Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 727 от 30.07.2026, Районен съд - Сливен

Съд
Районен съд - Сливен
Дело
Гражданско дело 1476/2026
Вид
Решение № 727
Подписан
30.07.2026
Състав
ВЕСИСЛАВ РУМЕНОВ ГЕНОВ

Други актове по делото

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 727 гр. Сливен, 30.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СЛИВЕН, II СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ВЕСИСЛАВ Р. ГЕНОВ при участието на секретаря НАДЕЖДА ИВ. ИВАНОВА като разгледа докладваното от ВЕСИСЛАВ Р. ГЕНОВ Гражданско дело № 20262230101476 по описа за 2026 година

Производството е образувано по искова молба на С. П. Д., ЕГН:

**********, против „Стик – Кредит“ АД, ЕИК: 202557159, с която е предявен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК във връзка с чл. 22 от Закона за потребителския кредит (ЗПК).

Ищцата твърди, че между нея и ответното дружество е сключен Договор за кредит № 1386880 за сума в размер на 1300 лв. (664.68 евро).

Поддържа, че договорът е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК, тъй като в него е предвидена неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение (поръчител или банкова гаранция) в 3-дневен срок. Тази неустойка, макар да е включена в погасителния план, не е калкулирана при изчисляването на годишния процент на разходите (ГПР).

Според ищцата, това представлява „скрит разход“ и заобикаляне на императивния таван на ГПР по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Иска се прогласяване на недействителността на договора.

Ответникът, в отговора на исковата молба и в допълнително становище, оспорва изцяло иска. Твърди, че договорът е валиден, сключен при спазване на ЗПК и ЗПФУР, като на потребителя е предоставена цялата преддоговорна информация. Поддържа, че е налице индивидуално договаряне, 1 тъй като ищцата е сключвала множество идентични договори с дружеството.

Счита, че неустойката за необезпеченост има санкционен характер и не следва да се включва в ГПР. Изрично отказва да представи договора по реда на чл.

190 от ГПК, като твърди, че това би довело до недопустимо разместване на доказателствената тежест. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение и иска постановяване на неприсъствено решение при неявяване на ищцата.

В съдебно заседание ищецът не се явява. Не се явява и процесуалния му представител. Няма депозирано и становище.

В съдебно заседание ответникът не се явява. Не се явява и процесуален представител. Депозирано е становище, с което се оспорва исковата молба.

Изразява становище по същество на спора и претендираното адвокатско възнаграждение.

Като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите и изявленията на страните, съдът прие за установено от фактическа страна следното:

С Определение № 2586/16.06.2026 съдът е задължил ответника, на основание чл. 190 от ГПК, да представи по делото Договор за кредит № 1386880, като изрично му е указал, че при неизпълнение на това задължение съдът ще приложи последиците по чл. 161 от ГПК и ще приеме за доказани твърденията на ищцата относно съдържанието на договора.

Въпреки дадените указания, ответникът не е представил изисквания документ. Това процесуално поведение, съчетано с изричния отказ, е основание за прилагане на санкцията по чл. 161 от ГПК.

Поради това съдът приема за доказани следните факти, твърдени от ищцата: 1) в процесния договор е уговорена клауза за неустойка при непредоставяне на обезпечение в 3-дневен срок; 2) тази неустойка не е включена при изчисляването на посочения в договора ГПР; 3) ако тази неустойка бъде включена в общите разходи, реалният ГПР по кредита надвишава законоустановения таван по чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Установеното от фактическа страна мотивира следните правни изводи:

Съдът, като прецени служебно наличието на положителните и липсата 2 на отрицателните процесуални предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск, намира предявения иск за процесуално допустим.

В отговора на исковата молба ответникът е направил общо възражение за недопустимост на иска, без да излага конкретни аргументи. Съдът намира това възражение за неоснователно. Правният интерес на ищцата, като страна по оспорения договор за кредит, произтича от необходимостта да се премахне правната несигурност относно съществуването и валидността на породените от него задължения. Установяването на недействителността на договора е единственият правен път за защита срещу евентуални бъдещи претенции на кредитора, основани на този договор. Налице е и надлежна процесуална легитимация – ищцата и ответникът са страните по материалното правоотношение, чиято валидност се оспорва. Исковата молба отговаря на изискванията за съдържание и приложения по чл. 127 и чл. 128 от ГПК, поради което не са налице процесуални пречки за разглеждане на спора по същество.

Съдът намира за необходимо да се спре подробно на възраженията на ответника срещу задължението му да представи процесния договор.

Ответникът твърди, че това би довело до разместване на доказателствената тежест по чл. 154 от ГПК и че ищецът трябва да докаже в „процес относно процеса“, че не разполага с документа. Тези доводи са изцяло неоснователни.

Разпоредбата на чл. 190 от ГПК е инструмент за реализиране на принципа за съдействие и добросъвестност в процеса (чл. 3 от ГПК). В потребителските спорове този принцип има особена тежест. Търговецът, като професионалист и икономически по-силна страна, има задължение да документира и съхранява договорите и свързаната с тях документация.

