Определение № 2353 от 10.05.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2353 гр. София, 10.05.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на седемнадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Албена Бонева

Членове:

Боян Цонев

Мария Христова като разгледа докладваното от Боян Цонев Касационно гражданско дело № 20248002104259 по описа за 2024 година

Производство по чл. 288 и по чл. 274, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 2 и с чл. 248, ал. 3, изр. 2 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищцата по делото И. И. З., подадена чрез процесуалния й пълномощник адв. П. Н. срещу решение № 226/30.05.2024 г., постановено по възз. гр. дело № 300/2024 г. на Русенския окръжен съд (РОС). Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, при постановена частична отмяна на първоинстанционното решение № 200/21.02.2024 г. по гр. дело № 910/2023 г. на Русенския районен съд (РРС), предявеният от жалбоподателката срещу Прокуратурата на Република България (ПРБ) осъдителен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ е отхвърлен от въззивния съд за разликата над сумата 1 500 лв. до сумата 5 000 лв., претендирана като дължима част от обезщетението за неимуществените вреди, претърпени вследствие воденото срещу нея наказателно производство по н.а.х.д. № 1712/2020 г. на РРС, по което е оправдана с влязла в сила присъда, ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 28.04.2021 г. до окончателното й изплащане.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежаща на касационно обжалване част от въззивното решение. В жалбата и изложението към нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост при определянето на размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

Ответната ПРБ не е подала отговор на касационната жалба.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателката З., също чрез адв. Н., като 1 общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е формулиран правен въпрос по тълкуването и приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, а именно: по какъв начин следва съдът да определи интензитета на негативните преживявания на неоснователно обвиненото лице, за да ги разграничи от „обичайните, типични“ негативни преживявания от едно незаконно обвинение.

Жалбоподателката навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 на от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържа, че въззивният съд разрешил този въпрос в противоречие с раздел ІІ от мотивите на ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от тълкувателно решение (ТР) № 3/2004 от 22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, решение № 115/05.04.2012 г. по гр. д. № 593/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 9/07.02.2012 г. по гр. д. № 733/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 299/15.07.2013 г. по гр. д. № 1179/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 49/27.04.2011 г. по гр. д. № 697/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 422/22.12.2015 г. по гр. д. № 2407/2015 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 163/01.07.2016 г. по гр. д. № 411/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. Сочи и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК – очевидна неправилност на обжалваната част от въззивното решение.

По така наведените основания за допускане на касационното обжалване съдът намира следното:

В мотивите към обжалваното въззивно решение окръжният съд е приел за безспорно между страните, че по образуваното през месец януари 2018 г. досъдебно производство и прокурорска преписка, ищцата е била привлечена в качеството на обвиняема на 03.06.2020 г. за извършено престъпление по чл. 182, ал. 1 от НК (оставила десетте си деца без надзор и достатъчна грижа и с това създала опасност за тяхното физическо развитие), в резултат на което по воденото срещу нея н.а.х.д. № 1712/2020 г. на РРС е била оправдана с влязла в сила присъда. Съдът е установил, че наказателното производство се е развило като такова по чл.

78а от НК, за което е предвидено административно наказание, като максимално предвидената санкция е глоба в размер 1 000 лв. Приел е и че досъдебното производство е завършило в рамките на две години, след което е изминал период от около година до оправдаването на ищцата с постановяването на окончателно решение на РОС. Установил е и че не са налагани мерки за неотклонение на подсъдимата ищца.

