Определение № 3558 от 01.11.2024, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3558 гр. София, 31.10.2024 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО IX ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в закрито заседание на тридесет и първи октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Александра Йорданова

Членове:

Стоян Михов

Десислава П. Генова като разгледа докладваното от Александра Йорданова Въззивно частно наказателно дело № 20241100606161 по описа за 2024 година

Производството е по реда на глава XXI НПК, вр. чл. 250, ал. 4 от НПК Образувано е по постъпила частна жалба от М. Л. С. чрез повереника й адв. Г.Г. срещу разпореждане от 07.06.2024 г. постановено по НЧХД № 15981/2022 г. по описа на СРС, НО, 17-ти състав, с което на основание чл. 250, ал. 1, т. 1 вр. чл.24, ал.5, т.2, вр. чл.81 НПК е прекратено наказателното производство, образувано по тъжба от М. Л. С. срещу В.Л.Х. по обвинение за извършено от нея престъпление по чл. 147, ал. 1 НК.

В жалбата срещу атакуваното разпореждане на съда се излагат аргументи за явна тенденциозност на съдебния състав. Твърди се, че изводите на съда са преждевременни, като въпроса дали е осъществен състав на престъпление или не, следва да бъде обсъден при постановяване на крайният съдебен акт. По изложените съображения частната тъжителка моли атакуваното разпореждане на първоинстанционният съд да бъде отменено, а делото да бъде върнато на друг съдебен състав от СРС по компетентност, за продължаване на съдопроизводствените действия.

Жалбата подадена в законоустановения срок и е процесуално допустима, разгледана по същество е неоснователна.

Софийски градски съд, като взе предвид доводите на жалбоподателя и релевираното искане, въз основа на материалите по делото и закона, приема за установено следното:

Производството пред първоинстанционният съд е инициирано по повод тъжба от М.

Л. С. срещу В.Л.Х. и А.В.Х., с твърдения, че пред Председателя на СРС и пред децата на М.

С. и съпруга й, че на 24.03.2021г- в сградата на СРС била ударила шамар от дясно на В.Х. , както и я била нарекла „простакела с простакелата ти “ и „в последствие от удара ме заболя бузата, по която бях ударена, също ме заболя и долен десен зъб“, както и чрез подаването от страна на В.Х. на 24.03.2021г. жалба до СРП, в която същата излага, че ударът получен от жалбоподателката на В.Х. е причинен от твърд тъп предмет, „вследствие на което съм и нанесла телесна повреда“.

С разпореждане от 17.11.2023г. съдът не е дал ход на тъжбата и е указал на тъжителката М. Л. С., че в 14-дневен срок от получаване на съобщението за настоящото разпореждане, ведно с препис от същото, следва да:

1. конкретизира обстоятелствата по извършване на твърдяното противоправно посегателство - време и място на извършване на деянието и конкретните действия, с които се твърди А.В.Х., сочен като съпруг на В.Л.Х., да е осъществил престъпление от частен характер спрямо личността на частния тъжител.

1

2. да представи доказателства за заплащане на държавната такса в размер на 12 лв. по сметка на СРС.

Съдът е указал на тъжителя и последиците от неизпълнението на дадените указания в предоставения 14-дневен срок, а именно - прекратяване на наказателното производство.

Съобщението е получено на дата 30.11.2023г., като срокът за изпълнение на указанията е изтекъл на дата 15.01,2024г. /понеделник, работен ден/.

В посочения срок е постъпила молба от тъжителката, наименована изпълнение на разпореждане от дата 12.12.2023г. В същото се посочва, че не се поддържа тъжбата в частта, в която се посочва като ответник А.В.Х., поради обстоятелството, че не е присъствал и не е бил очевидец. Моли да се счете, че тъжбата е депозирана единствено срещу В.Л.Х..

Представено е и платежно нареждане за заплатена държавна такса в размер на 12 лв. по сметка на СРС за воденото производство.

