Решение № 3533 от 16.05.2019, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е гр. София, 16.05. 2019 год.

В ИМЕТО

НА НАРОДА

СОФИЙСКИЯТ

ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Г състав, в публично заседание на шестнадесети април две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ

ОРЕШАРОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА

ПОПКОЛЕВА

ГАБРИЕЛА

ЛАЗАРОВА при секретаря Антоанета Петрова, като разгледа докладваното от съдия ОРЕШАРОВА въззивно гражданско дело № 16117 по описа за 2018 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С Решение № I-31- от 06.08.2018 г., постановено по гр. д. № 59967 по описа за 2017г., Софийският районен съд, 31-ви състав признава за установено, на основание чл. 415, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 99 ЗЗД, във вр. с чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, че ответникът „О.б.б.“ АД, ЕИК********, конституирана на основание чл. 227 на мястото на „С.“ ЕАД, дължи на ищеца „И.-***“ ЕООД, ЕИК ********сумата от 2 007,57 лв., главница, представляваща частична претенция при глобален размер на вземането от 2 068,47 лв., вземане за възстановяване на недължимо платени от И.Л.Н.в полза на „С.“ ЕАД възнаградителни лихви по договор за потребителски кредит от 23.05.2007г. вследствие неправомерно увеличение на лихвения процент в периода 23.12.2011г. – 23.07.2015г., което вземането е прехвърлено с договор за цесия от 22.02.2016г., ведно със законна лихва върху главницата за периода от 19.12.2016г, до изплащане на вземането, предмет на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена на 28.12.2016г. по ч. гр. д. № 74950/2016г., СРС, 31-ви състав. С решението ответникът „О.б.б.“ АД, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, е осъден да заплати на „И.-***“ ЕООД, сумата от 650,10 лв., представляваща разноски, направени с производството и сумата от 340,15 лв., представляваща разноски, направени в заповедното производство по ч. гр. д. № 74950/2016г., СРС, 31-ви състав.

Срещу така постановеното първоинстанционно решение е подадена въззивна жалба от страна на ответника – „О.б.б.“ АД, в която са развити съображения за недопустимост и евентуално неправилност на така постановения съдебен акт. Жалбоподателят твърди, че ищецът не разполага с активна процесуална легитимация във връзка със завеждане на исковата претенция, както и че процесният договор за цесия е нищожен, поради липа на предмет. Навеждат се доводи за липсата на активна процесуална легитимация, поради обстоятелството, че „И.-***“ ЕООД, е юридическо лице и не притежава качеството „потребител“ по смисъла на Параграф 13, т. 1 от ПЗР на Закона за защита на потребителите (ЗЗП), поради което не може да се ползва със защитата на специалния закон. В условията на алтернативност, се навеждат и доводи за неправилност на първоинстанционното съдебно решение, тъй като съдът неправилно е приел, че са налице неравноправни клаузи в договора за потребителски кредит, както и че промяната на лихвения процент не е извършена незаконосъобразно. Прави се искане за обезсилване на първоинстанционното решение като недопустимо, а ако решението бъде прието за допустимо, то да бъде отменено като неправилно.

Претендират се сторени разноски в първа и във въззивната инстанция, вкл. и юрисконсултско възнаграждение. В съдебно заседание въззивната страна се представлява от юрк. Йосифова, която прави искане към съда въззивната жалба да бъде уважена по съображенията изложени в нея. Представя списък с разноски по чл. 80 ГПК.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна „И.-***“ ЕООД е подала отговор на въззивната жалба, в който са развити съображения за валидност и допустимост на обжалваното решение. Твърди се също, и че първоинстанционното решение е правилно. Въззиваемата страна счита, че както пасивната, така и активната процесуална легитимация на страните е налице. Навеждат се доводи за несъстоятелност на възраженията на ответника по делото, касаещи нищожност на договора за цесия, поради липса на предмет на последния. Смята, че следва да се потвърди първоинстанционното съдебно решение като правилно и законосъобразно, както и да бъдат присъдени сторените пред настоящата въззивна инстанция разноски. В съдебно заседание въззиваемата страна „И.-***“ ЕООД не изпраща представител и с молба до съда е поискано делото да бъде разгледано в отсъствието на представител на въззиваемия и се представя списък с разноски, както и договор за правна помощ и съдействие.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и доказателствени средства поотделно и в тяхната съвкупност, по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и съображения на въззиваемата страна, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

За да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че първоначалният ответник по делото „С.“ ЕАД е сключил с И.Н.договор за потребителски кредит на 23.05.2007г., според който банката е отпуснала на физическото лице потребителски кредит в размер на 15 000 лв. и срок на издължаване 120 месеца, с лихвен процент в размер на 7,4 %. По делото не е спорно, че банката едностранно е увеличила лихвения процент по кредита, а именно на 7,8 % през март 2008г. и на 13,75 % през ноември. Към м. юли 2015г. потребителският кредит бил предсрочно погасен. С договор за цесия от 22.02.2016г. И.Н.прехвърлил на ищеца вземането си за връщане на надвнесените лихви към длъжника „С.“ ЕАД в общ размер на 2 068.47 лв. На последният е изпратено уведомление за прехвърлянето на вземането от стария кредитор, което е било получено от банката на 14.11.2016г. По този начин въззиваемата страна „И.-***“ ЕООД придобила качеството на кредитор по отношение на въззивника. За част от своето вземане, а именно 2 007,57лв., въззиваемото дружество подало заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК на 19.12.2016г., във връзка с което било образувано ч. гр. д. № 74950/2016г., СРС, 31-ви състав и е била издадена заповед за изпълнение. В срок е постъпило възражение, поради което на осн. чл. 415, ал. 1 ГПК е предявен установителен иск за процесното вземане пред първоинстанционния съд, чийто съдебен акт е предмет на обжалване на настоящото производство. За да уважи предявения иск първоинстанционният съд е приел, че с оглед на представения договор за кредит от 23.05.2007год., сключен между „С.“АД като кредитодател, с правоприемник „О.б.б.“АД и кредитополучател Й.Л..Н.липсват клаузи, в които да са уговорени обективни критерии за промяна на БЛП и каквито не са тези в приложена от ответника Методика за определяне на БЛП, която дори да е била публикувана на интернет страницата на банката, не се съдържа в процесния договор и нито една клауза от договора не препраща към подобна методика и не съдържа изразено от кредитополучателя съгласие с нея, а клаузата на чл.4, ал.1 от същия договор се явява неравноправна, поради което е налице надвзета сума от сметката на кредитополучателя именно в резултата на увеличение на лихвата на банката, определена като разлика между платената сума за лихви по месечните вноски и дължимата първоначално и в размер на 2105,40лв.

