Акт от 03.04.2023, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№ гр. София, ……..

В ИМЕТО НА

НАРОДА

СОФИЙСКИ

ГРАДСКИ СЪД, ГО, III-В състав в публично съдебно заседание на осемнадесети ноември през две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

БЕТИНА БОШНАКОВА при секретаря Александрина Пашова, като разгледа докладваното от младши съдия Бошнакова в. гр. дело № 10625 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 –

273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД срещу решение № 240639/10.10.2019 г., постановено по гр. дело № 10505/2018 г. по описа на СРС, в частта, в която отхвърлен предявеният от жалбоподателя по реда на чл. 422 ГПК против Д. К. И. и Е.А.И. иск с правно основание чл. 430 ТЗ за признаване за установено, че двамата ответници дължат солидарно на банката-ищец разликата над сумата от 3100 лева до сумата от 5717,55 лева, представляваща главница по договор за потребителски кредит № 1602151675239136/19.02.2016 г., както и за разликата над сумата от 137,54 лева до пълния размер от 288,06 лева, представляваща неустойка (наказателна лихва) за периода 15.08.2016 г. – 21.11.2017 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение № 1054/27.11.2017 г. по гр. дело № 901/2017 г. по описа на РС, за които суми е издадена заповед за изпълнение № 1054/27.11.2017 г. по гр. дело № 901/2017 г. по описа на РС – гр. Пирдоп.

В подадената жалба се прави оплакване за неправилност на първоинстанционното решение в обжалваната му част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, като аргументира тезата си, позовавайки се на съдебна практика на ВКС. С уточняваща молба от 29.10.2020 г. жалбоподателят изрично посочва, че не обжалва съдебния акт в неговата отхвърлителна част изцяло - до пълния размер от 13230,17 лева, представляваща главница по договора за потребителски кредит, а обжалва решението само в частта, с която е отхвърлен предявеният установителен иск за сумата, представляваща сбора на вноските за главница с настъпил падеж към датата на приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция. Прави искане за отмяна на решението в обжалваната му част и постановяване на ново, с което въззивният съд да се произнесе по съществото да спора, като уважи претенцията на ищеца.

По делото е постъпил отговор на въззивна жалба от въззиваемата страна Д.И., подаден чрез назначения му особен представител адв. З.С. - САК, в който се поддържа, че жалбата е неоснователна, в подкрепа на което становище са изложени подробни съображения.

В срока за подаване на отговор на въззивна жалба въззиваемата страна Е.А.И. не е депозирала такъв.

Софийски градски съд, след като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилото на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Въззивната жалба е подадена от активно легитимирана страна в законоустановения срок и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, отправена е до съответния родово и местно компетентен съд, поради което се явява допустима.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта – в обжалваната му част, а по правилността е ограчен до изложените във въззивната жалба доводи, като може да приложи и императивна правна норма (т. 1 на

Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС).

Софийски градски съд намира, че правилната правна квалификация на предявените по реда на чл. 422 ГПК искове, противно на приетото от първата инстанция, не е по чл. 430, ал. 1 ТЗ и чл. 86 ЗЗД, а по чл. чл.

79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 9 ЗПК и чл. 92 ЗЗД.

Районният съд обаче се е произнесъл по заявените от ищеца фактически обстоятелства, поради което не е допуснато нарушение на диспозитивното начало в гражданския процес.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, което обуславя възможността за въззивната инстанция да се произнесе по правилността на съдебния акт.

Разгледана по същество, въззивната жалба е ЧАСТИЧНО ОСНОВАТЕЛНА.

В настоящото производство не е спорно между страните, а и от събрания по делото доказателствен материал се установява, на 19.02.2016 г. е сключен договор за потребителски кредит № 1602151675239136, по силата на който банката-ишец е предоставила на ответника Д.К.И. като кредитополучател и ответника Е.А.И. като съдлъжник сумата в размер на 13585,00 лева със срок на издължаване до 120 месеца (до 15.02.2026 г.) и падежна дата 15-то число на месеца. В чл. 4 на договора е уговорено, че кредитополучателите ще заплащат за първите 12 месеца, считано от първата падежна дата на кредита, фиксирана годишна лихва в размер на 10,10 %, а след изтичане на този срок - годишна лихва в размер на 6-месечен SOFIBOR + 9.153, като стойността на 6-месечния SOFIBOR е определена за 30.08.2016 г. – 2 работни дни (спот вальор) преди 01.09.2016 г. Лихвата в частта на 6-месечния SOFIBOR се преизчислява и променя от банката 2 пъти в годината съгласно стойността на 6-месечния SOFIBOR, обявена на страницата на БНБ. Клаузата на чл. 4.5 от договора предвижда, че при забава в плащането на дължими суми по кредита, кредитополучателят дължи на банката обезщетение за забава – наказателна надбавка към лихвата в размер на 10 пункта годишно върху забавената главница за времето на забавата до окончателното изплащане на забавените задължения. Към датата на сключване на договора лихвеният процент при просрочени плащания, изчислен съгласно чл. 4. 1, е в размер на 20.10 %.

По делото е установено, че кредиторът „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД е изпълнил основното си задължение по кредита и на 22.02.2016 г. е превел уговорената сума в размер на 13585,00 лева по сметка на кредитополучателя Д.И. IBAN:***, т.е. сумата е била действително усвоена. Този факт се потвърждава от приетата като неоспорена от страните съдебно-счетоводна експертиза, чието заключение съдът кредитира, тъй като е пълно, обективно и обосновано, изготвено е по поставените от СРС задачи, с отговорите на които спортният въпрос по предмета на експертното изследване е изяснен. Според констатациите на вещото лице последното плащане по кредита е извършено на 09.02.2017 г. Към датата на подаване на заявлението (24.11.2017 г.) непогасените задължения на ответниците възлизат на 1093,89 лева – главница (с настъпил падеж), както и 288,06 лева – наказателна лихва за забава, а към датата на връчване на исковата молба (10.01.2019 г.) възлизат на 2284,66 лева - изискуема главница (главница по вноски с настъпил падеж), 10945,51 лева – предсрочно изискуема главница, наказателна лихва за забава – 279,28 лева.

Клаузата на чл. 11 от договора предвижда автоматична предсрочна изискуемост на кредита при забава на плащането в продължение на 150 дни на дължимите по кредита суми (главница и/или лихва). В мотивите към т. 18 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2016 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което настъпва с волеизявление на една от страните при едновременното наличие на две предпоставки: обективният факт на неплащане на дължими суми по кредита и упражнено от кредита право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл.

60, ал. 2 ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, вкл. и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора не са били изискуеми. Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване на изявлението от длъжника, ако към този момент са се осъществили обективните факти, обуславящи настъпването ѝ. От дадените в цитираното решение разяснения произтича извод, че предсрочната изискуемост не би могла да настъпи по начина, предвиден в цитираната по-горе договорна клауза – като последица единствено от забавата в плащанията на дължимите суми по кредита, ако не е изпълнено изискването за уведомяване на кредитополучателя. Отсъствието на изискване за уведомяване обаче не прави самата клауза неравноправна и нищожна. По делото безспорно е доказано, че е налице преустановяване на плащанията по кредита за период по-дълъг от 150 дни. Банката-кредитор е изпратила нарочни уведомления до ответниците, че поради неплащане счита целия кредит за предсрочно изискуем. Кредиторът е изразил воля за обявяване кредита за предсрочно изискуем, но тя не е достигнала до кредитополучателя. Изпратеното до всеки един от двамата солидарни длъжници съобщение е върнато в цялост – с отбелязване, че пратката е непотърсена в срок. С оглед на това, подобно на първостепенния съд, настоящият съдебен състав приема, че към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК – 24.11.2017 г., предсрочната изискуемост на кредита не е настъпила. Въззивният съд обаче не споделя извода на първата инстанция, че настъпилата в хода на исковото производство предсрочна изискуемост, но след подаване на заявлението, не следва да се разглежда като факт, настъпил след предявяване на иска, който е от значение за спорното право.

В т. 9 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че в производството по чл.422, ал.1 ГПК, респ. чл.415, ал.1 ГПК съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес, като в това производство разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК намира приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с изключение на факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес. В мотивите на Тълкувателно решение № 8 от 02.04.2019 г. по тълк. дело

№ 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС са изложени съображения, че решението на съда трябва да отразява правното положение между страните по делото, каквото е то в момента на приключване на съдебното дирене, което „задължава съда да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяването на иска, ако те са от значение за спорното право, било защото го пораждат или защото го погасяват – например ищецът придобива спорното право след предявяването на иска, притезанието става изискуемо в течение на делото, ответникът плаща или прихваща след предявяването на иска“. Прието е, че при преценката за основателността на иска следва да бъде съобразено материалноправното положение към деня на приключване на съдебното дирене в съответната инстанция, а не към датата на предявяване на иска, поради което съдът следва да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяването на иска съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК. Посочените тълкувателни решения не разглеждат хипотезата, когато предсрочната изискуемост е обявена на длъжника в хода на исковото производство. Тази хипотеза е разгледана в постановено след изменението на чл. 415, ал. 3 ГПК /ред. ДВ, бр.

86 от 2017 г./ Решение №

10/25.02.2020 г., постановено по т. дело № 16/2019 г. на ВКС, ТК, II ТО, в което е прието, че ако в исковото производство по реда на чл. 415, ал. 1 и чл. 422, ал. 1 ГПК, без значение дали предявеният иск е установителен или осъдителен, бъде установено, че потестативното право на кредитора да направи кредита предсрочно изискуем не е надлежно упражнено преди подаване на заявлението, но упражняването на това право се осъществи в исковото производство, не може да се отрече настъпването на изискуемостта на вземането. Изявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем може да бъде инкорпорирано в исковата молба или в отделен документ, който е представен като приложение към исковата молба. В тези случаи изявлението поражда правни последици с връчването на препис от исковата молба и от приложенията към нея на ответника – кредитополучател, ако са налице предвидените в договора обективни предпоставки за загубване преимуществото на срока. Връчването на всички книжа по делото на ответника е надлежно, ако е направено на особения представител по чл. 47, ал. 6 ГПК и от този момент се пораждат свързаните с факта на връчване правни последици. Както вече беше посочено, по делото е безспорно установено, че отправеното уведомление до двамата ответници, съдържащо волеизявление на банката за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита поради непогасяване на дължимите вноски по кредита и покана за плащане на задълженията в общ размер 14686,88 лева, не е надлежно връчено на адресата (нито на Д. К. И., нито на Е.А.И.), но препис от исковата молба заедно с приложенията към нея им е връчен чрез адв. П.П. като особен представител на Е.И. и съответно чрез адв. З.С. като особен представител на Д.И.. С връчването на препис от исковата молба и приложените към него доказателства на ответниците чрез техните процесуални представители волеизявлението на банката-кредитор за обявяване на предсрочна изискуемост на всички задължения по договора за потребителски кредит е породило своето действие, поради което цялата дължима главница е станала изискуема. Упражняването на това потестативно право на банката и в този смисъл настъпването на предсрочната изискуемост на кредита в хода на исковото производство представлява факта от значение за съществуването на претендираното право на вземане за главница, който следва да бъде взет предвид от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК в рамките на претендираните суми.