Потребителят често не разполага с екземпляр от договора или не може да го представи по причини, за които няма вина. В този контекст, отказът на търговеца да представи намиращия се у него договор, който е от решаващо значение за изясняване на спора, представлява процесуална недобросъвестност и злоупотреба с право.

Тезата за „разместване на доказателствената тежест“ е несъстоятелна.

Задължението за представяне на документ по чл. 190 от ГПК не е равнозначно на възлагане на доказателствена тежест. То е задължение за съдействие за 3 разкриване на обективната истина. Когато една страна умишлено възпрепятства събирането на ключово доказателство, законът предвижда санкция – съдът, по своя преценка и с оглед на всички обстоятелства, може да приеме за доказани фактите, за чието установяване е поискан документът (чл.

161 от ГПК). Това не е разместване на тежестта, а последица от недобросъвестното поведение на страната, която осуетява доказването.

Поради изложеното, съдът намира възраженията на ответника за неоснователни и прилага последиците на чл. 161 от ГПК, като приема за доказани твърденията на ищцата относно съдържанието на договора.

Съдът намира предявеният иск за основателен.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит задължително трябва да съдържа годишния процент на разходите (ГПР) и общата сума, дължима от потребителя. Според трайната практика, възприела и разрешенията на СЕС, неточното посочване на ГПР, което се дължи на невключване на всички разходи по кредита, се приравнява на неговата липса и води до недействителност на договора.

В настоящия случай, уговорената неустойка за непредоставяне на обезпечение в изключително кратък и практически неизпълним срок, по своя характер не е санкционна, а представлява допълнително възнаграждение за кредитора, т.е. скрит разход. Тя е известна на кредитора към момента на сключване на договора и е пряко свързана с него, поради което е част от „общия разход по кредита за потребителя“ по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Като такава, тя е следвало да бъде включена в ГПР. Невключването представлява нарушение на императивното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

Това нарушение води до недействителност на целия договор на основание чл. 22 от ЗПК.

Освен това, с невключването на този разход в ГПР, ответникът е целял заобикаляне на закона, а именно на императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, която ограничава максималния размер на ГПР. Подобно заобикаляне на закона е самостоятелно основание за нищожност на договора съгласно чл. 26, ал. 1, предл. второ от ЗЗД.

Възраженията на ответника са

4 неоснователни.

Твърдението за индивидуално договаряне е недоказано, като тежестта за това лежи върху търговеца (чл. 146, ал. 4 от ЗЗП), който осуети проверката на този факт, като не представи договора. Правото на отказ по чл. 29 от ЗПК не санира изначалната недействителност на договора. Възражението за частична недействителност е неприложимо, тъй като чл. 22 от ЗПК предвижда недействителност на целия договор.

Съгласно практиката на СЕС, националният съд е длъжен служебно да проверява спазването на информационните изисквания по Директива 2008/48/ЕО и да прилага ефективни и възпиращи санкции (Решение по дело C-377/14). Непосочването на ГПР е решаващ фактор за преценка на неравноправния характер на клаузите за цената (Определение по дело C76/10).

По разноските:

С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 6 от ГПК, ответникът следва да бъде осъден да заплати направените по делото разноски.

Ищцата е освободена от заплащане на държавна такса. Поради това ответникът следва да заплати дължимата такса в полза на съда в размер на 4% върху материалния интерес от 664.68 евро, а именно 26.59 евро.

Ищцата е ползвала безплатна правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата. На основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, ответникът дължи заплащане на адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на ищцата. Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/2004 г., минималният размер на възнаграждението при интерес от 1300 лв. (664.68 евро) е 430 лв., равняващи се на 219.86 евро.

Ответникът е направил възражение за прекомерност, позовавайки се на Решение на СЕС по дело C-438/22. Съгласно това решение, съдът не е обвързан от минималните размери в Наредбата, ако те противоречат на правилата на конкуренцията. В настоящия случай обаче, съдът намира, че претендираният и определен размер е минималният възможен и съответства на фактическата и правна сложност на делото, поради което не е прекомерен.

Възражението е неоснователно.

По изложените съображения, съдът

РЕШИ:

5

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „Стик – Кредит“ АД, ЕИК: 202557159, със седалище и адрес на управление: гр. Шумен, .................., по предявения от С. П. Д., ЕГН: **********, с адрес: с. Сборище, общ.

Сливен, ул. .................., иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, че сключеният между страните Договор за кредит № 1386880 е НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН на основание чл. 22 от Закона за потребителския кредит.

ОСЪЖДА „Стик – Кредит“ АД, ЕИК: 202557159, да заплати по сметка на Районен съд – Сливен сумата от 26.59 евро (двадесет и шест евро и петдесет и девет цента), представляваща дължима държавна такса по делото.

ОСЪЖДА „Стик – Кредит“ АД, ЕИК: 202557159, да заплати на адвокат В. С. М., с адрес на кантора: гр. Пловдив, ул. .................., сумата от 219.86 евро (двеста и деветнадесет евро и осемдесет и шест цента), представляваща адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Сливен в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Съдия при Районен съд – Сливен: _______________________ 6