Решение № 202 от 13.02.2026, Районен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 202 гр. Велико Търново, 13.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, VI СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ГЕОРГИ ГЕОРГИЕВ при участието на секретаря СВЕТЛА М. ИВАНОВА като разгледа докладваното от ГЕОРГИ ГЕОРГИЕВ Гражданско дело № 20254110101212 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба на Д. К. Д. срещу „***“ ООД, с която е предявен обуславящ иск за прогласяване недействителността на договор за паричен заем „***“ № ***/*** г., както и обусловен иск за осъждането на ответника да заплати на ищеца сумата от 425.00 лева, заплатена без основание по посочения договор, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.

Ищецът твърди, че на *** г. между страните е сключен договор за паричен заем, по силата на който е получил сумата от 600.00 лева, която е следвало да върне на 5 месечни вноски при ГПР от 48.82% и при ГЛП от 40.05%, както и че при непредставяне на обезпечение дължи неустойка в общ размер от 311.81 лева. Счита, че договорът е недействителен, тъй като от същия не става ясно какви компонентни за включени в ГПР и каква е методиката при неговото формиране. Заявява, че уговорената неустойка представлява скрита възнаградителна лихва и същата е следвало да бъде включена в ГПР, с което неговият размер надвишава законоустановения. Твърди, че неустойката излиза извън основните си функции, а годишният лихвен процент е в противоречие с добрите нрави. Счита, че заплатена от него сума над отпуснатата му главница е дадена при изначална липса на основание.

Ответникът оспорва предявените искове. Счита, че е налице хипотеза на злоупотреба с право, тъй като пред Районен съд – Велико Търново са висящи още четири дела с непълно идентични искови молби, с които се оспорва една и същата клауза за неустойка. В тази връзка моли съдът да съедини по реда на 1 чл. 213 ГПК въпросните дела и да постанови общо решение по тях. По съществото на спора заявява, че разписаната неустоечна клауза не е част от съществените параметри на договора, а валидността на последния произтича от това, че основаните му параметри /главница и лихва/ са валидно уговорени в изискуемата от закона форма. Сочи, че договорните клаузи са индивидуално уговорени и ищецът е бил запозната със същите още преди сключването на договора. Твърди, че уговорената неустойка не следва да се включва в ГПР, тъй като възникването на нейните прави последици е след сключването на договора, както и че кредитополучателят е бил запознат с това преди сключването на сделката. Обръща внимание, че ищецът е разполагал с 14 дни, в които да упражни правото си на отказ от договора, чрез която възможност са гарантирани в пълна степен неговите права на потребител.

В проведеното открито заседание ищецът не се явява, като с писмена молба неговият процесуален представител поддържа исковата молба и моли за уважаване на исковете.

Ответникът също не изпраща представител, като с писмена молба поддържа оспорването на исковата молба и моли за отхвърляне на предявените искове.

Великотърновският районен съд, като взе предвид събраните доказателства и съобрази разпоредбите на закона, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Предявен е обуславящ установителен иск по чл. 26, ал. 1 ЗЗД , вр. чл. 22 ЗПК и обусловен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

По делото не се спори, а и от представените писмени доказателства е видно, че на *** г. между Д. К. Д. и „***“ ООД е сключен договор за паричен заем, по силата на който на ищеца е отпусната сумата от 600.00 лева, която последният е следвало да върне на 5 месечни вноски при ГПР от 48.82% и при ГЛП от 40.05%. На основание уговореното в договора кредитополучателят се е задължил да представи обезпечение – поръчител или банкова гаранция, като в случай на неизпълнение на това задължение същият дължи неустойка в размер от 354.09 лева.

Установява се от признанието на ответника, че в изпълнение на задълженията си по договора ищецът е изплатил дължимата главница от 600.00 лева, като освен нея е заплатил и сумата от 425.00 лева, с която са погасени възнаградителната лихва и начислената неустойка.

Сключеният между страните договор е потребителски, поради което същият намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит /ЗПК/, с оглед на което преценката относно действителността на съглашението следва да се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия ЗПК, при действието на който е сключен договорът.

В случая от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства не може да се приеме, че процесният договор отговаря изцяло на изискванията, 2 съдържащи се в разпоредбите на чл. 9 – 11 от ЗПК.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК , договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в Приложение № 1 начин.

Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК , годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.

1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 договорът за потребителски кредит е недействителен.

В случая в договора за заем е посочен процент на ГПР 48.82%, т.е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК , като този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК . Въпросният размер обаче не отразява действителния такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно начислената неустойка за непредставяне на обезпечение, която се включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК , общ разход по кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В случая посоченото вземане за неустойка е разход, свързан с предмета и управлението на договора, като същото на практика води до оскъпяването на заема и представлява скрита възнаградителна лихва. От своя страна, самата клаузата за неустойка при непредставяне на обезпечение се основава на нищожна уговорка, доколкото същата влиза в противоречие с добрите нрави. В случая уговорката е предвидена да санкционира неизпълнението на задължението за представяне на обезпечение, което обаче има вторичен характер и неизпълнението му не засяга пряко същинското задължение за връщане на дадената в заем сума. Т.е. в случая кредиторът се „обезпечава” и „обезщетява”, а длъжникът се санкционира не затова, че не е изпълнил основното си задължение по договора /за връщане на заетата сума/, а за това, че не е предоставил обезпечение на задължението си. От друга страна, задължението на длъжника очевидно е уговорено по начин относно изискванията към вида обезпечение и относно срока за изпълнението му така, 3 че да възпрепятства последния да изпълни същото, а самото непредставяне на обезпечение не води до вреди за кредитора - следователно типичните функции на неустойката в случая стоят вън от неустоечната клауза. Противно на уговореното, учредяването на надлежно обезпечение следва да се вземе предвид към момента на сключване на договора и неизпълнението на това задължение да има за последица отказ от отпускане на заема, а не начисляване на допълнителни суми. Т.е. щом длъжникът не е в състояние да представи исканото обезпечение, кредиторът е разполагал с възможността да му откаже отпускането на заема, а не да санкционира липсата на обезпечение с неустойка.

Така, въз основа на ангажираните доказателства, съдът приема, че уговорената неустойка за непредставяне на обезпечение представлява разход по договора, който е следвало да бъде включен при изчисляването на ГПР като индикатор за общото му оскъпяване – аргумент от чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК .

Съобразно императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК , ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерски съвет на Република България. Клаузите в договор, надвишаващи определените по ал. 4 размери, са нищожни /арг. от чл. 19, ал. 5 от ЗПК /. В настоящия случай сумата по договора за заем е в размер на 600.00 лева, като само начислената неустойка, която е в размер на 354.09 лева, представлява 59 % от сумата по заема, без да се включват останалите суми, формиращи ГПР. Както вече беше посочено, така уговорената неустойка има характер на скрита възнаградителна лихва, която не е включена в оскъпяването на ползваната сума и която води до нарушение на императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Това, от своя страна, обуславя нищожност на уговорката за плащане на това възнаграждение /арг. от чл. 19, ал. 5 от ЗПК / и липса на основание за дължимост на вземането.

С оглед гореизложеното, макар формално договорът за заем да покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 от ЗПК , вписаните в него параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 - годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето - чл. 22 от ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителния размер на ГПР в договора, кредиторът е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от сключена сделка, което обосновава извод за недействителност на договора, на основание чл. 22 от ЗПК, поради 4 неспазването изискванията на чл. 11, т. 10 и 11 от ЗПК.

Поради установената недействителност на договора, на основание чл. 23 от ЗПК ищецът е дължал само чистата стойност на предоставения финансов ресурс.

С оглед извода за основателност на обуславящия иск, основателен се явява и искът за осъждането на ответника да заплати на ищеца сумата от 425.00 лева, представляваща разликата между предоставения финансов ресурс и възстановената сума, тъй като същата е платена без основание – въз основа на недействителна сделка.

По разноските:

На основание чл. 78, ал. 1 ГПК , в полза на ищеца следва да се присъдят сторените разноски за държавна такса в размер от 50.00 лева или 25.56 евро.

На основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв , ответникът следва да заплати на Адвокатско дружество „Б., А. и партньори“ адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по предявените искове, което съдът определя в размер на 250.00 евро.

На основание чл. 78, ал. 6 ГПК, ответникът следва да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Районен съд – Велико Търново държавна такса по иска за недействителност в размер от 50.00 лева или 25.56 евро.