Решение № 195 от 16.11.2022, Апелативен съд - Пловдив
- Съд
- Апелативен съд - Пловдив
- Дело
- Въззивно гражданско дело 435/2022
- Вид
- Решение № 195
- Подписан
- 16.11.2022
- Състав
- Вера Иванова Иванова, Тодор Илков Хаджиев, Катя Стоянова Пенчева
Други актове по делото
- Протокол № 217 от 27.10.2022 · Вера Иванова Иванова, Катя Стоянова Пенчева, Тодор Илков Хаджиев
Цитирани разпоредби
- чл. 124,ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 140 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 146 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
- чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 414,ал.2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 417 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 418 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 433,ал.1,т.8 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78,ал.8 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 117,ал.2 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 37 · Закон за правната помощ
- чл. 25,ал.1 · Наредба за заплащането на правната помощ
РЕШЕНИЕ
№ 195 гр. Пловдив, 16.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател: Вера Ив. Иванова
Членове:
Катя Ст. Пенчева
Тодор Илк. Хаджиев при участието на секретаря Мила Д. Тошева като разгледа докладваното от Вера Ив. И. Въззивно гражданско дело № 20225000500435 по описа за 2022 година
Производството е въззивно по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Обжалвано е решение № 830/15.06.2022 г., постановено по гр.д. № 3257/2021 г. на ОС-П., в частта му, с която е отхвърлен като неоснователен искът, предявен от Е. Х. Д. против „М.“ АД-гр.С. за признаване за установено, че ищцата не дължи на ответника сумата от 63 486,75 лв. главница, произтичаща от договор за ипотечен кредит от 18.04.2008г. и допълнително споразумение към договора от 30.11.2009г., останала неплатена главница след частично плащане от 06.03.2014г., ведно със законната лихва за забава върху главницата от 07.03.2014г. до окончателното плащане, за които е издаден изпълнителен лист по ч.гр.д. № 6394/ 2013г. по описа на Р.С.-П., поради изтекла погасителна давност , както и в частта му за разноските, с която жалбоподателката Е. Х. Д. е осъдена да заплати на „М.“ АД-гр.С. сумата 150 лв. - разноски за производството по гр. дело № 3257/ 2021г. по описа на О. с.- П..
Жалбоподателката Е. Х. Д. моли решението да бъде отменено като 1 неправилно в обжалваната негова чат по съображения, изложени в подадената на 11.07.2022 г. въззивна жалба, и да бъде уважен предявения от нея иск. Като ищца в производството пред окръжния съд предявява установителен иск с правно основание чл. 124,ал.1 от ГПК против ответника „М.“АД-гр.С. за признаване за установено, че тя не дължи на ответното дружество сумата 63 486,75 лв. главница по договор за ипотечен кредит от 18.04.2008 г. и допълнително споразумение към него от 30.11.2009 г., останала неизплатена след частично плащане от 6.03.2014 г., който договор е сключен с „Б.Д.“ЕАДгр.С. и вземането е цедирано от банката на ответното дружество през 2015 г., ведно с лихвата за забава върху главницата от 7.03.2014 г. до окончателното изплащане, непогасена с плащането след публична продан за времето след 6.03.2014 г., и ведно с разноските по изпълнително дело № ***/**** г. на ЧСИ Д.М., останали непогасени с плащането по публична продан, тъй като тези вземания са погасени по давност вследствие на изтичане на 5-годишна погасителна давност. Претендира за присъждане на разноски.
Ответникът по жалбата „М.“АД-гр.С. моли тя да бъде отхвърлена като неоснователна по съображенията, изложени в писмен отговор от 5.09.2022 г.
Като ответник в производството пред окръжния съд оспорва иска като неоснователен. Претендира за присъждане на разноски за въззивното производство (юрисконсултско възнаграждение).
