Решение № 443 от 09.02.2026, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 443 гр. Варна, 09.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 31 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Любомир Нинов при участието на секретаря Анелия Ц. Николова като разгледа докладваното от Любомир Нинов Гражданско дело № 20253110102146 по описа за 2025 година

Ищцата С. Г. З. сочи, че на 16.06.2021г. е сключила с ответното дружество „Стик-кредит“ АД договор за кредит, по силата на който са й отпуснати 300лв., при фиксиран лихвен процент по заема 29,52% и годишен процент на разходите - 33,86%, като договорът за заем е следвало да бъде обезпечен до края на деня, следващ сключването му с банкова гаранция или поръчителство на физическо лице, което се одобрява от ответното дружество.

При неизпълнение от страна на кредитополучателя на условията визирани в договора, същият дължи неустойка визирана в договора в размер на 400,17лв., като начислената неустойка се заплаща заедно със следващата погасителна вноска по кредита съобразно уговорения погасителен план. Ищцата сочи, че е усвоила изцяло заема, но не е дължала плащания за неустойка. Счита, че преценката за действителността на клауза за неустойката и за нейния обоснован размер следва да бъде извършена с оглед претърпените вреди от неизпълнението. Сочи, че спрямо нея в договора са предвидени следните ограничения, създаващи условия кредитополучателят да не може да изпълни договорното си задължение: за кредит от 300лв., заемателят се е задължил да осигури поръчителство на лица с визирани условия в договора; Ограничение в процесния договор за заем е налице и по отношение на изискванията относно лицата, които може да поръчителстват-те могат да бъдат само физически, не и юридически лица. Така недобросъвестно и в ущърб на потребителя, небанковата финансова институция е поставила към нея неизпълними изисквания, за да обоснове получаването на допълнителна печалба в нарушение на ограниченията по чл.19, ал.4 от ЗПК. Счита, че неустойката е договорена в нарушение на изискванията на добросъвестността и е излязла извън присъщата й обезпечителна функция. Дори да се приеме, че кредиторът 1 реално е имал за цел, макар и след сключването на договора, да си осигури достатъчни обезпечения, той би договорил достатъчен и разумен срок за осигуряване на поръчителство и алтернативно и на други възможни за потребителя на небанкови финансови услуги обезпечения, създаващи гаранции, че той ще може да се удовлетвори за вземанията си. Твърди, че кредитодателят не е търсил обезпечение, тъй като е поставил ограничения и е дал и неизпълнимо кратък срок за осигуряване на поръчителите едва три дни след сключване на договора. Поставянето на изискването за осигуряване на лично обезпечение противоречи на целта на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК. От чл.8, пар.1 от Директива 2008/48 в светлината на съображение 28 става ясно, че преди сключването на договор за кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение може да включва да се направи справка в съответната база данни. Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтича и от разпоредбата на чл.16 от Закона за потребителския кредит. В този смисъл в съображение 26 от Директивата се посочва, че в условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не процедират по този начин. Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото цели да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринася за постигането на целта на Директива 2008/48, която се състои, както става ясно от съображения 7 и 9, в предвиждането в областта на потребителските кредити на пълна и наложителна хармонизация в редица ключови области, която се приема като необходима, за да се осигури на всички потребители в Съюза високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и за да се улесни изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити. Счита, че клауза, която предвижда, че се дължи неустойка при неосигуряване на поръчители е в пряко противоречие с целта на Директивата.

На практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредитът е отпуснат, като ако не го осъществи, дългът му нараства, тоест опасността от свръхзадлъжнялост на длъжника се увеличава. Съдът има задължение да се придържа към Директивата при тълкуването на националния закон, като той следва да се тълкува изцяло във връзка и с оглед целите на директивата. Кредиторът в настоящият случай е поел риск да отпусне реално необезпечен и само евентуално обезпечаем кредит, поради това неблагоприятните последици за кредитодателя са самопричинени, тъй като той не е спазил своето задължение за предварителна оценка на кредитоспособността на кредитополучателя, поради което финансовата институция не може да черпи права за себе си от собственото си противоправно поведение, за да изведе легитимен интерес да 2 претендира описаната неустойка. Неустойката по спорния договор има санкционен характер, но поставянето на условие за обезпечение на задължение за всяка вноска с поемане на поръчителство от физическо лице, което да отговаря на изисквания, създаващи значителни за изпълнението им препятствия, противоречи на принципа на добросъвестността, тъй като цели да създаде предпоставки за начисляването на неустойката. По изложените съображения, неустойката е излязла в разрез с добросъвестността извън присъщите й функции. Предвидено е тя да се кумулира към погасителните вноски като по този начин води до скрито оскъпяване на кредита. По същество тя е добавка към възнаградителната лихва на търговеца - заемодател и го обогатява неоснователно доколкото именно лихвата би се явила цена на услугата по предоставения заем и в този смисъл би представлявала и печалбата на заемодателя. Нормално, както разходите на търговеца, така и печалбата му, би следвало да са включени в посочения в договора фиксиран лихвен процент, чиито стойности в конкретния казус не отговарят на действителните параметри по договора. Чрез уговореното в клаузата за неустойка в договора се въвежда още един сигурен източник на доход на икономически по-силната страна. От една страна, неустойката е включена като падежно вземане-обезщетение на кредитора, а от друга - същата е предвидена в размер, който не съответства на вредите от неизпълнението, тъй като е съизмерима с предоставената сума по кредита. По този начин заобикаля ограничението в чл.19, ал.4 ЗП при определяне ГПР. Съгласно пар.1, т.1 от ДР на ЗПК "общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други, видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит) които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В този смисъл, макар да е предвидена като неустойка в договора при неизпълнение, сумата по визирана в договора представлява предварително отчетена в падежните вноски сума, която не е била известна на потребителя, съобразно изискванията на чл.5 от ЗПК. Клаузата в договора предвиждаща, неустойка противоречи на добрите търговски практики като илюстрира директно уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава последния при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка, /чл.143, т.5 ЗЗП/. Такава разпоредба е в пряко противоречие и с добрите нрави, поради което е и нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД. Този извод се формира от естеството на договора за кредит /потребителски с по-слаба и уязвима страна/, от съотношението на заема и неустойката, от съотношението на законните лихви и вземането за лихви, към което се калкулира и неустойката, както и от съпоставка с вредите от неизпълнението. Поради невключването на неустойката в посоченият в потребителския договор размер на ГПР, последният не съответства на действително прилагания от кредитора в 3 кредитното правоотношение, тъй като реалния лихвен процент не отговаря на реализирания, увеличен със скрития добавък от неустойката. Посочването в кредитния договор на размер на ГПР; който не е реално прилагания в отношенията между страните представлява „заблуждаваща търговска практика" по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от Закона за защита на потребителите. С преюдициално заключение по дело С-453/10 е прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл. от ЗЗП. Нищожността на неравноправната клауза в договора, сочеща неверен ГПР води до недействителност на кредитната сделка поради неспазване на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Не е изпълнено и изискването по чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК в договорът да бъде посочен лихвения процент по кредита, тъй като потребителят е бил заблуден относно действителния му размер в разрез с изискванията на добросъвестността. Съгласно чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК да бъде посочен точният размер на дължимия лихвен процент и на ГПР договорът за потребителски кредит като недействителен не поражда права и задължения за страните по заемното правоотношение. По силата на чл.23 от ЗПК, в този случай потребителят дължи само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита, поради което ответникът няма правно основание да претендира исковите, суми, тъй като е следвало в ГПР и във ГЛП да бъде посочено вземането на кредитора за лихва, прикрито като неустойка, представляващо част от компонентите на ГПР.

Моли съда, да прогласи нищожността на договор за кредит от 16.06.2021г., като противоречащ на императивните изисквания на Закона за задълженията и договорите, Закона за защита на потребителите и Закона за потребителския кредит, като противоречащ на добрите нрави - чл.26, ал.1, пр.2 ЗЗД, заобикалящ материално - правните изисквания на чл.19, ал.4 от ЗПК, накърняващ договорното равноправие между страните и нарушаващи предпоставките на чл.11, т.9 и 10 от ЗПК и чл.19, ал.3 и ал.4, чл.21, ал.1 от ЗПК, относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит, както и да се осъди ответното дружество да й върне сумата от 50лв., представляваща платена без основание по договора, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.

Ответното дружество в срока по чл.131 от ГПК е подало отговор в който сочи, че оспорва исковете, като счита, че е налице липса на правен интерес от предявяване на установителен иск. Сочи, че с исковата молба е предявен установителен иск за нищожност на клаузата, уговаряща договорна неустойка, едновременно с това процесният договор е напълно погасен предсрочно на 15.07.2021г. Предвид това, че договорът вече не е действащ между страните и кредиторът не разполага с никаква правна възможност да изисква каквито и да било допълнителни суми по него, за кредитополучателя липсва правен интерес от предявяване на установителен иск за нищожност на договора в цялост или на клауза от него, доколкото в най-пълна степен би могъл да защити интереса си с осъдителен иск. Съгласно Решение на Съда на ЕС от 23 4 ноември 2023г. по дело C-321/22 подходът да се приема за допустим иск за установяване на нищожност на договор/клауза от него не е безусловен и универсален, а националният съд следва да прави преценка като държи сметка за принципа на ефективност и дали ако се приеме такъв иск за недопустим, това ще затрудни необосновано реализирането на потребителската защита. В случая успешното провеждане на производство по осъдителния иск е единственото средство за ищеца да възстанови правното си и фактическо положение, каквото е било преди обвързването с оспорената уговорка. Това възстановяване е основната цел на съдебното установяване на неравноправност на договорни клаузи, сключени с потребител. Сочи, че в конкретния случай кредитът е погасен изцяло, договорът между страните е прекратен. Едновременно с това, в производството е предявен установителен иск за недействителност. При успешен изход по установителния иск ищецът ще постигне резултат, който по никакъв начин няма да се отрази на правната му сфера, нещо повече същите обстоятелства изчерпват и основателността на осъдителния иск. Предвид изложеното, моли делото да бъде прекратено по отношение на установителните искове като недопустимо поради липса на абсолютната процесуална предпоставка - наличие на правен интерес.