Определение № 1092 от 09.04.2026, Софийски окръжен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1092 гр. София, 09.04.2026 г.

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на девети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ирина Р. Славчева

Членове:

Ивайло П. Георгиев

Лилия М. Руневска като разгледа докладваното от Ивайло П. Георгиев Въззивно частно гражданско дело № 20261800500287 по описа за 2026 година Производството е по реда на чл. 248, ал. 3 от ГПК.

Образувано е по частна жалба от А. Н., чрез адв. Ю. О. Г. от САК, срещу Определение № 645 от 08.12.2025 г. по гр.д. № 534/2024г. на РС-Сливница, с което този съд е оставил без уважение молбата на Н. по чл. 248 от ГПК за изменение на постановеното по делото съдебно решение в частта за разноските.

Жалбоподателят твърди, че с Решение № 215 от 09.09.2025 г., постановено по гр.д. № 534/2024 г. по описа на РС-Сливница, бил уважен предявеният от него иск, а ответникът бил осъден да му заплати разноски в производството, но без претендираното адвокатско възнаграждение чл. 38, ал.

1, т. 2 от ЗА. Развива съображения въз основа на чл. 36, ал. 1 от ЗА, като подчертава, че адвокатската помощ е възмездна, но ЗА допуска да бъде предоставена безплатна такава по реда на чл. 38. ал. 1 от него, като в такъв случай, ако насрещната страна бъде осъдена на разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, което съдът определя. Акцентира върху факта, че в случая искът е уважен изцяло, както и че е направено изявление още в исковата молба, че се претендира и адвокатско възнаграждение. Счита, че при тези обстоятелства съдът е длъжен да присъди на адвоката възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата, дори ако не е представен договор за правна защита и съдействие, тъй като тази разпоредба е императивна. Цитира съдебна практика в този смисъл. Сочи, че няма данни за сключен възмезден договор за правна защита и съдействие между адвоката и доверителя, нито за извършено плащане, откъдето прави извод, че са налице предпоставките за присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА, тъй като е приложено пълномощно за процесуално представителство по делото. Навежда и довод, че за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата не е необходимо доказване на обстоятелството, дали лицето действително е материално затруднено лице или не. Прави извод, че правото на адвоката да окаже безплатна адвокатска помощ на лице по чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА е 1 установено със закон, и когато насрещната страна дължи разноски, съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА адвокатът, оказал безплатна правна помощ, има право на адвокатско възнаграждение в размер, определен от съда. Моли съда да отмени обжалваното определение.

В срока по чл. 276, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор от ответника по жалбата - „Сити Кеш“ ООД, което я оспорва. Намира, че поисканите разноски на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА са подлежали на отхвърляне на две отделни основания, а именно – непредставяне на договор за правна помощ и наличие на злоупотреба с право. Изразява становище, че за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА е необходимо да бъде представен договор за правна защита и съдействие, в който да е уговорено, че възнаграждението се определя именно по този ред, но в случая такъв няма.

Счита, че това е достатъчно основание за отхвърляне на искането за присъждане на разноски, като цитира съдебна практика в този смисъл.

Допълнително изтъква, че ищецът е инициирал образуване на множество граждански дела с номера гр. д. № 532/2024 г., гр. д. № 534/2024 г., гр. д. № 535/2024 г., гр. д. № 536/2024 г., гр. д. № 27/2025 г., гр. д. № 28/2025 г., гр. д. № 30/2025 г. и гр. д. № 29/2025 г. по описа на Районен съд – Сливница, въпреки пълния идентитет на страните, оспорените клаузи от идентичните договори, както и обстоятелствата, на които се основават исковете, доказателствените искания и петитумите. Отправя доказателствено искане към съда да се изискат и приложат по делото исковите молби на същия ищец срещу същия ответник, по които са образувани тези граждански дела. Намира, че въз основа на общия материален интерес по всички еднакви дела следва да се калкулира едно общо адвокатско възнаграждение, което да се присъди само веднъж, а претенциите за разноски по всички останали дела да бъдат оставени без уважение. Цитира съдебна практика в този смисъл. При условията на евентуалност настоява за съобразяване на адвокатското възнаграждение с Решението на СЕС от 25 януари 2024 година по дело С-438/22. Развива съображения, че в случая освен вида на делото, количеството извършена работа, правната и фактическа сложност и процесуалното поведение на страните, следва да се съобразят и допълнителни критерии, произтичащи от спецификата на спора. Прави извод, че справедливият размер на адвокатското възнаграждение следва да е в по- нисък размер от посочения ориентир в Наредба № 1/2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа. Моли съда да потвърди обжалваното определение.

След преценка на доводите на страните и събраните по делото доказателства, съдът намира за установено от фактическа страна следното:

Процесуалното представителство на ищеца по гр.д. № 534/2024 г. на РССливница е осъществявано от адв. Ю. Г. въз основа на пълномощно, представено с исковата молба, с което ищецът я е упълномощил с правата да образува и води граждански и изпълнителни дела от негово име срещу кредитни дружества за прогласяване недействителността на сключени в качеството му на кредитополучател договори за кредити до приключване на производствата с влязъл в сила съдебен акт, както и да извърша редица други конкретно или общо посочени правни и фактически действия, представлявайки Н. пред когото и където е необходимо. Не е представен писмен договор за правна защита и съдействие между ищеца и процесуалния му представител, независимо че такъв е описан като приложение към исковата молба. Същевременно, в нея се съдържа искане за присъждане на сторените от ищеца разноски в производството, вкл. „възнаграждение за един адвокат за 2 предоставена правна помощ и съдействие и осъществено процесуално представителство“.

