залегналата в чл. 78, ал. 3 ГПК цел на закона, а цели единствено неоснователно разместване на блага, което е забранено от закона / арг. чл. 59, ал. 1 ЗЗД/. Присъждането на разноски в размери надвишаващи значително размера на исковите претенции е несъответно и с принципа на добросъвестност, залегнал в чл. 3 на процесуалния закон, както и на съдебната практика на Върховния касационен със на Република България, която поставя акцент върху защитавания материален интерес –