Пловдивският апелативен съд провери законосъобразността на обжалваното решение съобразно разпоредбата на чл. 269 от ГПК и във връзка с оплакванията и исканията на жалбоподателката, прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и намери за установено следното:
Безспорно е между страните, че между ищцата Е. Д. като кредитополучател (както и лицата Р. С. като кредитополучател и Ф.К. като съдлъжник) и „Б.Д.“ЕАД-гр.С. е сключен на 18.04.2008 г. представеният в копие от ищцата с исковата молба договор за ипотечен кредит. Безспорно е, че по искане на банката на 16.04.2013 г. по реда на чл. 417 и чл. 418 от ГПК въз основа на заповед за изпълнение № 3917/15.04.2013 г. по ч.гр.д. № 6394/2013 г. на РС-П. е издаден срещу ищцата Е. Х. и длъжниците Ф.К. и Р. С. представеният в копие от ищцата с исковата молба изпълнителен лист, съгласно който те тримата дължат да заплатят солидарно на банката посочени 2 суми (главница, заемни такси, договорна лихва, санкционираща лихва, законна лихва върху главницата, разноски), дължими съгласно договора за ипотечен кредит от 18.04.2008 г. и допълнително споразумение към него от 30.11.2009 г. Безспорно е, че въз основа на изпълнителния лист е образувано изп.д. № ***/**** г. на ЧСИ Д.М.. Безспорно е, че ищцата не е възразила против заповедта за изпълнение и тя е влязла в сила. Безспорно е, че в изпълнителното производство са извършени действия за принудително събиране на задължението, като е извършена публична продан на ипотекиран имот, като на 13.12.2013 г. е издадено постановление за възлагане на имота на купувача на публичната продан и на 28.02.2014 г. купувачът е въведен във владение на имота. Безспорно е, че през 2015 г. вземането на банката е цедирано от нея на ответното дружество и то е конституирано като взискател по изпълнителното дело.
Твърдението на ищцата, заявено с подадената на 16.12.2021 г. искова молба, е, че извършеният от ЧСИ на 28.02.2014 г. от ЧСИ въвод във владение на купувача от публичната продан е последното валидно същинско изпълнително действие, след което в продължение на 2 години против нея като длъжник не са предприемани същински изпълнителни действия и е настъпила перемпция. Твърди, че на 26.03.2018 г. е постъпила молба от взискателя, с която е направено искане за налагане на запор върху нейното трудово възнаграждение като длъжник. Твърди, че по искане на взискателя от 19.11.2020 г. изпълнителното дело е прекратено спрямо нея на основание чл.
433,ал.1,т.8 от ГПК с разпореждане на ЧСИ от 24.11.2020 г. Твърди, че изпълнителното дело обаче е прекратено поради перемпция, считано от 28.02.2016 г., когато е изтекъл 2-годишния срок, считано от последното валидно изпълнително действие, а именно извършеният на 28.02.2014 г. въвод на купувача във владение на продадения на публична продан имот. Твърди, че съгласно ППВС №3/1980 г. след прекратяването на изпълнителното дело погасителната давност за вземането започва да тече. Твърди, че съгласно ТР №2/26.06.2015 г. на ВКС по тълк.д. № 2/2013 г., ОСГТК давност тече и в изпълнителния процес, като тя се прекъсва с предприемане на действие в рамките на определен изпълнителен способ и отново започва да тече, считано от последното валидно същинско изпълнително действие, което обаче според ищцата следва да стане само по непрекратено изпълнително дело. Твърди, че прекратяването на изпълнителното дело спрямо нея е настъпило по силата на 3 закона на посочената от нея дата 28.02.2016 г. и извършени по изпълнителното дело след тази дата изпълнителни действия ще се считат за незаконосъобразни и неизвършени, тъй като те са осъществени по едно вече прекратено по силата на закона изпълнително дело и затова те са без правно значение, без правни последици и не могат да произведат никакво действие.
Твърди още и че в случая давност не е текла съгласно ППВС №3/1980 г. до перемиране на изпълнителното дело на 28.02.2016 г., настъпило след постановяването на ТР №2/26.06.2015 г. на ВКС, ОСГТК, което тълкувателно решение поражда действие занапред, поради което погасителната давност в случая е започнала да тече от 26.06.2015 г. Затова твърди, че вземането на ответника спрямо нея, посочено в изпълнителния лист от 16.04.2013 г., е погасено по давност, която 5-годишна погасителна давност е започнала да тече на 26.06.2015 г. (на която дата е постановено горепосоченото тълкувателно решение) и би следвало да изтече на 26.06.2020 г., но тъй като периодът включва е този на обявеното през 2020 г. извънредно положение, то давността е изтекла на 3.09.2020 г. Твърди, че съгласно чл. 119 от ДДС с изтичането на давностния срок за вземането за главницата се погасяват и акцесорните вземания за лихви и разноски. Затова претендира да се установи спрямо ответника, че тя не му дължи суми за главница, лихви и разноски въз основа на договора за ипотечен кредит от 18.04.2008 г. и допълнително споразумение към него от 30.11.2009 г., тъй като те са погасени по давност.
Твърди, че има правен интерес от завеждането на иска, тъй като в случая следва да се прилага не абсолютната погасителна давност, а 5-годишната такава, наличието на която се установява само по съдебен ред, защото макар и изпълнителното дело да е перемирано (според ищцата на 28.02.2016 г., като в случая то е прекратено на това основание с разпореждане на ЧСИ от 24.11.2020 г.) кредиторът има възможност да образува ново изпълнително дело и да търси изпълнение за вземането си.