С разпореждане от 07.06.2024 г. съдията-докладчик е счел, че са налице основанията по чл. 250, ал. 1, вр. чл.24, ал.5,т.2, вр. чл.81 НПК, тъй като тъжбата била недопустима, а от съдържанието й не можело да се направи извод за извършено престъпление. Според първия съд от съдържанието на посочените думи и изрази не можело да се направи извод за кого точно са били предназначени, както и че срещу лицето , което се подава, следва да описва обстоятелствата на престъплението, които в случая не са налице.По-нататък в мотивната част на атакуваното разпореждане първостепенния съд е посочил, че разгласяването на мнение или субективна оценка не могат да осъществят състав на престъпление, доколкото не са обвързани с конкретни факти и обстоятелства, които биха могли са засегнат отрицателно общественото мнение за дадена личност. В тази връзка първият съд застъпва становището, че изводите, които някои си прави от прочетеното или чутото, създаването на различни версии, предположения, аналогии, внушението, мнението- не са клевета.Те не могат да бъдат доказани и не подлежат на доказване. Поради изложените съображения, първоинстанционният съд е прекратил като изначално недопустимо производството по НЧХД № 15981/2022 г. по описа на СРС, НО, 17-ти състав.

Настоящият съдебен състав споделя изводите на първоинстанционния съд, че тъжителят е инкриминирал своите субективни възприятия на изразените от В.Х. обстоятелства. Съгласно разпоредбата на чл. 250, ал. 1, т. 1 от НПК съдът прекратява наказателното производство, когато деянието, описано в обвинителния акт или в тъжбата, не съставлява престъпление. Предвид това следва да се приеме, че в правомощието на съдията- докладчик се включва и преценката за това- дали в тъжбата се твърди престъпление, респективно дали то е такова, което се преследва именно по този процесуален ред- по инициатива на пострадалия, без участие на прокуратурата. Не е спорно, че извършваната проверка в тази насока не е произволна, а се изразява в именно оценка на редовността на тъжбата и съответствието й с нормативните изисквания. За да сезира валидно съда, тъжбата, съгласно чл. 81, ал. 1 от НПК, освен че трябва да бъде писмена и да съдържа данни за подателя и за лицето, срещу което се подава, следва да описва обстоятелствата на престъплението. Съдебният орган, на когото е възложена проверката на редовността на тъжбата, не би могъл да установи дали изложените в тъжбата факти сочат на престъпление, ако не си изясни кое е конкретното престъпление. Без да направи такъв извод, съдът не би могъл да прецени и дали съобщеното в тъжбата престъпление е такова, което се разглежда именно по този процесуален ред, или изисква провеждане на досъдебно производство от прокуратурата и разследващите органи.

По дела, образувани по тъжба на пострадалия, процесуалното качество на подсъдимия възниква едва след като съдията- докладчик приеме тъжбата за редовна, удовлетворяваща изискванията на чл. 81, ал. 3 от НПК и в разпореждането, с което й даде ход, по чл. 252, ал. 4 от НПК, даде правна квалификация на фактите на твърдяното престъпление. Поради това, за разлика от делата, образувани въз основа на обвинителни актове, споразумения и предложения за освобождаване от наказателна отговорност от прокуратурата, по делата, образувани по тъжба на пострадалия, съгласно чл. 254, ал. 4 от НПК на подсъдимия се връчва освен процесуалния документ, по който е образувано делото (тъжбата) и препис от разпореждането на съдията- докладчик за насрочване на делото. Това е така, тъй като обвинението е съвкупност от факти и право, поради което повдигането му по този вид дела е фактически състав, който приключва с разпореждането на съдията2 докладчик, с което се дава ход на тъжбата и правна квалификация на престъплението, предмет на разглеждане. Поради това и след като има процесуалното задължение да предаде на съд само обвинения в престъпление и то такова, което се преследва по тъжба на пострадалия, съдията- докладчик е овластен, в зависимост от резултатите от проверката на редовността на тъжбата в частта относно данните на престъплението, да й даде ход или да прекрати наказателното производство по реда на чл. 250, ал. 1 т. 1 от НПК.

