Решение № 1550 от 18.03.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1550 гр. София, 15.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Йоана М. Генжова

Георги Кацаров при участието на секретаря Цветослава В. Гулийкова като разгледа докладваното от Йоана М. Генжова Въззивно гражданско дело № 20221100513485 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК .

С решение №20058847/22.09.2022г., постановено по гр.д. №15148/2020г. по описа на СРС, 52 състав, са отхвърлени предявените от „Топлофикация София“ ЕАД срещу И. А. И. иск по чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.200, ал.1 от ЗЗД и чл.100, ал.2 от ЗС във вр. с чл.149 от ЗЕ за сумата от 1321,60 лева, представляваща главница и съставляваща продажната цена за доставена и потребена топлинна енергия за периода от 01.05.2016г. до 30.04.2017г. и за сумата от 24 лева, представляваща главница за дялово разпределение за периода от 01.05.2016г. до 30.04.2017г. по отношение на топлоснабден имот в гр. София, бул. ****, аб. №09565, и иск по чл.422, ал.1 във вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД за сумата от 190,52 лева, представляваща лихва върху главницата за топлинна енергия от 1321,60 лева и за периода от 14.09.2017г. до 14.02.2019г., и за сумата от 5,46 лева, представляваща лихва върху главницата за дялово разпределение от 24 лева и за периода от 01.03.2016г. до 14.02.2019г. Осъдено е „Топлофикация София“ ЕАД да плати на адвокат М.И.Д. сумата от 337,91 лева, представляваща дължимо адвокатско възнаграждение. Решението е постановено при участието на трето лице 1 помагач на страната на ищеца – „Бруната“ ООД.

Постъпила е въззивна жалба от ищеца „Топлофикация София“ ЕАД, чрез пълномощника юрисконсулт А.Г., като се излагат оплаквания, че решението е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон. Излага доводи, че от влизане в сила на постановлението за възлагане на 16.08.2011г. ответникът е придобил правото на собственост върху процесния имот, като на 18.05.2017г. същият отдал апартамента под наем на трето лице. Поради това неправилен бил изводът на първоинстанционния съд, че ответникът е гол собственик на имота. Поради изложеното моли обжалваното решение да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат уважени.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор на жалбата от насрещната страна И. А. И., чрез пълномощника адв. М. М., с който се заявява становище за неоснователност на жалбата и се прави искане за потвърждаване на обжалваното решение. Въззиваемата страна поддържа, че ответникът не е потребител – клиент на топлинна енергия, въпреки че е собственик на процесния имот, тъй като не е реалният ползвател на имота.

Предвид невъзможността да бъде извършен въвод във владение и невъзможността да ползва реално имот, същият не се явявал краен потребител на топлинна енергия. Третите лица С.Г.С. и С.И.С. имали квазикачеството на ползватели, тъй като продължили да ползват имота, след като загубили собствеността върху същия, като отказали доброволното предаване на владението и спрели въвода.

Третото лице – помагач не е изразило становище по жалбата.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:

Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и е процесуално допустима.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя 2 от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Постановеното решение е валидно и допустимо.

Първоинстанционният съд е сезиран с предявени от „Топлофикация София“ ЕАД срещу И. А. И. положителни установителни искове с правно основание чл.415, ал.1 във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.150 от ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД за установяване дължимостта на вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК по ч.гр.д. №11080/2019г. на СРС, 160 състав.

Съгласно нормата на чл. 153 ЗЕ – в редакцията, действала до 17.07.2012 г. всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия.

Понятието "потребител на топлинна енергия за битови нужди" е определено в § 1, т. 42 ДР ЗЕ (отм.), действал до 17.07.2012 г.: физическо лице – собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване. След отмяната на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието "клиент на топлинна енергия", което е еквивалентно по смисъл на понятието "потребител на топлинна енергия". Съгласно новата редакция на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, действаща през исковия период, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.

С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т. 1, са дадени задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение с лица, извън посочените в чл. 153 ЗЕ, какъвто обаче не е разглежданият случай. В мотивите на същото тълкувателно решение е посочено, че, предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, 3 към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153. ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия.