С отговора на исковата молба от 2.05.2022 г. ответното дружество оспорва иска. Възразява, че той е недопустим поради липса на правен интерес за ищцата поради липса на спор, доколкото след прекратяването на изпълнителното дело през 2020 г. на основание чл. 433,ал.1,т.8 от ГПК не са предприети последващи действия от страна на дружеството за принудително събиране на процесното задължение. Възразява и че искът е неоснователен, тъй като давността за процесното вземане не е изтекла, защото тя е била 4 прекъсвана своевременно от взискателя с всяка една от молбите му с посочени искания за изпълнителни действия. Твърди, че ищцата сочи датата 26.06.2015 г. (датата на постановяването на ТР №2/26.06.2015 г. на ВКС по тълк.д. № 2/2013 г., ОСГТК) за датата, от която е започнала да тече 5годишната погасителна давност, но след тази дата не е налице период от над 5 години за изтичане на погасителната давност, защото той е прекъсван няколкократно с молбите, депозирани от взискателя по делото с искания за извършването на принудителни действия, а именно посочената в исковата молба молба от 26.03.2018 г. с искане в нея за налагане на запор върху трудово възнаграждение. Позовава се на решение № 37/24.02.2021 г. на ВКС по гр.д. № 1747/2020 г., ГК, 4 ГО. Заявява, че когато при настъпила перемпция на изпълнителното дело по него е направено искане за нов способ, СИ не може да откаже да го изпълни, защото е подчинен на представения и намиращ се все още при него изпълнителен лист, като той следва да образува ново изпълнително дело, но новото искане прекъсва давността независимо дали СИ го е образувал в ново изпълнително дело или не е образувал ново дело. Затова твърди, че с посочените от него молби давността е прекъсвана, независимо от това дали е налице перемпция и независимо, че въз основа на тях не е образувано формално ново изпълнително дело, респективно, давността за процесното вземане би изтекла (предвид и спирането с оглед извънредното положение) най-рано на 2.06.2023 г., ако междувременно не е налице прекъсване на давностния срок. Посочва и че давността за всички суми по процесния изпълнителен лист е 5-годишна, защото с влизането в сила на заповедта за изпълнение започва да тече нова давност, която е 5-годишна, както е прието в практиката на ВКС (решение № 37/24.02.2021 г. на ВКС по гр.д. № 1747/2020 г., ГК, 4 ГО и решение № 3/4.02.2022 г. на ВКС по гр.д. № 1722/2021 г., ГК, 4 ГО).
С определението по чл. 140 и чл. 146 от ГПК № 809/29.03.2022 г. окръжният съд приема, че предявеният иск е допустим и че е неоснователно възражението на ответника за липса на правен интерес, тъй като независимо, че изпълнителното дело е прекратено, ответното дружество разполага с годен изпълнителен титул, въз основа на който може да инициира изпълнително производство, съответно, затова съдът оставя без уважение искането за прекратяване на производството по делото.
С обжалваното съдебно решение от 15.06.2022 г. окръжният съд 5 приема, че на 26.03.2018 г. ответникът е подал молба по изпълнителното дело с искане да бъде наложен запор на трудовото възнаграждение на длъжника Е.
Д., сега ищца, като запорното съобщение е получено на 11.04.2018 г. Посочва, че няма спор между страните, че изпълнителното дело е прекратено по отношение на ищцата с постановление на ЧСИ от 27.11.2020 г. поради това, че повече от 2 години взискателят не е поискал извършване на изпълнителни действия спрямо нея. Съдът приема, че в случая е приложима общата 5годишна давност по отношение на всички вземания по процесната заповед за изпълнение, тъй като вземанията, чието изпълнение се оспорва, са установени с влязла в сила заповед за изпълнение и е приложима разпоредбата на чл.
117,ал.2 от ЗЗД, защото влязлата в сила заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК има всички последици на съдебно решение. Съдът се позовава на приетото в т.10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2–2013 г. на ВКС, ОСГТК, решение № 37/24.02.2021 г. на ВКС по гр.д. № 1747/2020 г., ГК, 4 ГО и решение № 257/30.04.2020 г. на ВКС по гр.д. № 694/2019 г., ГК, 3 ГО. Съдът приема, че процесната заповед за изпълнение е влязла в сила за ищцата на 20.08.2013 г., тъй като в срока по чл. 414,ал.2 от ГПК, изтекъл за нея на 19.08.2013 г., тя не е подала възражение, от която дата е започнала да тече 5годишната давност по отношение на вземането, включително за лихвите.
Разпечатката съдържа 24 от 51 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/21ad95fb-900f-4700-a35c-8dc1913c41ff