Решение № 465 от 07.08.2024, Окръжен съд - Велико Търново

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 465 гр. Велико Търново, 07.08.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО в публично заседание на петнадесети юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Георги Драгoстинов

Членове:

Димо К.

Еманоел Вардаров при участието на секретаря Анита Люб. Бижева като разгледа докладваното от Димо К. Въззивно гражданско дело № 20244100500488 по описа за 2024 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК

Образувано е по въззивна жалба на „А1 България“ ЕАД гр. София, подадена от пълномощника му адв. Хр. М. от САК против решение № 431/08.03.2024г. по гр. д. № 2607/2023г. по описа на РС - В. Търново, в частта му, с която е отхвърлен предявения от жалбоподателя против потребителя на мобилни услуги иск по чл. 422 вр. чл. 415 ал.

1 ГПК вр. чл. 92 ЗЗД и чл. 86 ал. 1 ЗЗД за приемане на установено, че последният му дължи сумата от 356,55 лв. – неустойка за предсрочно прекратяване на договор за съобщителни услуги, както и сумата от 88, 14 лв. – обезщетение за забава, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението в съда до окончателното й изплащане.

Във въззивната жалба са изложени оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, поради нарушение на материалния закон и поради необоснованост. Изтъква се, че неправилно районният съд е приел, че в договора между страните не е уговорен специален ред за прекратяване на облигационната връзка между тях и е приложил общите правила на чл. 87 ЗЗД. В тази връзка се сочи, че разпоредбата на чл. 87 ал. 1 ЗЗД е диспозитивна и че клаузата на чл. 54.12 от ОУ дерогира приложението й, доколкото в нея е предвидена възможност за доставчика на 1 мобилни услуги като изправна страна автоматично да прекрати/развали договора при настъпване на определени обстоятелства. Акцентира се, че ответникът е обвързан от тези ОУ, които е приел с подписа си, както и че просрочието на задълженията му по процесния договор с повече от 124 дни автоматически влече прекратяването на облигационната връзка между тях. Изложени са доводи, че предсрочното прекратяване на процесния договор на това основание е породило вземането на жалбоподателя за неустойка, която е валидно уговорена и е съгласувана с КЗП. По изложените съображения се отправя искане до ВТОС да отмени обжалваното решение, в атакуваната му част и да постанови ново, с което да уважи предявените срещу ответника искове за неустойка за предсрочно прекратяване на процесния договор и за обезщетение за забава. Претендира разноски за двете инстанции.

В срока по чл. 263 ал.1 изр.1 ГПК ответната страна по жалбата, чрез назначения й особен представител, е депозирала отговор по същата, с който оспорва нейната основателност. Оспорени са оплакванията на жалбоподателя за неправилно приложение от районния съд на нормата на чл. 87 ал. 1 ЗЗД и се акцентира, че с клаузата на чл. 54.12. от ОУ не е уговорено условие за прекратяване на процесния договор, а за неговото разваляне, поради неизпълнение на задълженията на абоната в посочения в нея срок. Изтъкват се аргументи за нищожност на клауза в договор, която урежда автоматичното му прекратяване, поради противоречие със закона и за нищожност на неустоечното вземане, поради накърняване на добрите нрави. С тези доводи се иска потвърждаване на обжалваното решение в атакуваната му част, като правилно и законосъобразно.

В останалата си част, решение № 431/08.03.2024г. по гр. д. № 2607/2023г. по описа на РС - В. Търново, с която са уважени установителните искове установителния иск по чл. 422 ал. 1 вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 79 ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ал. 1 ЗЗД за приемане на установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 197, 53 лв. – главница, от която сумата от 159, 91 лв. – неизпълнено задъжление по договори за ел.съобщителни услуги от 21.01.20202г. и от 07.02.2020г. и сумата от 37, 62 лв. – дължима по договор за продажба на изплащане от 07.02.2020г., както и сумата от 56, 39 лв. – обезщетение за забава за периода от 05.07.2020г. до 15.06.2023г., поради необжалването си е влязло в сила /арг. чл. 296 т. 2 ГПК/ и не е предмет на въззивна проверка.

Великотърновският Окръжен съд, в качеството си на въззивна инстанция, като съобрази наведените във въззивната жалба оплаквания, доводите на страните и като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирана страна, с правен интерес да обжалва постановения първоинстанционен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

2

В изпълнение на задълженията си по чл. 269 ГПК въззивният съд следва служебно да провери валидността на обжалваното решение и допустимостта му в обжалваната част. В изпълнение на тази проверка съдът намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем. Не са налице и процесуални нарушения, обуславящи неговата недопустимост.

При проверка за неговата правилност въззивният съд приема за установено следното:

Производството пред Районен съд – Велико Търново е образувано по предявени от „А1 България“ ЕАД срещу И. Б. обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, чл. 86, ал. 1 и чл.