С оглед на това собственикът или титуляр на вещно право на ползване на имот в сграда – етажна собственост, се явява потребител на отдадена от сградната инсталация и отоплителните тела на общите части на сградата топлинна енергия. По силата на закона между битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни общи условия без да е необходимо изричното им приемане от потребителя. Достатъчно е взето решение на Общото събрание на етажните собственици за присъединяване към топлопреносната мрежа, за да бъде всеки етажен собственик потребител на постъпилата в сградата топлинна енергия.

Ищецът свързва качеството на ответника на потребител на топлинна енергия за битови нужди с качеството му на собственик на топлоснабден имот. От събраните по делото доказателства се установява и не е спорно между страните по делото, че с влязло в сила постановление за възлагане на недвижим имот от 29.04.2011г. по изп. дело №20118580400013 по описа на ЧСИ У.Д. процесният топлоснабден имот е възложен в собственост на ответника И. А. И..

Следователно, считано от влизане в законна сила на постановлението за възлагане ответникът И. А. И. е собственик на процесния топлоснабден имот. Последващият въвод във владение на ответника в имота, обективиран в приложения по делото протокол, не обоснова извод, че същият не дължи претендираните суми от ищцовото дружество, защото другата предишните собственици на имота са ползвали топлоснабдения имот за свои битови нужди. При безспорно установеното качество на ответника на собственик на процесния имот, ирелевантен е фактът, че същият е придобил владението на имота, чрез принудителен въвод от ЧСИ поради отказ на предишните собственици доброволно да го напуснат. Съгласно чл. 153, ал.1 от ЗЕ именно собственикът на имота, а не неговият фактически ползвател има качеството на 4 потребител на топлинна енергия за битови нужди. Обстоятелството, че ответникът не е ползвал имота за процесния период с оглед на приложения протокол за въвод в имота не променя качеството му на потребител или клиент на топлинна енергия за имота. Неправилен е изводът на първоинстанционния съд, че ответникът е притежател на „голата собственост върху имота“, а третите за спора лица С.Г.С. и С.И.С. са титуляри на вещното право на ползване. С влизане в сила на постановлението за възлагане като собственик на имота се легитимира ответникът, а предишните собственици, независимо, че не са напуснали имота, не са титуляри на учредено в тяхна полза вещно право на ползване, в който случай биха отговаряли за задълженията за ползвана за имота топлинна енергия на основание чл.56 от ЗС, нито имат индивидуално правоотношение за доставка на топлинна енергия с ищцовото дружество, съгласно разясненията по ТР № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС. Поради това за процесния период ответникът, който е собственик на топлоснабдения имот, има качеството на потребител на топлинна енергия за имота и дължи заплащане на дължимите суми.

Съгласно разпоредбата на чл.150, ал.1 от ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Съответно според нормата на чл.150, ал.3 от ЗЕ в срок от 30 дни след влизането в сила на общите условия потребителите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия. По делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответникът е упражнил правото си на възражение срещу Общите условия.

Поради изложеното и с оглед елемента на административно регулиране в чл.150 от закона, съдът приема, че между страните по делото са налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия. Дори и да се прекрати топлоподаването към индивидуалните отоплителни тела в жилището, съгласно изричната норма на чл. 153, ал. 6 от ЗЕ ответникът остава потребител на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на етажната собственост.

5

Съобразно становището, възприето в мотивите на ТР №2/2016г. на ОСГК на ВКС, поради естеството на етажната собственост отказът от топлоснабдяване на цялата сграда не може да бъде направен от отделния титуляр на права върху обекти в сградата, нито пък той може сам да реши да се ползва ли сградната инсталация за доставка на топлинна енергия. Решението за това се взема от квалифицирано мнозинство от всички етажни собственици или титуляри на вещно право на строеж и то обвързва всеки отделен етажен собственик, независимо дали е съгласен с него.

Съгласно разпоредбата на чл.139, ал.1 от ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл.139 – чл.148/ и в Наредба № 16-334 от 06.04.2007г.

Топлинната енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите /чл.142, ал.2 от ЗЕ/, като според чл.145, ал.1 от закона топлинната енергия за отопление на имотите в сграда - етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери се определя въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти.