Решение № 338 от 30.05.2023, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 338 гр. С., 30.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Ирина Р. Славчева

Членове:

Ивайло П. Г.ев

Лилия М. Руневска при участието на секретаря Теодора Р. Вутева като разгледа докладваното от Лилия М. Руневска Въззивно гражданско дело № 20221800500948 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 и следв. ГПК.

С решение № 122 от 30.07.2022 г., постановено по гр. д. № 1040/2020 г. по описа на Районен съд – Самоков, са отхвърлени предявените от „Б.И.” АД срещу Агенция „П.И.“ обективно съединени искове с правно основание чл.

410, ал. 1 КЗ и чл. 86 ЗЗД и ищецът е осъден да плати на ответника разноските за първоинстанционното производство.

Решението е обжалвано от ищеца в първоинстанционното производство с оплаквания за неправилност и незаконосъобразност, като се иска отмяната му и уважаване на исковете. Претендират се и разноски за двете инстанции.

Въззиваемият – ответник в първоинстанционното производство, е депозирал отговор на въззивната жалба, в който оспорва същата, като са изложени съображения за правилност на решението и се иска потвърждаването му. Претендира разноски за въззивното производство.

След преценка на доказателствата по делото и доводите на страните настоящият въззивен състав намира следното от фактическа и правна страна:

Жалбата е процесуално допустима, а разгледана по същество – неоснователна, съответно решението следва да бъде потвърдено по следните съображения:

За да отхвърли исковете, първоинстанционният съд е приел, че ищецът не е ангажирал надлежни доказателства, установяващи по категоричен начин 1 наличието на елементите на фактическия състав на непозволеното увреждане, стоящо в основата на регресната искова претенция.

Изводите на първоинстанционния съд се споделят от настоящата инстанция, поради което и на основание чл. 272 ГПК въззивният съд препраща към мотивите, изложени в първоинстанционното решение. Следва да се добави и следното:

Единственото доказателство относно механизма на ПТП, което е в подкрепа на изложените от ищеца твърдения, е представеният протокол за ПТП. Протоколът за ПТП като писмено доказателство е официален удостоверителен документ, който се ползва с обвързваща съда материална доказателствена сила, но само в случай, че е съставен от длъжностно лице в кръга на служебните му задължения му по установените форма и ред. Както правилно е прието от първоинстанционния съд, съгласно чл. 6, т. 4 от Наредба № Iз-41 от 12.01.2009 г. за документите и реда за съставянето им при пътнотранспортни произшествия и реда за информиране между Министерството на вътрешните работи, Комисията за финансов надзор и Гаранционния фонд, не се посещават от органите на МВР – „Пътна полиция“ и не се съставят документи за повреди на МПС, които не са причинени от друго ППС /освен когато повредите са причинени в резултат на пътнотранспортно произшествие с един участник и МПС не е в съС.ие да се придвижи на собствен ход, за което обаче не са ангажирани доказателства по делото, не се и твърди да е било налице това изключение/. След като представеният по делото протокол за ПТП не е бил съставен от длъжностното лице в кръга на служебните му задължения /поради липса на такова задължение съгласно горецитирания текст от наредбата/, съответно и по установения ред /доколкото наредбата предвижда в кои случаи се съставят протоколи за ПТП, като настоящият не е такъв/, той губи качеството си на официален удостоверителен документ, притежаващ обвързваща съда материална доказателствена сила. Дори обаче да не се възприеме този извод относно качеството на протокола /доколкото длъжностното лице, което го е съставило, принципно притежава удостоверителна компетентност за удостоверяване на факти, свързани с настъпило ПТП, и за изготвяне на протокол за ПТП/ това не променя крайните изводи, тъй като обвързващата доказателствена сила на протокола не освобождава съда от задължението му да изследва механизма на ПТП с други доказателства. В случая това е направено – съдът е допуснал съдебна авто-техническа експертиза, заключението по която обаче не е изготвено поради неизпълнение на задължението на ищеца да внесе депозит за възнаграждение на вещото лице въпреки неколкократно даваната възможност за това. Същевременно истинността на протокола е оспорена от ответника и съдът е открил процедура по оспорване на тази истинност. Наистина ответникът, в чиято тежест е да докаже неистинността на документа, не е ангажирал доказателства за оборването , но по делото не са налице доказателства и в подкрепа на отразеното в протокола. Дори показанията на свидетеля, разпитан по искане на ищеца, а именно шофьорът на автомобила, не са в подкрепа на описаната в протокола фактическа обстановка - същият не помни 2 случилото се, което, предвид описаните факти, не отговаря на житейската логика. Логично е човек да запомни ПТП, причинено от разпилени камъни, особено когато то е довело до щети по управлявания от него автомобил.

