Решение № 389 от 23.03.2026, Окръжен съд - Пловдив

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 389 гр. Пловдив, 23.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Светлана Изева

Членове:

Радостина Стефанова

Светлана Станева при участието на секретаря Петя Цонкова като разгледа докладваното от Светлана Станева Въззивно гражданско дело № 20255300503410 по описа за 2025 година

Въззивното производство е по реда на чл.258 и следващите от ГПК във вр. чл.108 вр. чл.111, ал.1 ЗС.

Образувано е по постъпила въззивна жалба от Ж. И. А. и Л. В. А., двамата чрез адв. Е. Х., против решение №524 от 30.09.2025 г., постановено по гражданско дело №2355 от 2024 г. по описа на РС-Асеновград, І граждански състав, с което се признава за установено, по иск с правно основание чл. 108 във връзка с чл. 111 от ЗС, предявен от В. Л. А. срещу Л. В. А. и Ж. И. А., че ищецът В. Л. А. е титуляр на правото на ползване по смисъла на чл. 56 от ЗС върху следните недвижими имоти: 472/722 идеални части от поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на село Бачково, община Асеновград, област Пловдив, одобрени със заповед № 300-5-67/08.11.2004 г. на Изпълнителния директор на АК, с последно изменение на кадастралната карта и кадастралните регистри, засягащо поземления имот от 24.10.2012 г., с адрес на поземления имот: село Бачково, улица Опълченска №18, с площ от 707 кв.м, с трайно предназначение на територията: урбанизирана, с начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10 м), предишен идентификатор: няма, номер по предходен план: 501, квартал 42, при съседи: ***, ***, ***, ***,

***, ведно с построената в имота сграда с идентификатор ***, със застроена площ 68 кв. м, брой етажи: два, предназначение:

1 жилищна сграда – еднофамилна, и осъжда на основание чл. 108 във връзка с чл. 111 от ЗС ответниците Л. В. А. и Ж. И. А. да предадат на ищцата В. Л. А., владението на тези имоти, както и са осъдени на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК Л. В. А. и Ж. И. А. да заплатят разделно на В. Л. А. сумата в размер на 750 лв. – сторени разноски в производството.

С въззивната жалба се навеждат доводи за недопустимост, тъй като първоинстанционния съд не се е произнесъл по предмета на делото, очертан в обстоятелствената част и петитума, а по непредявен иск. Излагат се подробни съображения в тази насока. Ако се приеме, че искът е допустим, се навеждат доводи за неправилност и незаконосъобразност поради нарушение на процесуалните правила и материалния закон. Твърди се, че не са обсъдени доказателствата в съвкупност, както и доводите и възраженията на ответниците. Иска се обезсилване на решението, респективно - отмяната му и постановяване на ново, с което въззивната жалба да бъде уважена, като се претендират и разноски.

В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК не е постъпил писмен отговор от насрещната страна.

В съдебно заседание пред настоящата инстанция жалбоподателите чрез адв. Х. поддържат въззивната жалба.

Въззиваемата страна чрез адв. Р. изразява становище за неоснователност, като поддържа, че атакуваното решение е валидно, допустимо и правилно. Счита, че решението е постановено в съответствие със съдебната практика.

Пловдивският окръжен съд, въззивно гражданско отделение, V граждански състав, като прецени събраните по делото доказателства, намира следното:

Въззивната жалба е депозирана в законоустановения срок, изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу съдебен акт, подлежащ на въззивно обжалване, поради което се явява процесуално допустима и следва да се разгледа по същество.

При служебната проверка на основание чл.269 от ГПК се констатира, че решението е валидно - постановено е в рамките на правораздавателната компетентност на съдилищата по граждански дела, и допустимо – съдът се е произнесъл по иск, с който е бил сезиран – по предмета на делото, правилно изведен въз основа на въведените от ищеца твърдения и заявения петитум. Правилно е дадена материално – правната квалификация на иска. Налице са всички положителни и липсват отрицателни процесуални предпоставки за постановяване на решението.

С оглед наведените с въззивната жалба доводи за недопустимост на съдебния акт, следва да се отбележи и следното:

Доводите, с които се аргументират жалбоподателите, касаят искането за осъждане на ответниците да отстъпят владението и предадат 2 ползването върху имота, направено с ишсковата молба, като считат, че съдът се е произнесъл недопустимо и с установителна част – признал е за установено по отношение на ответниците, че ищцата е титуляр на правото на ползване. Произнасянето на съда е в съответствие с приетото в т.2А от ТР №4/14.03.2016 г. по тълк.д. №4/2014 г. на ВКС, ОСГК - съдът, сезиран с осъдителен иск по чл.108 от Закона за собствеността, следва да се произнесе с отделен установителен диспозитив за принадлежността на правото на собственост към патримониума на ищеца. Съгласно чл.130, ал.2 ЗСВ тълкувателните решения са задължителни за съдилищата. В тази насока – за задължителен установителен диспозитив – е и виждането, застъпено в решение №13/24.02.2022 г. по гр.д. №2906/2021 г. на ВКС, I г.о.

Според възприетото в решение №31/25.02.2014 г. по гр.д.

№4745/2013 г. на ВКС, I г.о., съгласно чл. 55 ЗС, ограничените вещни права, до колкото са предвидени в закона, могат да се придобиват чрез правни сделки, по давност и по други начини, предвидени в закона. Правото на ползване, като ограничено вещно право, е уредено в чл. 56-62 ЗС и като такова може да бъде обект на самостоятелно придобиване и притежание. То подлежи на петиторна защита, както правото на собственост съгласно чл. 111 ЗС /Р №561/26.06.2010 г. по гр. д.№1201/2009 г. I гр. о./. По съдържание то включва правото да се използва лично вещта съобразно нейното предназначение и по начин, че да не се променя съществено и да се получават гражданските и естествени плодове от нея. /чл. 56 ЗС/. В случая районния съд е преценявал правата на ищеца и има ли основание ответникът да ползва имота, т. е. разгледан е ревандикационен иск, като задължителна част от произнасянето е именно установителния диспозитив за принадлежността на вещното право, в какъвто смисъл е и произнасянето на районния съд.

Според изложеното в определение №6015/23.12.2025 г. по гр.д.

№912/2025 г. на ВКС, II г.о., в хипотеза на дадена от първата инстанция неправилна квалификация на предявения иск, въззивният съд дължи единствено даване на указания до страните да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими към делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота и неточност на доклада и дадените указания. Въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма /т. 3/. В случая във въззивната жалба конкретни оплаквания във връзка с доклада по делото не са правени, като настоящия състав прецени, че дадената от първата инстанция правна квалификация на предявения иск е правилна, не следва да се дават указания на страните. Още повече, че доводите на жалбоподателите са за произнасяне 3 свръх петитум. Ето защо настоящия състав не възприе доводите на жалбоподателите за недопустимост на съдебния акт.

Въззивната проверка за правилност се извършва на решението само в обжалваната част и само на поддържаните основания. Настоящият състав при служебната си проверка не констатира нарушения на императивни материално-правни норми, които е длъжен да коригира, и без да има изрично направено оплакване в тази насока съгласно задължителните указания, дадени с ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Решението е и правилно.

С оглед въведените с въззивната жалба основания, настоящата инстанция, като съобрази доводите на страните, съгласно правилата на чл.235, ал.2 вр. чл.12 от ГПК, прие следното:

Производството пред първата инстанция е образувано въз основа на искова молба от В. Л. А., ЕГН ********** гр. ***, с която се иска ответниците Л. В. А., ЕГН **********, и съпругата му Ж. И. А., ЕГН **********, да бъдат осъдени да отстъпят ползването и да предадат на ищцата владението върху следния недвижим имот: 472/722 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на село Бачково, община Асеновград, област Пловдив, с адрес на поземления имот: село Бачково, улица Опълченска №18 с площ от 707 кв.м, трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване /до 10 м/, предишен идентификатор: няма, номер по предходен план: 501 в квартал 42, при съседи: ***, ***, ***, ***, ***, ведно с построената в имота сграда с идентификатор ***, със застроена площ 68 кв. м, брой етажи: 2, предназначение: жилищна сграда – еднофамилна. При условията на евентуалност, ако се отхвърли искът, е предявен евентуален иск срещу ответниците М. Л. А., ЕГН **********, и В. Л. А., ЕГН **********, двамата от гр. Пловдив, да бъдат осъдени да отстъпят ползването и да предадат на ищцата владението върху процесния недвижим имот.

Ищцата твърди, че през 2002 г. е прехвърлила на сина си Л. А. и съпругата му Ж. А. 472/722 ид.части от УПИ ІV-501, кв.42 по регулационния план на с. Бачково, община Асеновград, състоящ се целият от 722 кв.м, ведно с построената в него двуетажна жилищна сграда, като си запазила правото на ползване върху целия имот до края на живота си. Наведени са доводи, че този имот е заснет по КККР на с. Бачково като ПИ ***. През юни 2024 г. отношенията между нея и сина се влошили. В края на месеца установила, че патронът (заключващото устройство) на входната врата на сградата е подменен и по този начин е отнето владението върху нея. По този повод установила, че на 12.06.2024 г. имотът е дарен на М. А. и В. А., деца на сина й, като дарителите си запазили правото на ползване върху него. Твърди, че първите двама ответници, евентуално -вторите от тях, са отнели възможността й да ползва имота. Моли за присъждане на разноски.

4

В срока за отговор по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба от Л. А. и Ж. А., с който оспорват предявения иск. Признава се, че ищцата е прехвърлила на ответниците собствеността върху процесния недвижим имот и си е запазила правото на ползване, както и, че самите те са прехвърлили на ответниците М. и В. А.и процесния имот, като също са си запазили правото на ползване. Твърдят, че ищцата винаги е имала достъп до имота и винаги е упражнявала безпрепятствено и неотблъсквано правото си на ползване върху него. Проблемите започнали, когато прехвърлили правото на собственост на децата си. Само ищцата има ключ за входната врата, от която се влиза в двора, а от там – и в жилищната сграда. От лятото патронът на тази врата е сменен, но не от тях. Ответниците могат да ползват само втория етаж на сградата, след като прескочат оградата, за да достигнат до нея. От месец юни ищцата е поставила СОТ на първия етаж, което установили, като се опитали да влязат в него. В. А. никога не е живяла в тази къща постоянно, използвала я е като ваканционен имот и то преимуществено заедно с ответниците. От 20 години поради възрастта й не изразявала желание да ходи в процесния имот. Никога не са отнемали фактическата власт на ищцата върху имота, а за него са се грижили само те. Сочи се, че са предлагали на ищеца да идва с тях до имота, но тя е отказвала в последните 20 г. Твърдят, че В. А. притежава ключ за имота, има оставени лични вещи в имота и има всички предпоставки да упражнява правото си на ползване свободно и по нейна преценка. Считат, че имат правно основание да ползват имота, а М. и В. А.и – да ползват имота на основание на отношения, имащи характер на заем за послужване, освен отношенията, които имали и като родители с деца.