Решение № 4617 от 24.03.2023, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 4617 гр. С, 24.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 128 СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: С И при участието на секретаря П А като разгледа докладваното от С И Гражданско дело № 20221110140817 по описа за 2022 година

Предявени са искове от Л. В. С., ЕГН **********, с адрес: с.М, обл.С, ул.„Ц С" № 44А, чрез адвокат Е. И - вписана в АК - П, със съдебен адрес: гр.П, ул.„Х К № 2, за признаване за установено по отношение на "К К М» ЕАД, ЕИК ....., със седалище и адрес на управление: гр. С, ул.„К" №1, представлявано от Д. Г и 3. Я - А, че сключеният между страните договор № .... за предоставяне на потребителски кредит от 26.07.2017г. е нищожен на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.22 от ЗПК, вр.с чл.11 и чл.19 ал.4 от ЗПК ; както и иск за признаване за установено по отношение на „К Г" ЕООД, ЕИК ...., със седалище и адрес на управление: гр. С, ул. „М" № 41, представлявано от Л.я И Б, че сключеният между страните договор за предоставяне на поръчителство от 26.07.2017г. е нищожен, поради това, че е лишен от правно основание, уговорен е неравноправно в ущърб на потребителя, противоречи на добрите нрави и не е породил правни последици и на основание на обстоятелството, че обезпечава нищожна правна сделка.

Претендира се присъждане на направените по делото разноски.

В исковата молба се твърди, че ищецът и ответникът "К К М" ЕАД са страни и по договор № .... за предоставяне на потребителски кредит от 26.07.2017г., по който е уговорен фиксиран годишен лихвен процент от 36 % и размер на ГПР от 50 %.

Твърди, че е налице нищожност на уговореното задължение за възнаградителна лихва по договора, доколкото с договорения фиксиран годишен лихвен процент в размер на 36,00 % се нарушавали добрите нрави и се внасяло неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията на добросъвестността и в ущърб на кредитополучателя.

Излага, че договорената между страните лихва в размер на 36 % годишно надхвърляла повече от три пъти законната, което представлявало нарушение на добрите нрави, поради което уговорената клауза била нищожна.

Посочва, че доколкото договорът за потребителски кредит нормативно е бил уреден като възмезден /арг. от чл.11, ал. 1, т. 9 ЗПК/, то с прогласяване нищожността на клаузата за 1 договорна лихва /респ. на клаузата за ГПР/, която била съществен елемент на договорното съдържание, се стигало до изначална недействителност и на кредитната сделка.

Сочи, че не били спазени и императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т.11 ЗПК, съгласно които в договорът за потребителски кредит трябва да е разписан действителния размер на ГПР, като твърди, че действително приложения в кредитното правоотношение ГПР е различен от посочения в договора, че кредиторът вписвайки в контракта ГПР от 50,00 % е заблудил потребителя, като използваната заблуждаваща търговска практика е довела до неравноправност на уговорката за ГПР и до нищожност на клаузата за ГПР с произтичащите правни последици по чл. 22 ЗПК - нищожност на кредитната сделка, поради липса на задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит по чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК.

Сочи още, че уговореното възнаграждение за фирмата - поръчител бил разход по кредита, който следвало да бъде включен при изчисляването на ГПР, като поради невкючването му, ГПР не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение, което представлявало „заблуждаваща тьрговска практика" по смисъла на чл. 68 д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите, като същото водело и до неравноправния характер на договорната клауза по смисъла на чл. 143 ЗЗП.

Твърди, че кредиторът не е изпълнил задължението си по чл. 5 от ЗПК, тъй като заблуждаващо е предоставил на кредитоискателя стандартен европейски формуляр за кредит в размер на 2000 лв. с посочен лихвен процент от 36 % и ГПР 50,00%, с общ размер на всички плащания 2617,55лв., като не е представил вярна информация, поради което потребителят е бил лишен от възможността да вземе информирано решение, съобразено с неговите финансови нужди и възможности дали да сключи кредитната сделка, което е довело до неравнопоставеност в кредитното правоотношение.

На собствено основание твърди, че е нищожен и сключеният договор за предоставяне на поръчителство от 26.07.2017г., поради следните съображения: доколкото договорът за поръчителство бил сключен между длъжника и поръчителя, а не между кредитора и поръчителя, то същият бил лишен от правно основание; договарянето, че кредитополучателят ще заплати възнаграждение на поръчителя вместо кредитора противоречало на добрите нрави и внасяло неравноправие в кредитното правоотношение по смисъла на чл. 143, т. 19 ЗПК.

Излага още, че поставянето на изискване за заплащане на възнаграждение за осигуряване на лично обезпечение противоречало на целта на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК. Посочва, че от член 8, параграф 1 от Директива 2008/48 в светлината на съображение 28 ставало ясно, че преди сключването на договор за кредит кредиторът е бил длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение можело да включва да се направи справка в съответната база данни, като задължението за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтичало и от разпоредбата на чл.16 от Закона за потребителския кредит.

Поради изложеното клаузата, предвиждаща, че се дължи възнаграждение за осигуряване на поръчител била в пряко противоречие с целта на Директивата. Твърди,ч е на практика такава клауза прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водила до допълнително увеличаване на размера на задълженията, като по този начин на длъжника се вменявало задължение да осигури възнаграждение за обезпечение, с което дългът му нараствал, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличавала. Ето защо счита, че тази договорка следва да бъде квалифицирана като неравноправна и непораждаща правни последици за потребителя.

На последно място излага, че договорът за поръчителство бил акцесорен, като 2 доколкото кредитната сделка е била нищожна , то нищожен се явявал и договорът за поръчителство.