Всичко гореизложено, преценено в съвкупност, налага извод за недоказаност на наличието на елементите на фактическия състав на непозволеното увреждане, стоящо в основата на регресната претенция.

За пълнота на изложението следва да се отбележи, че претенцията е неоснователна и поради недоказаност на твърдените като извършени плащания в полза на двата автосервиза и на твърдените като извършени ликвидационни разноски. Относно направени ликвидационни разноски /в какъвто и да е размер/ по делото не са ангажирани никакви доказателства.

Относно сумите, за които са издадени фактури от двата автосерзвиза, са представени само платежни нареждания /които сами по себе си не доказват постъпването на наредените суми по банковата сметка на получателя/, а относно сумите, за които са издадени фактури от „А.К.“ ЕООД, и представените платежни нареждания не могат да се отнесат надлежно към исковата претенция, тъй като са за големи суми, касаещи очевидно плащания и по други щети и извършвани във връзка с тях ремонти, като тези платежни нареждания са представени заедно с ненадлежно оформена /предполагаема/ разпечатка от счетоводството на ищеца /поради което и съдът не я разглежда като вписване в счетоводните книги по смисъла на чл. 182 ГПК/.

С оглед изхода на делото на въззивника не следва да се присъждат разноски, съответно не следва да се обсъждат наведените при условията на евентуалност възражения на въззиваемия за прекомерност на платено адвокатско възнаграждение и за съобразяване на юрисконсултско възнаграждение с правилото на чл. 78, ал. 8 ГПК.

На въззиваемия следва да се присъдят разноски с оглед изхода на делото за юрисконсултско възнаграждение /други разноски не са сторени от страната/. Когато делото е решено в полза на юридическо лице, защитавано от юрисконсулт, страната има право на възнаграждение в размер, определен от съда, който не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 ЗПП /съответно конкретен размер, посочен като претендиран от страната, не обвързва съда при произнасянето му за дължимите разноски/. Съгласно чл. 37 ЗПП заплащането на правната помощ е съобразно вида и количеството на извършената дейност и се определя в наредба на МС по предложение на НБПП. В чл. 25, ал. 1 от приетата на основание чл. 37, ал. 1 ЗПП Наредба за заплащането на правната помощ е предвидено, че за защита по дела с определен материален интерес размерът на възнаграждението е от 100 лв. до 360 лв. Следователно, на първо място, водещи критерии при преценката на съда за определяне на размера на юрисконсултското възнаграждение са видът и количеството на извършената дейност, а не фактическата и правната сложност на делото, нито материалния интерес по предявените искове, както е при адвокатските възнаграждения с оглед разпоредбите на чл. 78, ал. 5 ГПК и Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Аргумент в полза на това разбиране е както съдържанието на чл. 37, ал. 1 ЗПП, така и липсата на 3 степенуване на размера на юрисконсултското възнаграждение в зависимост от конкретни парични измерения на материалния интерес по исковете, визирани в чл. 25, ал. 1 НЗПП. Единственият нормативно установен лимит, който съдът не следва да надхвърля при преценката си за определяне на юрисконсултското възнаграждение, е максималният размер за конкретния вид дело, определен в НРПП. В настоящия случай съдът намира, че видът и количеството на извършената дейност от пълномощника на ответника и настоящ въззиваем не надхвърлят минималните стандарти за производството пред въззивната инстанция /липсват наведени нови доводи, не са събирани нови доказателства във въззивното производство, във връзка с които осъществената от юрисконсулта защита пред въззивния съд да налага поголям размер на възнаграждението/. Поради това на въззиваемия следва да се присъдят разноски в минималния размер от 100 лв. за юрисконсултско възнаграждение.

Воден от горното, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 122 от 30.07.2022 г., постановено по гр. д. № 1040/2020 г. по описа на Районен съд – Самоков.

ОСЪЖДА „Б.И.” АД с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Д.Б.“ № 87, представлявано от изпълнителните директори С. П. и К.К., да плати на

Агенция „П.И.“ с БУЛСТАТ ****, със седалище: гр. С., бул. „М.“ № 3, представлявана от председателя на УС Г. Т., сумата 100 лв.

/сто лева/, представляваща разноски за въззивното производство юрисконсултско възнаграждение.

Решението е окончателно.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4