Решение № 557 от 15.07.2024, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 557 гр. гр. Хасково, 15.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Христина З. Жисова при участието на секретаря Антония Сл. Бузова като разгледа докладваното от Христина З. Жисова Гражданско дело № 20245640100355 по описа за 2024 година

Предявени са при условията на обективно кумулативно съединение искове с правно основание чл.26, ал.1 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/, вр. чл.22 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК и чл.55, ал.1, пр. 1 ЗЗД от Б. Д. М., ЕГН **********, с адрес: гр.Х*************, съдебен адрес: *************, адв. А.Д., член на САК, личен № 100768210, против „Моят Кредит“, ЕООД, ЕИК: 203939675, със седалище и адрес на управление: гр.София, 1000, район Възраждане, бул.“Александър Стамболийски“ № 55, ет.3, представлявано от С.И.А. – управител, съдебен адрес: гр.София, ул.“Петър Парчевич“ № 30, адв. Д.Х.П., член на САК, личен № *************.

Ищцата твърди, че на 23.11.2022 г. между нея и ответника бил сключен Индивидуален договор за заем Код № 78679. Съгласно чл.2 от договора заемодателят се задължил да предостави, в зависимост от изразената воля на заемателя, заем на последния в размер на 76,69 EUR или тяхната левова равностойност съгласно официалния курс на БНБ за еврото спрямо лева, съгласно който 1 евро се разменя за 1.95583 лева, а заемателят се задължил да върне заемната сума на заемодателя при условията на този договор.

Съгласно чл.3 от договора, параметрите на последния били следните: срок на заема:

18 седмици; Размер на седмична погасителна вноска: 4.58 EUR (8.95 BGN); Брой погасителни вноски: 18; Срок за плащане на погасителните вноски - съгласно погасителен план (Приложение 1), който представлява неразделна част от този договор или съгласно погасителен план, посочен в чл.12, ал.6 от договора, при неизпълнение на задължението по чл.12, ал. 1, ал.2 и ал.3 от страна на заемателя; Погасителни вноски се плащат по един от 1 следните начини: 1. по банков път по посочения в договора начин; 2. в брой - в някои от офисите на заемодателя или на изрично упълномощен негов представител; 3. чрез организираната система за разплащане ePay.bg.;

Общ размер на всички плащания по заема: 82.37 EUR (161.10 BGN); Лихвен процент по заема: 39.65 %; ГПР на заема: 41.13 %.

Съгласно чл. 4 от договора, заемателят дължал връщане на получената заемна сума при условията на чл.3 и съгласно погасителен план (Приложение 1), неразделна част от договора, посочващ размера на дължимите погасителни вноски и датите на тяхното падежиране. В случай, че датата на първата погасителна вноска по договора съвпада с датата на неговото сключване, страните се съгласяват заемодателят да признае сумата на първата погасителната вноска с общата сума на предоставения паричен заем, като преведе разликата след прихващането. В случай, че заемателят не изпълни задължението си по чл.

12, ал.2 и ал.3 от този договор, падежите, размерът и съдържанието на дължимите погасителни вноски от страна на заемодателя се уреждат съгласно погасителен план, посочен в чл.12, ал. 6 от договора.

Съгласно Договор за предоставяне на допълнителни услуги във връзка със сключен договор за паричен заем № 78679/23.11.2022 г. дружеството предоставило на ползващия услугите допълнителни доброволни услуги „Избягване на предсрочна изискуемост“ и „Възможна промяна на погасителен план“, видно от чл.4 от Договора за предоставяне на допълнителни услуги.

Посочва се, че в Приложение № 1 към договор № 78679/23.11.2022 г. се съдържал погасителен план, който включвал единствено размера на вноската по договора в седмично определен размер от 8,95 лева и вноската за неустойка при неизпълнение на обезпечението, в определен седмичен размер от 15,00 лева. За разлика от него, в чл.12, ал.6 от договора за заем бил посочен погасителен план по договора, в който били включени 18 седмични вноски за главница (общо в размер на 150,00 лева), лихва (общо в размер на 11,09 лева) и неустойка (общо в размер на 108,91 лева). Според тази клауза от договора общо дължимата по него сума била в размер от 270,00 лева.

Видно от приложените към исковата молба разписки, ищцата заплатила общо сумата от 255,00 лв. по процесния договор за кредит, както следва: На 14.12.2022 г. - 15,00 лева; На 14.12.2022 г. - 15,00 лева; На 22.12.2022 г. - 30,00 лева;На 04.01.2023 г.- 195,00 лева.

Съгласно чл. 12, ал. 1 от договора заемателят се задължавал на основание чл. 23 от ЗЗД, в срок до 3 /три/ дни след сключването на същия да осигури: т.1.действието на трето физическо или търговско юридическо лице, изразяващо се в поемане на солидарно задължение в полза на заемодателя за връщане на всички дължими погасителни вноски, лихви, разходи и неустойки; 2. Надлежно издадена банкова гаранция или надлежно учредена ипотека на недвижимо имущество, собственост на длъжника, като обезпечение на задължението, като изискванията, на които следвало да отговарят физическите лица поръчители, били подробно уредени в чл. 12, ал. 2 - 3 от договора.