По така изложените съображения се иска съдът да прогласи за недействителността на договор № .... за предоставяне на потребителски кредит от 26.07.2017г. и договор за поръчителство от 26.07.2017г.

В срока за отговор, ответниците по делото са депозирали такива, в които се съдържат доводи по основателността на предявените искове.

Ответникът „К К М" ЕАД оспорва предявените искове с твурдението, че процесният договор № .... за предоставяне на потребителски кредит от 26.07.2017г. е действителен, доколкото отговаря на предвидените в закона изисквания.

По повод изложените от ищеца твърдения за недействителност на договора за кредит на основания чл. 19, ал. 1 ЗПК във вр. с чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 4 от ЗПК, ответникът счита, че същите не могат да бъдат основания за недействителност на договор за потребителски кредит, тъй като не са част от законоустановените в чл. 22 от ЗПК основания за недействителност. Посочва, че уговорените в Закона за потребителския кредит обществени отношения били такива, развиващи се между „Потребител“ и „Търговец“, като целта е била да бъде осигурена защитата на потребителите, поради което законът се явявал „специален“ спрямо общите норми, включително разпоредбите на Закона за задълженията и договорите, уговарящи предоставянето на заеми и недействителността, като специална спрямо чл. 26 от ЗЗД се явявала и нормата на чл. 22 от ЗПК, където изчерпателно били изброени основанията, на които договорът за потребителски кредит можел да бъде обявен за недействителен.

По повод годишния процент на разходите (ГПР) заявява, че съгласно чл. 11, ал. 1, т.

10 от ЗПК в договора за потребителски кредит следвало да се съдържа: „ годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин“. Твърди, че в чл. 1, ал. 4, т. 7 от Договора е бил посочен годишният процент на разходите, а именно 50%, като в същата графа от таблицата били включени взетите предвид допускания за неговото изчисляване. Излага, че на базата на допусканията и конкретните параметри на кредита, годишният процент на разходите можел да бъде изчислен посредством законоустановената в Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК формула за изчисляване. Посочва, че за изчисляването на ГПР било използвано посоченото в Приложение № 1, буква „д“ допускане, като в същата буква се посочвало, че когато се прилагат различни разходи, се приема че кредитът е бил усвоен при най- високите стойности на лихвен процент и разходи. Твърди още, че договорът за потребителски кредит тип „К Л“ бил рамков договор за кредит, по който можели да се усвояват суми за различни периоди на погасяване и по-конкретно налице били 156 различни комбинации от сума и срок. Излага още, че предвид заложената в закона формула за изчисление на ГПР, размерът на същия се променял в зависимост от това на коя дата е усвоена сумата по договора, като именно поради тази причина било използвано заложеното в буква „д“ от Приложение № 1 допускане, като била посочена най-високата стойност на ГПР, която стойност ще бъде найвисоката стойност при усвояването на някоя от по-високите суми за усвояване по рамковия договор.

Оспорва изложените в исковата молба доводи за нищожност, свързани с неправилно изчисляване на ГПР, произтичащо от невключване на разход за поръчителство, като счита че ГПР е било изчислено правилно, като включително и че са взети предвид всички, изискуеми от закона, „общи разходи по кредита за потребителя“ съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Излага, че доколкото ГПР трябвало да бъде записан като реквизит в договора за потребителски кредит, то неговото изчисляване следвало да се извърши преди сключването 3 на договора, като използваните за изчисляването „общите разходи по кредита за потребителя“ следвало да бъдат известни на кредитора именно към момента на сключване на договора за кредит.

В тази връзка оспорва твърдението, че посоченият разход е бил известен на кредитора към момента на сключване на договора за кредит., доколкото от доказателствата по делото било видно, че договорът за кредит е сключен на 26.07.2017., а Договорът за поръчителство, сключен между кредитора „К К М“ ЕАД и поръчителя „К Г“ ЕООД, е сключен на 31.07.2017г., което е 5 дни след сключването на договора за потребителски кредит, поради което не било възможно разходът за поръчителя, възникнал 5 дни след сключването на договора за кредит, да бъде предвиден от кредитора и съответно да бъде включен при изчислението на Годишния процент на разходите.

Оспорва изложените в исковата молба доводи, че освен възнаградителната лихва в договора не са били уговорени други разходи и съответно кредиторът нямал право да включва такива в обхвата на обявения ГПР.

По повод изложените твърдения за недействителност на договора за кредит на основания чл. 22 ЗПК във връзка с чл. 19, ал. 1, т. 9, т. 20, т.11 от ЗПК, счита, че същите са неоснователни, както и че процесният договор за потребителски кредит съдържа всички, законоустановени в чл. 11, ал. 1 от ЗПК реквизити.

Твърди, че съгласно чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК в договора за потребителски кредит следвало да се съдържа: „условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването“. Излага, че в чл. 1, ал. 3 от Договора е било записано, че кредитополучателят се задължава при условията и сроковете на договора да върне, предоставения кредит, както и да заплати, уговорената лихва и други разходи съгласно Договора, Общите условия и приложимия към всяко усвояване на сума погасителен план, а в чл. 1, ал. 4, т. 6 от Договора били посочени условията за издължаване, както и изрично било препратено към погасителния план, като в погасителния план били посочени размерът, броят, периодичността и конкретните дати за заплащане на погасителните вноски, както и разпределението на различните компоненти - главница и лихва към всяка една от погасителните вноски, „Общата сума, дължима от потребителя“ също била посочена в погасителния план и се изразявала в сбора на погасителните вноски, а именно 2617.56 лв.