Въззивният съд е обсъдил показанията на свидетеля К. Т., който е във фактическо съжителство с ищцата и е дал информация, че след образуването на досъдебното производство ищцата преживяла негативни емоции, свързани с нервност, тревожност, притеснение от мисълта, че може да влезе в затвора, възникнали затруднения относно полаганите грижи за собствените й деца, причинени от засиления обществен и медиен интерес и необичайно дълго продължилото наказателно производство. Съдът е съобразил, че по делото не са ангажирани други доказателства, воденото наказателно производство да се е отразило по някакъв начин на професионалната реализация на ищцата или върху социалните й контакти и да е станало повод за коментари с негативен оттенък. Също от показанията на свидетеля Т. съдът е установил, че семейството им с ищцата е било обект на проверки от страна на Дирекция „Социално подпомагане“, но не единствено във връзка с 2 процесното наказателно производство, по което ищцата е била оправдана, а и по повод други наказателни производства. В тази връзка, от писмените доказателства по делото окръжният съд е установил, че срещу ищцата се води друго н.о.х.д. 1855/2022 г. по описа на РРС, с обвинение по чл. 122, ал. 1 и чл. 182, ал. 1 от НК (за причиняване на смърт по непредпазливост на друго нейно дете Л.), което не е приключило с влязла в сила присъда.

Установил е и че свидетелят Т., с когото ищцата живее на съпружески начала, също е подсъдим по висящо н.о.х.д. № 2739/2022 г. по описа на PPC – за престъпление по чл. 325, ал. 2, вр. ал. 1 от HК (хулиганство).

При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е приел, че съгласно чл. 4 от ЗОДОВ обезщетение се дължи за всички вреди, както имуществени, така и неимуществени, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, като следва да се установи наличието на причинна връзка между вредите и незаконното обвинение, като елемент от фактическия състав, от който възниква обезщетителната отговорност на държавата. Съдът е изтъкнал, че в доказателствена тежест на ищцовата страна е да установи наличието на причинно-следствена връзка между претърпените неимуществени вреди и конкретното незаконно обвинение. Посочил е и че причинна връзка е налице, когато вредите са в резултат на увреждането, настъпили са по повод или във връзка с него. Съдът е приел, че в случая от събраните по делото писмени и гласни доказателства се установява, че ищцата е претърпяла неимуществени вреди, изразяващи се в негативни психически преживявания – притеснение, стрес, огорчение, срам, които чувства и състояния са присъщи на всеки човек, срещу когото незаконосъобразно е повдигнато обвинение. В тази връзка окръжният съд отново е обсъдил показанията на свидетеля К. Т., като предвид обстоятелството, че той е във фактическо съжителство с ищцата, съдът е ценил показанията му при условията на чл. 172 от ГПК и е отчел наличието на заинтересоваността на свидетеля от изхода на делото. От посоченото в показанията му, че година преди процесния инцидент е починала дъщеря им Л. и това е станало повод за непрекъснати проверки от страна на Дирекция „Социално подпомагане“, въззивният съд е достигнал до извода, че честите проверки на социалните служби не са били единствено по повод воденото процесно досъдебно производство, по което ищцата е била незаконно обвинена, а предвид и фактите, че срещу нея и свидетеля Т. има неприключени други наказателни производства е приел, че е невъзможно да се отграничи негативното преживяване на ищцата по повод отделните производства, водени срещу нея и нейния партньор. С оглед това съдът е приел за недоказано в пълен обем, че посочените от свидетеля факти и претърпените във връзка с тях вреди, са пряка и непосредствена последица единствено от воденото наказателно производство, завършило с оправдателната присъда. Съдът е съобразил също, че липсват доказателства по делото, достойнството и авторитетът на ищцата да са били накърнени вследствие на обществения отзвук, който се формирал в медийното пространство и сред обществото, както и доказателства за възникване на здравословни проблеми от физическо или психологическо естество у ищцата, които да са в причинно-следствена връзка с неоснователно повдигнатото й обвинение. В обобщение въззивният съд отново е посочил, че намира за частично доказани по основание твърденията в исковата молба, че претърпените от ищцата неимуществени вреди са 3 причинени от воденото срещу нея наказателно производство, от неговата продължителност и от тежестта на повдигнатото й обвинение.

