Определение № 450 от 22.10.2026, Окръжен съд - Смолян

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 450 гр. Смолян, 22.10.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – СМОЛЯН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Тоничка Д. Кисьова

Членове:

Полина П. Бешкова

Ивайло Ст. С. като разгледа докладваното от Полина П. Бешкова Въззивно частно гражданско дело № 20265400500415 по описа за 2026 година Производство по реда на чл. 274 и сл. ГПК.

Постъпила е частна жалба от Г. М. Ш. ЕГН ********** с. Б., общ. Б., обл.

С., ул. Х. А. № * против определение № 229 от 27.07.2026 г, постановено по гр. дело № 407/2026г. по описа на PC - Девин, в частта, с която е отхвърлена молбата й по чл. 248 ГПК за изменение на постановеното по делото Решение № 50/14.04.2026г. по отношение на присъдените в нейна тежест разноски.

В частната жалба се излагат подробни съображения за неправилност и незаконосъобразност на определението в обжалваната му част. Търси се отмяната му в тази част и уважаване на молбата по чл. 248 ГПК.

Не се претендират разноски.

Ответникът по частната жалба - М. АД ЕИК ******, изразява становище за нейната неоснователност по подробно изложени съображения. Търси отхвърлянето й. Не претендира разноски.

Частна жалба е постъпила и от М. АД ЕИК ****** против определение № 229 от 27.07.2026 г, постановено по гр. дело № 407/2026г. по описа на PC Девин, в частта, с която е отхвърлена молбата му по чл. 248 ГПК за изменение на постановеното по делото Решение № 50/14.04.2026г. по отношение на присъдените в негова тежест разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 204.52 евро.

В частната жалба се излагат подробни съображения за неправилност и незаконосъобразност на определението в обжалваната му част. Търси се отмяната му в тази част и уважаване на молбата по чл. 248 ГПК, като присъденото адвокатско възнаграждение бъде намалено в размер под минималния съобразно практиката на СЕС. Не се претендират разноски.

Смолянски окръжен съд, като взе предвид доводите на страните и данните по делото, намира следното:

Частните жалби са подадени от легитимирани лица, в срока по чл. 275, ал.

1 ГПК и са процесуално допустими, но разгледани по същество неоснователни.

Пред районния съд е предявен главен установителен иск от потребителя срещу дружеството за прогласяване нищожността на договор за кредит поради 1 противоречието му с разпоредбите на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД и евентуален установителен – за недействителност на отделни клаузи, ако съдът приеме, че те не опорочават действието на договора в цялост. Едновременно с това ответното дружество е предявило срещу потребителя при условията на евентуалност насрещен реституционен иск по чл. 23 ЗПК за връщане на чистата стойност на кредита, ако главният установителен иск бъде уважен.

И двете страни признават исковата претенция на насрещната страна по реда на чл. 237 ГПК, поради което и главният, и насрещният иск са уважени.

И двете страни считат, че не дължат разноски, тъй като не са дали повод за завеждане на иска, като ищцата се позовава и на решение на СЕС по дело С714/22, както и на Определение № 366/16.08.2022г. по ч.т.д. № 1085/2022г., I т.о. на ВКС, които счита за приложими в разглежданата хипотеза.

С постановеното по делото решение, чието изменение в частта за разноски съдът е отказал, съдът е приел, че и двете страни са дали повод за завеждане на делото, поради което следва да отговарят за направените от насрещната страна разноски.

Частната жалба на ищеца е неоснователна по следните съображения:

В постановеното по преюдициално запитване във връзка с приложение на чл. 6, § 1 и член 7, § 1 от Директива 93/13 решение от 16.07.2020г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19 на СЕС, се приема, че чл. 6, § 1 и член 7, § 1 от Директива 93/13, както и принципът на ефективност, трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба, която позволява част от процесуалните разноски да се възлагат върху потребителя в зависимост от размера на недължимо платените суми, които са му били върнати, вследствие на установяването на нищожност на договорна клауза, поради неравноправния й характер, като се има предвид, че подобна правна уредба създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху евентуално неравноправния характер на договорни клаузи. В този смисъл е и постановеното по преюдициално запитване на СРС решение от 21 март 2024г. по дело С-714/22 на СЕС, че чл. 6, § 1 и член 7, § 1 от Директива 93/13, разглеждани с оглед на принципа на ефективност, не допускат национална правна уредба, която позволява потребителят да бъде задължен да понесе част от процесуалните разноски, когато след установяването на нищожността на договорната клауза поради неравноправния й характер искането му за връщане на недължимо платени от него въз основа на тази клауза суми е уважено само частично. Така, според т. 87 от цитираното р еш ен и е не се допуска национална правна уредба, която позволява потребителят да бъде задължен да понесе част от процесуалните разноски, ако за него е практически невъзможно или прекомерно трудно да се определи обхватът на правото му на връщане на сумите, защото това може да го възпре да упражни предоставените му от Директива 93/13 права. Изрично обаче се допуска възможността потребителят да понесе част от разноските, когато недобросъвестно упражнява реституционното си право.

Действително, даденото разрешение съобразно нормата на чл. 633 ГПК следва да бъде съобразено от националните съдилища, независимо че е постановено по преюдициално запитване, отправено от друга юрисдикция /в този смисъл определение № 262/11.08.2020 г. по ч.т.д. № 844/2020 г. на ВКС, I т.о./.

В горния смисъл е и цитираната от жалбоподателя практика Определение № 366/16.08.2022г. по ч.т.д. № 1085/2022г., I т.о. на ВКС, като в обжалваното определение правилно се приема, че тя намира приложение само в случаите, когато потребителят е предявил осъдителна претенция за връщане на неоснователно платени суми по нищожни клаузи в договор за потребителски кредит и този иск е доказан по основание, но не и по размер, 2 т.е., при частично отхвърляне на реституционната му претенция.

Разглежданият случай обаче е друг: първо, потребителят е ответник, а не ищец, по предявена против него реституционна претенция по чл. 23 ЗПК на дружеството за връщане на чистата стойност на кредита и този иск е уважен изцяло, а не отчасти. Второ, разрешението, на което ищецът се позовава, касае хипотеза, когато за потребителя е практически невъзможно или прекомерно трудно да определи размера на вземането си, защото това може да го възпре да упражни предоставените му от Директива 93/13 права. Т.е. разрешението касае реституционното право на потребителя, а не това на дружеството, което освен това трябва да е свързано със значително затруднение при първоначалното определяне на неговия обем напр. поради липсата на специални знания при изчисляване размера на вземането. Това обичайно се обективира в необходимостта от експертно заключение на специалист в областта, който да изследва счетоводно паричните потоци и разликата между дължимите и реално платените суми, за да се определи точен размер на надплатеното и подлежащо на връщане. В тази именно хипотеза, ако искът на потребителя е доказан по основание, но не и по размер и поради това е отхвърлен частично, разноски по съразмерност не му се възлагат. Настоящият случай обаче е друг и касае насрещното вземане на дружеството против потребителя, което изрично е признато от ищеца по основание и размер.

Поради това правилен е изводът на първия съд, че разпределянето на разноските попада в обхвата на процесуалната автономия на държавите членки, при спазени принципи на равностойност и на ефективност.

Не би могло да се приеме също, че ищцата не е дала повод за предявяване на насрещния иск на дружеството, тъй като въпреки признаването на осъдителната претенция реално изпълнение на задължението, което е безспорно по основание и размер, липсва. Вярно е, че насрещният иск на ответника е предявен при условията на евентуалност, което предполага, че до уважаването на главния установителен иск на ищцата липсва яснота относно сбъдването на процесуалното условие за разглеждането му. Настоящият случай обаче е друг, тъй като всяка от страните признава претенцията на насрещната страна и моли за постановяване на решение при признание на иска. Така на практика от признаването на установителния иск на ищцата от страна на ответника, респ. признаването на договора за нищожен и признаването от нейна страна на реституционната претенция на ответника по основание и размер, надлежно възниква задължението й за връщане на чистата стойност на кредита, което като не е изпълнено в хода на процеса, не я освобождава от възложената й с решението отговорност за разноски.

Поради това определението в тази част е правилно и следва да бъде потвърдено.

Частната жалба на ответника също е неоснователна по следните съображения:

С решението си съдът е осъдил ответника да заплати на адв. С. адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на ищеца на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА в размер на 204,52 евро, съобразявайки цената на иска, действителната фактическа и правна сложност на делото и нормативния минимум.

С обжалваното определение съдът е отказал да измени решението в частта за разноските, като е съобразил и новата редакция на чл. 78, ал. 5 ГПК, че съдът не може да присъди по-нисък размер на разноските за адвокатско възнаграждение от размера на заплатеното възнаграждение на адвоката на насрещната страна.

Тези изводи на съда са правилни.

Първо, неоснователен е доводът на ответника, че изобщо не дължи разноски, тъй като не е дал повод за предявяване на установителната 3 претенция на ищцата. Като е предвидил в договора неравноправни клаузи, които тежко го опорочават, ответникът всякога отговаря за съдебно деловодните разноски по установяване нищожността на правоотношението, без значение дали е предприел принудително изпълнение по него. Цитираната в жалбата съдебна практика е неотносима към вида и характера на предявения против него положителен установителен иск за нищожност на сделка, тъй като касае правния интерес при отрицателен установителен иск за недължимост на вземане.

Второ, размерът на хонорара е правилно определен и не са налице основания за редуцирането му. Няма спор, че признатият за недействителен договор за кредит е за сумата от 1 000 лева, като общата дължима от потребителя сума е по – голяма. Доколкото се претендира недействителност на целия договор за кредит, цената на иска се определя от стойността на договора по правилото на чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК . Тази стойност не е паричното изражение на всички права и задължения, възникнали въз основа на договора, т.е. общата сума, дължима от потребителя. Определянето на стойността на договора се основава на неговото съществено съдържание – минимално необходимите правни последици, без които той не би бил договор от даден вид. Това на практика е общият размер на кредита - заемната сума, която кредиторът се е задължил да предостави на потребителя, а той да върне при условията на договора. Според практиката на ВКС, която настоящият състав споделя, съдържанието на понятието "стойност на договора", когато няма за предмет вещни права, се предопределя от оценката на обекта на разпореждане, дадена от самите страни и материализирана в договорената цена /респ. възнаграждение, комисионна, навло и др./. В случая предмет на договора за кредит е сумата от 1 000 лева, която е била предоставена на ищеца за разпореждане, като върху нея са начислени всички акцесорни по договора за кредит вземания на кредитора, които макар и сумарно да надхвърлят тази сума, не влизат в понятието "стойност на договора" и съответно - цена на иска. Не водят до друг извод разпоредбите на чл. 19 и 23 ЗПК, доколкото те са с материалноправен характер и регламентират реда за определяне на ГПР по кредита, респ. правните последици от обявяването на договора за нищожен, поради което не дерогират императивни процесуалноправни правила.

Така цената на предявения от ищеца главен установителен иск е 1 000 лева. Предявеният евентуален установителен иск не е разгледан от съда поради несбъдване на процесуалното условие за това, респ. за него не се дължи отделно възнаграждение, като същевременно той касае евентуалната недействителност на клаузата, ако съдът приеме, че тя не опорочава действието на договора в цялост, което по същината си припокрива доводите и защитата по главния иск.