Съгласно чл. 12, ал. 4 от договора страните се съгласявали, че неизпълнението на 2 задължението на заемателя, посочено в този член ще причини на заемодателя вреди, които неустойката посочена в тази алинея следва да обезщети. В случай че заемателят в определения срок не изпълнел задължението си посочено в чл. 12, ал.1, за когото да са изпълнени условията на чл. 12, ал. 3, същият дължал на заемодателя неустойка в размер на 55,68 EUR (108,90 BGN). В ал. 6 на същия член бил посочен и погасителен план с включена неустойка в погасителните вноски. Съгласно Приложение № 1 към договора, в което се съдържал погасителният план към последния, във вр. с чл. 12, ал. 6, в края на срока на договора ищцата следвало да върне сума в размер от 270,00 лева, която включвала главница в размер на 150 лева, лихва в размер на 11,09 лева и неустойка при непредоставяне на обезпечение в размер на 108,91 лева.

По отношение на иска с правно основание чл. 22 ЗПК, във вр. с чл. 11. ал. 1, т. 10 ЗПК, във връзка с чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД, се посочва, че ищцата има качеството потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК, доколкото при сключването на договора за потребителски кредит действала извън рамките на своята професионална или търговска дейност. Следователно, приложимият нормативен акт бил Законът за потребителския кредит (ЗПК).

На първо място се поддържа, че процесният договор за заем бил недействителен, тъй като възнаграждението (неустойката за непредставянето на такъв) за гарант/поръчител не било включено като разход в ГПР и потребителят нямал възможност да откаже предоставянето на подобна гаранция, защото последното било задължително условие за получаване на кредита. Заложеното в чл. 12, т.1 от процесния договор изискване за осигуряване от страна на ищцата на обезпечение под формата на поръчителство, банкова гаранция или ипотека на практика било невъзможно за изпълнение в тридневен срок, с оглед на изискуемите от ответното дружество изисквания към поръчителя, подробно описани в чл. 12, ал. 3 от договора. Втората опция за обезпечение - да се предостави банкова гаранция в тридневен срок от сключването на договора също имала неосъществими за потребителя изисквания, особено предвид обстоятелството, че последният търсел паричен кредит в сравнително нисък размер (149,94 лева). Не само правно, но и житейски необосновано било да се счита, че потребителят ще разполага със съответната възможност да осигури банкова гаранция, която да обезпечава неопределено по своя размер задължение, което да включва главница, лихви, неустойки и пр.,и то в тридневен срок.

На следващо място, кредиторът не бил включил т.нар. от него „неустойка“ към договорната лихва и към ГПР по кредита, като се стремял по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Това се потвърждавало от факта, че самият кредитор изначално разсрочвал вземането за "неустойка " в погасителният план, което явно сочело на кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Вземането за неустойка на практика според ищцата представлявало скрито възнаграждение за кредитора и като такова следвало да бъде включено в ГПР. В съответствие с чл.

19 ал.1 от ЗПК и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК било необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябвало да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да 3 тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай били посочени процентните стойности на ГПР в договора, но от съдържанието на същия не можел да се направи извод за това кои точно разходи се заплащали и по какъв начин бил формиран ГПР. Нещо повече - разписаната в чл. 12, ал. 4 от Договора неустойка имала характер на възнаграждение и следвало да бъде включена изначално при формирането на ГПР.

Горното поставяло потребителя в подчертано неравноправно положение спрямо кредитора и на практика същия нямал информация колко точно (като сума в лева) било оскъпяването му по кредита, което се явявало в директно противоречие с чл. 3, пap. 1 и чл. 4 от Директива 93/13 ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР на практика обуславяло невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формирал той и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, имаща за цел на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Съобразно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК било необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. В конкретния случай това било особено съществено предвид обстоятелството, че в чл. 3, ал. 6 от договора била посочена общата сума за заплащане от потребителя, но в тази величина не била включена дължимата по чл. 12, ал. 4 от договора неустойка. В тази връзка било налице и пълно разминаване между посочения в договора ГПР, дължимата сума за заплащане и действително дължимата величина в края на заемния период, а оттам - несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, водещо до недействителност на процесния договор на основание чл. 22 ЗПК, доколкото не били спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Според ищцата в процесния договор не било упоменато кои точно разходи са включени в ГПР и кой разход кой процент от него формира. Сочи, че съдебната практика приемала, че когато договор за кредит не съдържа компонентите, от които се състои ГПР, това поставяло потребителя в неравностойно положение и го възпрепятствало да разбере икономическите последици на поетото от него задължение. Според чл. 19, ал. 1 от ЗПК, ГПР изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, като ГПР се изчислявал по специална формула, като спазването на това изчисление давало информация на потребителя как е бил образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не било достатъчно, за да се считат спазени законовите 4 изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11, т. 10 ЗПК била на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябвало да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са били отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречало на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Тази неточност в посочването на размера на разходите поставяло потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно се състояла недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлявало невярна информация и следвало да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68 г, ал. 4 ЗЗП, във връзка с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвеждала потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволявала да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.