Също така е приел, че е налице валиден договор за цесия с предмет вземането за връщането на сумата до размера на 2068,47лв. в полза на ищеца цесионер и прехвърлянето е съобщено на длъжника ответник по делото на 14.11.2016год. и е основателен предявения иск за дължимост на процесната сума от 2007,57лв. от ответника.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

Същото е и правилно.

Неоснователни са доводите във възизваната жалба, че постановеното от първоинстанционния съд решение е недопустимо, след като ищецът нямал активна процесуална легитимация поради това, че цесията на която се позовавал като цесионер била нищожна.

Материалноправната легитимация на страната е свързана с принадлежносттта на субективното право. Липсата на материалноправна легитимация има за последица отхвърляне на иска като неоснователен, а не като недопустим, тъй като за разлика от материалноправната, процесуалната легитимация като абсолютна предпоставка за упражняване на правото на иск се определя от твърденията в исковата молба, а в случая има такива твърдения, че ищецът е придобил вземането по силата на договор за цесия от 22.02.2016год., поради което въпрос по същество на правния спор е валидността на договора за цесия и установяване на вземането по него, а не по допустимост на иска.

По делото не е спорно и видно от приложените писмени доказателства се установява, че ищецът се легитимира като титуляр на спорното вземане-цесионер с договор за покупка и прехвърляне на вземания по чл.

99 от ЗЗД, сключен с И.Л.Н.-цедент и кредитополучател по договора за потребителски кредит от 23.05.2007г., за който договор за цесия се установява, че е съобщен на ответника на 14.11.2014год., за което е приложено известие за доставяне и което също така не е спорно по делото. Изрично в договора е посочено, че се прехвърля възмездно вземането на И.Н.към „С.“АД в общ размер на 2068,47лв., представляващо недължимо платена сума за възнаградителни лихви за периода от 23.11.2011год. до 23.07.2015год., в следствие на неправомерно увеличение на лихвения процент по договор за потребителски кредит от 23.05.2007год.

Според чл. 99, ал. 1 от ЗЗД кредиторът може да прехвърли своето вземане, освен ако законът, договорът или естеството на вземането не допускат това. Според чл. 99, ал. 4 от ЗЗД прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния от предишния кредитор. Предвид нормата на чл. 99, ал. 2 ЗЗД вземането предмет на цесия преминава върху цесионера в правното си състояние, в което се е намирало у цедента и в обема, в който цедента го е притежавал. В конкретния случай вземането предмет на договора на цесия е индивидуализирано, прехвърлимо, както и съществуващо, с оглед и на приетите по делото доказателства, което е и условие за действителността на цесията. В тази връзка правилно първоинстанционният съд в конкретния случай е приел, че процесното вземане прехвърлено с договора за цесия като вземане за връщане на неоснователно събрани суми за възнаградителна лихва по договор за потребителски кредит е имуществено, прехвърлимо право и няма забрана както в договора между първоначалните страни, в закона или по естеството му за прехвърлянето му. С оглед на чл.16, ал.1 от ЗПК/отм/, действал при сключване на договора за кредит с банката, кредиторът е този, който може да прехвърли вземанията си срещу потребителя на друго лице само при условие, че договорът за потребителски кредит предвижда такава възможност и потребителят по начало може да прехвърля вземания по договора или във връзка с него и без изрично в договора да е предвидена такава възможност. Също така в случая ищецът не упражнява свое право по договора за потребителски кредит и по който не е страна, а се установява по делото съществуването на вземането в полза на цедента, като кредитополучател и потребител за връщане на суми, които се явяват надвнесени, при едностранно изменение и увеличение на лихвения процент за възнаградителна лихва от кредитодателят и което е възникнало още с получаването им без основание от ответника. Цесионерът придобива вземането в състоянието в което то се е намирало в момента на сключване на договора. Не се налага извод за непрехвърлимост на вземането на потребителя против банката за връщане на събраната в повече и без основание сума, свързани с качеството на цедента на потребител и по-голямата защита, която му е дадена с оглед на ЗЗП след като то би увредило и ограничило, а не защитило интереса на потребителя за събиране на вземането му от недобросъвестния търговец, както правилно е приел и първоинстанционният съд, включително и че са налице неравноправни клаузи в договора и едностранно изменение на лихвения процент на възнаградителната лихва.

По делото е приета и неоспорена от страните ССчЕ от която се установява, че в периода 23.11.2011г. – 23.07.2015г. разликата между възнаградителната лихва, платена от кредитополучателя И.Н.в резултат на едностранното изменение на размера на възнаградителната лихва на 13,75%, и възнаградителната лихва, която би се дължала, съобразно уговорения в договора първоначално посочения размер на лихвата и ако размерът не е бил променян от 7, 4% /7,8%/, към датата на сключване на договора е от 2 105,40 лв.