Относно оплакванията на ответната ПРБ за недоказаност на процесните неимуществени вреди и относно справедливия размер на обезщетението, окръжният съд е приел, че то се определя съгласно чл. 52 от ЗЗД – по справедливост. Приел е и че понятието „справедливост“ няма абстрактен характер, а е свързано с преценката на определени, конкретно и обективно съществуващи обстоятелства и установени по делото факти, както и че при определяне на размера на дължимото обезщетение следва да вземе предвид тежестта на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното преследване, вида и продължителността на наложената мярка за неотклонение, данните за личността на подсъдимия с оглед на това доколко повдигнатото обвинение за деяние, което не е извършил, се е отразило негативно на физическото здраве, психиката му, на контактите и социалния му живот, на положението му в обществото, в това число върху възможностите за професионални изяви, както и други обстоятелства, имащи значение към претърпените морални страдания. Позовавайки се на практиката на ВКС, въззивният съд е приел още, че обезщетението по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за неимуществени вреди се дължи и когато не са ангажирани доказателства за тях, тъй като е нормално такива вреди да са претърпени.

Изхождайки от тези принципни съображения и като е съобразил всички установени обстоятелства, относими към определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, окръжният съд е приел, че негативните преживявания на ишцата с оглед на тези обстоятелства, се проявяват в по-нисък интензитет, както и че това не обуславя вреди над обичайните такива. В този смисъл съдът е намерил за неоснователно възражението на ответната ПРБ, че липсвали каквито и да е вреди от повдигнатото незаконно обвинение срещу ищцата.

В заключение, въз основа на всичко гореизложено, с оглед критерия за справедливост по чл.

52 от ЗЗД, въззивният съд е намерил, че адекватният размер обезщетението за репариране на причинените на ищцата неимуществени вреди, е в по-нисък размер от определения от първоинстанционния съд, а именно – 1 500 лв., като е приел, че този размер на обезщетението в най-пълна степен отговаря на претърпените от ищцата вреди вследствие на незаконното обвинение, които се ограничават до обичайните, типичните вреди от едно незаконно обвинение – притеснение, огорчение, стрес. По така изложените мотиви въззивният съд е приел, че искът за обезщетението за неимуществени вреди следва да се отхвърли в частта му над сумата 1 500 лв. до присъдените от първата инстанция 5 000 лв.

Настоящият състав на ВКС намира, че няма основания за допускане на касационното обжалване на така постановеното и мотивирано въззивно решение, като съображенията за този извод са следните:

Посочената от страна на жалбоподателката практика на ВС и ВКС дава разрешение само на първата част от поставения в изложението й правен въпрос по тълкуването и приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, а именно – по какъв начин (по какви критерии) съдът следва да определи интензитета на негативните преживявания на неоснователно обвиненото лице. Съгласно тази трайно установена съдебна практика, 4 неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики – характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. В раздел ІІ от мотивите на ППВС № 4/23.12.1968 г. примерно са изброени част от обективните обстоятелства, значими при телесните увреждания и при причиняване на смърт, като е изяснено, че от значение са и всички други относими обстоятелства, които съдът трябва да вземе предвид и да обсъди. По исковете с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ съдебната практика е възприела, че такива други релевантни обстоятелства – критерии за определяне интензитета на негативните преживявания на неоснователно обвиненото лице, са: тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, продължителността на наказателното производство срещу него, наложените мерки на процесуална принуда, отражението върху личния, обществения и професионалния му живот, разгласа и публичност, стигнало ли се е до разстройство на здравето, респ. от какъв вид и характер е то, личността на увредения, начина му на живот и обичайната му среда, данните за предишни негови осъждания, дали по същото време срещу него са водени и други наказателни производства, вследствие на които той също е търпял негативните преживявания. Съгласно закона, на обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинно-следствена връзка с процесното деликтно увреждане и техният размер се определя според вида и характера на упражнената процесуална принуда, от тежестта и продължителността на негативните изживявания, причинени именно вследствие процесното по делото незаконно наказателно преследване. Справедливостта, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди, изисква също така размерът на обезщетението да не бъде източник на неоснователно обогатяване за пострадалия. Съдебната практика отчита още и че самият факт на осъждането на ответната ПРБ, като процесуален субституент на държавата – за заплащане на обезщетение, съдържа в себе си признание за незаконността на обвинението, от което са причинени вредите, което само по себе си е вид морално обезщетяване, наред с паричното.