Оттук и изводът, че съдията- докладчик при СРС, НО, 17- ти състав правилно е приел, че е властен да извърши преценка, дали в сезиращия съда документ- частна тъжба, са изложени твърдения за престъпление, което се преследва по тъжба на пострадалия, а ако в резултат на тази преценка достигне до извод, че описаното в тъжбата деяние не представлява престъпление- да прекрати образуваното наказателно производство на посоченото правно основание.

Правилен и обоснован е изводът на съдията- докладчик при СРС в насока, че деянието, описано в тъжбата, подадена от М. Л. С. срещу В.Л.Х. не съставлява престъпление.

В конкретния по делото случай, обвинението, повдигнато от М. С. срещу В.Х. е за престъпление по чл. 147 от НК и чл.148 НК. Престъплението по е уредено систематично в Глава втора от Особената част на НК "Престъпления против личността", Раздел VІІ "Обида и клевета" и има за обект на закрила обществените отношения, свързани с опазване честта и достойнството на личността.

За да бъде осъществен съставът на престъплението "клевета" по смисъла на чл. 148 и чл. 147 от НК, е необходимо от обективна страна да бъде установено, че субектът на престъплението по този законов текст е разгласил неистинско позорно обстоятелство за пострадалото физическо лице или му е приписал неизвършено от него престъпление.

Първата, алтернативно предвидена, в диспозицията на чл. 147, ал. 1 от НК, форма на изпълнително деяние на престъплението "клевета"- разгласяване на позорно обстоятелство за другиго, се осъществява чрез довеждане до знанието на трети лица на твърдения за съществуването на определен факт, свързан с личността на пострадалия- относно неговото минало или настоящо поведение, укоримо от гледна точка на господстващия морал, прояви от личния му живот, негови служебни или обществени изяви или отрицателни качества, които са, от една страна неверни, несъответни на обективната действителност, а от друга - са от естество да накърнят доброто му име в обществото, тъй като характеризират отрицателно личността на пострадалия. Във всички случаи, обаче, следва да се касае до прояви от миналия или настоящия живот на пострадалия- до конкретни факти, осъществени или случващи се в действителността. Фактите са обективни дадености, съществуващи извън и независимо от съзнанието на познаващия субект. Те са конкретни, реално настъпили определени по време и място събития, състояния, предмети на външния мир и на човешкия душевен живот. Твърденията следва да притежават конкретизирано съдържание по смисъл да носи информация за конкретно обстоятелство, факт, време, място, процес, а не да са изложени абстрактно и да се сочат лицата и другите инкриминирани данни общо, без да се разбира точно и определено за кое лице се отнасят тези обстоятелства.

Втората възможна форма на изпълнително деяние, инкриминирана в разпоредбата на чл. 148, ал. 1 он НК- приписване другиму на извършено престъпление, се осъществява чрез довеждане до знанието на трети лица, от страна на престъпния деец, на твърдения, че пострадалият е извършил конкретно престъпление, което той в действителност не е извършил.

За съставомерността на деянието е необходимо не само разгласените факти и обстоятелства да са позорящи от гледна точка на морала, но и да не отговарят на действителността, т.е. да са неистински, а по отношение на приписваното престъпление, че не е извършено от пострадалия, което се съзнава от клеветящия или най-малко се допуска неистинността им. Тя ще е налице и без да е необходимо разгласеното обстоятелство да е доведено до знанието на повече лица, и когато е било вече известно като мълва, слух, съмнение или изнесено преди това в медиите, щом като то се поднася наново в публичното пространство, за да се засили неговата позорна "истинност". Следва да се изключат общи съждения, мнения, умозаключения, предположения, общи епитети, без те да се поставят в 3 отношение с конкретни факти и деяния на дадено лице, което да се счете за засегнато от тях.

Или, с клеветата се засяга достойнството и честта на физическото лице по начин, че се унизява името му, завоювано в обществото чрез труд, поведение, обществени и професионални изяви и се влияе отрицателно на обществената оценка за него, която то получава в средата, в която работи и живее. Като неотменимо право на личността, достойнството и честта на лицето са гарантирани от Конституцията и защитени чрез криминализиране на проявите, които неправомерно ги засягат. Наказуемостта за дееца не е обвързана с някакви вредни последици за пострадалия, които съставляват необорима презумпция и не подлежат на доказване.