92, ал. 1 ЗЗД. Ищецът твърди, че между страните е сключен договор за електронни съобщителни услуги и устройство на изплащане, с уникален номер 505687124 от 29.01.2020 г. със системен партиден номер М6475785, като към него са сключени съответните Приложения № 1, с които са уговорени подробно описаните в исковата молба услуги за тел. номера *** и ***. Посочва, че към гореописаните договори ответникът е закупил на изплащане Таблет Prestigio WIZE 34375G 1GB/8GB Bla – с договор от 27.02.2020 г. с първоначална вноска 1,98 лв. и 23 последователни равни месечни вноски в същия размер. Посочва, че в периода от 16.05.2020 г. до 15.10.2020 г. дружеството е изпълнявало задълженията си по договорите, но ответникът не е заплатил задълженията си в сроковете, съгласно договора и Общите условия на „А1 България“ ЕАД. В следствие на неизпълнението, твърди, че ответникът е натрупал просрочени задължения за неплатени месечни абонаментни такси и ползвани електронни съобщителни услуги на обща стойност 159,91 лв., за които са издадени 5 броя фактури, описани в исковата молба, както и задължения за устройството на изплащане за посочения период в общ размер на 37,62 лв. Посочва, че в тази връзка на 13.11.2020 г. договор № 505687124, със системен партиден номер М6475785 е прекратен поради неплащане, продължило повече от 124 дни съгласно ОУ и е начислена неустойка в общ размер на 356,55 лв. Твърди, че ответникът дължи и мораторна лихва, начислена върху посочените суми в размер на 144,42 лв. за периода 05.07.2020 г. – 15.06.2023 г. В тази връзка ищецът иска да бъде установено, че ответникът му дължи общо сума в размер на 698,61 лв., представляваща неизпълнени задължения за периода 19.06.2020 г. – 28.12.2020 г. по Договор за електронни съобщителни услуги и устройство на изплащане с партиден № М6475785, като част от Рамков договор № 505687124 от 29.01.2020г., от която сумата в размер на 159,91 лв. – неплатени суми за ползване на електронни съобщителни услуги; сумата в размер на 37,62 лв. – неплатени суми за устройство по договор за продажба на изплащане; сумата в размер на 356,55 лв. – неустойка при прекратяване на договора и сумата в 3 размер на 144,42 лв. – мораторна лихва за периода 05.07.2020 г. – 15.06.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението /26.06.2023 г./ до окончателното й изплащане, за която сума е издадена Заповед № 726/27.06.2023 г. по ч.гр.д. № 1849/2023 г. по описа на ВТРС.

С отговора на исковата молба ответчникът, чрез назначения му особен представител, оспорва изцяло предявените искове. Посочва, че по делото не е представен договора, въз основа на който се претендират процесните суми, а представентие фактури не са годно доказателство да установят вземанията по тях, доколкото представляват единствено покана за плащане. Счита, че претендираната неустойка не се дължи, тъй като ищецът не е посочил кога и от кого е бил прекратен процесния договор и как страната, която е упражнила правото си да прекрати договора е уведомила насрещната страна. Излага доводи и за неравноправност на неустоечната клауза поради необосновано високия размер на същата.

При тези твърдения на страните и въз основа на събраните по делото писмени доказателства, районният съд правилно е установил фактическата обстановка по делото, поради което въззивната инстанция възприема като свои изложените в мотивите на атакувания акт фактически констатации, поради което препраща към тях на основание чл. 272 ГПК.

В тази връзка по делото е безспорно, че между страните е съществувало валидно облигационно правоотношение по договор за електронни съобщителни услуги и устройство на изплащане, с уникален номер 505687124 от 29.01.2020 г. със системен партиден номер М6475785, по които ответникът има качеството потребител на мобилни услуги по см. на § 1, т. 49 от ДР на ЗЕС. По силата на процесния договор ищецът се е задължил да предостави на ответника мобилни услуги по тарифен план с месечна абонаментна такса в размер на 15,99 лв. за тел. номер *** и в размер на 13,99 лв. за тел. номер ***, както и устройство на изплащане. Конкретните видове услуги, техния обем и цени, както и задълженията на потребителя, вкл. последиците от неизпълнението им са подробно описани в договора. Същият е сключен при общи условия, като те включват необходимите реквизити за страни, предмет, срок и описание на услугите.

Част от договорното съдържание на облигационната връзка между страните е клаузата на т. 7.1. от процесния договор, с която е уговорена неустойка при предсрочното му прекратяване, по вина или по инициатива на потребителя, в размер на месечните абонаментни такси, по техния стандартен размер без отстъпка, до изтичане на съответния срок за ползване, като ако абонатът е физическо лице, максималният размер на неустойката не може да надвишава трикратния размер на месечните абонаментни такси. Страните по делото не спорят за наличието на посочената клауза в договора за електронни съобщителни услуги, а и нейното 4 съдържание безспорно се установява от представения договор между страните. В настоящия случай, първоинстанционното съдебно решение е обжалвано именно в частта, в която съдът е отхвърлил предявения от ищеца иск с правно основание чл. 422 вр. чл. 415 ал. 1 ГПК, вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД за начислена от доставчика неустойка по т.

7.1. от договора в общ размер 356,55 лв. съответно акцесорната претенция за мораторна лихва в размер на 88, 14 лв. Следователно основният спорен по делото въпрос е дали посочената клауза, уреждаща неустойка за предсрочно прекратяване на договора е действителна и възникнало ли е вземане в полза на ищеца по нея.

За основателността на предявения иск за дължимост на неустоечното вземане ищецът е следвало да докаже при условията на главно и пълно доказване елементите от фактическия състав на спорното право – съществуващи между страните облигационни правоотношения, възникнали въз основа на валидно сключени договори за процесните мобилни услуги; уговаряне на неустоечна клауза за ангажиране отговорността на ответника при предсрочно прекратяване на процесните договори по негова вина или инициатива; настъпване на предпоставките за ангажиране отговорността на ответника, както и конкретния размер на неустоечното вземане. При установяване на горното, в тежест на ответника е било да установи погасяване на задължението си.

Противно на възраженията на въззиваемия, тази клауза е действителна и валидно обвързва страните по делото, тъй като не противоречи на закона и добрите нрави, както правилно е постановил и първоинстанционният съд. Накърняване на добрите нрави е налице, когато са нарушени принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските отношения, на предотвратяване на неоснователното обогатяване. Неустоечната клауза ще е нищожна поради накърняване на добрите нрави, когато единствената цел за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.