В единственото проведено открито съдебно заседание по делото на 25.03.2025 год. не са се явили страните и техните процесуални представители, а съдът е дал ход на устните състезания и е приключил разглеждането на делото.

С решение № 215 от 09.09.2025 г. по гр.д. № 534/2024 г. на РС-Сливница съдът е прогласил за нищожен договор за паричен заем Кредирект № 647512 от 12.03.2022 г., сключен между „Сити Кеш“ ООД и А. К. Н. и е осъдил ответното дружество да заплати на ищеца сумата 50 лева, представляващи разноски за държавна такса.

С молба от 06.10.2025 г. ищецът е поискал изменение на решението в частта за разноските чрез осъждане на ответника да заплати разноски за осъществено процесуално представителство при условията и по реда на чл.

38, ал. 1, т. 2 от ЗА.

Ответникът по молбата е изразил становище за нейната неоснователност.

При тези данни, районният съд е постановил обжалваното в настоящото производство определение, с което е оставил без уважение молбата на А. Н. за изменение на постановеното съдебно решение в частта за разноските.

При така установената фактическа обстановка, настоящият съдебен състав намира от правна страна следното:

Частната жалба е подадена в законоустановения срок от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество, тя е неоснователна поради следните съображения:

По въпроса за възможността за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38 от ЗА при липса на представен договор за правна защита и съдействие, в който е отбелязано, че процесуалното представителство се осъществява безплатно по реда на този нормативен текст, съществува противоречива практика на ВКС, поради което съдебните актове нито в единия нито в другия смисъл могат да бъдат обвързващи за настоящия съдебен състав.

Що се отнася до задължителната съдебна практика по този въпрос, следва да се имат предвид мотивите към т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК, съгласно които „договорът за адвокатска услуга се сключва между клиент и адвокат, като писмената форма е за доказване“. С него се доказват както условията на договаряне между адвоката и неговия доверител, така и реалното заплащане на адвокатското възнаграждение, ако такова е извършено. Следователно, за да се приеме, че е предоставена безплатна правна помощ, това обстоятелство трябва да е изрично отразено в представен по делото писмен договор. Същият извод може да се направи и без да е представен писмен договор за правна защита, стига в пълномощното да е отразено, че представителството се осъществява безвъзмездно, или ако по делото е доказана по друг начин уговорката между страната и адвоката за предоставяне на безплатна правна помощ. Няма нито нормативно, нито тълкувателно основание, това обстоятелство да се презюмира, а то следва да бъде доказано от страната, 3 която се позовава на него – арг. от чл. 154, ал. 1 от ГПК. Евентуалното възприемане на обратната теза би довело до юридически и логически неприемливия резултат, че във всички случаи, когато няма достатъчно доказателства за заплащане на уговорен адвокатски хонорар, съдът следва да присъжда служебно такъв в полза на адвоката само въз основа на упълномощаването и на принципното становище, че адвокатският труд е възмезден (чл. 36 от ЗА), без да се държи сметка за това, че разпоредбата на чл. 38 от ЗА регламентира изключение от този принцип.

В конкретния случай не са ангажирани доказателства за релевираното от ищеца твърдение, че му е оказвана безплатна правна помощ, поради което съдът не намира основание да приеме, че му е предоставена именно такава.

По делото не се открива нито договор със съответна уговорка, нито дори едностранно изявление от ищеца, че е бил представляван безплатно, която, в съчетание с идентично по смисъл изявление на адвоката, хипотетично да може да се тълкува като съвпадане на волите им по този въпрос. Наистина, договорът за правна защита и съдействие е неформален, но това не освобождава претендиращата адвокатско възнаграждение страна от задължението да докаже съдържащите се в него уговорки, вкл. твърдяното безвъзмездно представителство. В случая такива доказателства за съвпадане на насрещните волеизявления на страните по договора за правна защита и съдействие няма. Както исковата молба, така и всички последващи молби по делото са подавани от ищеца само чрез адв. Г., а лични изявления на ищеца не се откриват. Поради това съдът намира за недоказано, че адв. Г. е осъществявала именно безплатно процесуално представителство. Още повече, че искане за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА е направено едва с молбата за даване ход на делото в единственото проведено открито съдебно заседание и в приложения списък по чл. 80 от ГПК. Така нито съдът би могъл да провери основателността на искането, нито насрещната страна би могла да организира своята защита срещу него.

По тези съображения съдът намира, че не следва да се присъжда адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство на пълномощника на ищеца по делото на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА, а молбата по чл. 248, ал. 1 от ГПК правилно е била оставена без уважение.

Отделно от това, налице е още едно основание за отхвърляне на молбата на Н. по чл. 248 от ГПК, а именно – нарушаване на принципа за добросъвестност, регламентиран в чл. 3 от ГПК, съгласно която разпоредба участващите в съдебните производства лица и техните представители под страх от отговорност за вреди са длъжни да упражняват предоставените им процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави. И обратно: злоупотреба с право е налице, когато конкретно право се упражнява недобросъвестно – не за да се защити легитимен правен интерес на правоимащото лице, а за да бъдат увредени права и законни интереси на други правни субекти.

Съдът намира, че в конкретния случай е налице именно такава хипотеза поради следните съображения.