Решение № 100 от 07.01.2020, Софийски градски съд

Р Е Ш

Е Н И Е гр.София, 07.01.2020 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на десети декември през две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

Теменужка С.

ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме

Мъгърдичян

Марина Гюрова при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №8090 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 07.03.2019 год., постановено по гр.дело №24123/2017 год. по описа на СРС, ГО, 124 с-в, е признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу С.А.В. искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр.1 ЗЗД вр. с чл. 14 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца сумата от 855.63 лв. – главница, представляваща стойност на доставена топлинна енергия за периода от м.юли 2013 год. до 30.04.2015 год. за топлоснабден имот с абонатен №100169, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №47150/2016 год. по описа на СРС, ГО, 124 с-в – 22.08.2016 год. до окончателното й изплащане и сумата от 120.97 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 01.09.2013 год. до 09.08.2016 год., като искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен в останалата му част до пълния предявен размер и ответникът С.А.В. е осъден да заплати на ищеца „Т.С.“ ЕАД на основание чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК направените разноски по делото в размер на 863.99 лв., както и направените разноски в заповедното производство в размер на 74.06 лв.

Горепосоченото решение е постановени при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Б.Б.“ ООД.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника С.А.В.. Жалбоподателят поддържа, че по делото не било доказано съществуването на твърдяното облигационно отношение между страните. Не можело да се приеме, че само с факта на придобиване на собствеността и по силата на легалната дефиниция „потребител на топлинна енергия“, без никакво друго действие от страна на физическото лице, последното ставало страна по договора при общи условия на ищеца. От заключението по допусната и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-техническата експертиза било видно, че до имота не бил осигуряван достъп за отчет, в него нямало монтирани отоплителни тела и съответни разпределители; имало щранг-лира в банята, за която се изчислявала служебно топлинна енергия; водомерът в имота било отчитан само през 2015 год., като за процесния период била начислена топлинна енергия за битово горещо водоснабдяване по прогнозни данни. Първоинстанционният съд не бил взел предвид направеното в отговора на исковата молба възражение за погасителна давност на вземанията за периода от м.юли 2013 год. до м.април 2014 год. Срокът на сключения с третото лице-помагач договор бил изтекъл, поради което последният не следвало да бъде обсъждан. Ищецът трябвало да докаже количеството на доставената от него топлинна енергия. В списъка на живеещите в процесния блок като собственик на имота фигурирала А.П.В./майка на ответника/.

Била нарушена и Директива 2006/32/ЕО. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – отхвърлени.

Ответникът по жалбата „Т.С.” ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено.

Третото лице-помагач „Б.Б.“ ООД не изразява становище по въззивната жалба.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено следното:

Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 150 ЗЕ вр. с чл. 79, ал.

1, пр.1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно. Решението в обжалваната част, в която е признато за установено, че ответникът дължи на ищеца разликата над сумата от 814.30 лв. до присъдения размер от 855.63 лв. – главници за периода от м.юли 2013 год. до м.април 2015 год., е недопустимо, тъй като съдът не е бил сезиран с такава претенция.

Според изложеното в заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №47150/2016 год. по описа на СРС, ГО, 124 с-в /виж т. 12/, респективно съответно изложеното в исковата молба и формулирания в нея петитум ищецът цели да установи съществуването на вземания за стойността на доставената през процесния период топлинна енергия в размер на 793.18 лв. и стойността на услугата дялово разпределение в размер на 21.12 лв., или общо 814.30 лв. /за която сума му е била издадена и процесната заповед за изпълнение, срещу която ответникът своевременно е възразил/. Следователно доколкото първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявени искове – свръхпетитум, решението в тази му част следва да бъде обезсилено на основание чл. 270, ал. 3 ГПК.

В останалата част решението на СРС е правилно като краен резултат.

Установено е по делото, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира процесния имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа. Въз основа на съвкупната преценка на писмените доказателствата по делото – списък на етажните собственици, неразделна част от протокол за Общо събрание на етажните собственици на процесната сграда, който е подписан от А.П.В./като авторството му не е било оспорено и надлежно опровергано – чл. 180 ГПК, като същият обективира извънсъдебното признание на посоченото лице, че е титуляр на права върху топлоснабдения имот и че за същия е била открита клиентска партида с абонатен №100169/, удостоверение за наследници, от което е видно, че С.А.В. е единственият наследник по закон на А.П.В.– починала на 1005.2007 год. и нотариален акт за договорна ипотека на недвижим имот от 11.09.2009 год., въззивният съд приема за установено, че през исковия период ответникът е бил собственик на апартамент №34, находящ се в гр.******* и се явява потребител на енергия за битови нужди по смисъла на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /приложима редакция, Изм. - ДВ, бр. 74 от 2006 год./, респ. има качеството на битов клиент по смисъла на § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ /нова – ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./ – виж и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 2/2017 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2017 год., ОСГК.

Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/. В случая несъмнено е, че Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани. По делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответникът е упражнил правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното, настоящият съдебен състав приема, че през исковия период между страните по делото са били налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.

Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл.

148/ и в действалата към процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.

Доказано е също така, че в процесната сграда е била въведена услугата дялово разпределение – видно протокол от Общо събрание на етажните собственици от 26.09.2002 год., ведно със списък, на което е било взето решение за сключването на договор с „Б.Б.“ ООД. Такъв срочен договор е бил сключен впоследствие на 27.09.2002 год. Същевременно по делото са представени изготвени от третото лице-помагач документ за главен отчет, който е подписан от ответника и от които е видно, че до процесния имот е бил осигуряван достъп за отчет /авторството им не е било оспорено и надлежно опровергано в процеса/ и индивидуални справки за използвана топлинна енергия за отоплителните сезони, включени в исковия период и липсата на доказателства за изявления от етажните собственици, че считат договора за прекратен, води до извода, че действието на договора е било многократно подновявано. А отделно от това следва да се посочи, че съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 2 ЗЕ, топлопреносното предприятие или доставчикът на топлинна енергия има право да извършва услугата дялово разпределение и самостоятелно, дори да не е налице договор с лице, вписано в регистъра по чл. 139а ЗЕ.

Установено е също така въз основа на писмените доказателства по делото – документ за главен отчет, протоколи за неосигурен достъп и индивидуални справки за използвана топлинна енергия, както и на заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, че през исковия период в жилището не е имало монтирани отоплителни тела и разпределители, имало щранг-лира в банята и 1 бр. водомер за топла вода – ппоследният бил отчетен само през 2015 год.; делът на ответника за сградна инсталация, отопление на имота и битово горещо водоснабдяване е бил изчислен в съответствие с правилата на действащата нормативна уредба, като технологичните разходи били отчислявани ежемесечно от ищеца, а общият топломер в абонатната станция бил преминал през периодични метрологични проверки. Следователно доказана е по несъмнен и категоричен начин по делото потребената от ответника топлоенергия в определено количество за исковия период. В този смисъл СГС счита, че при определяне на дължимите суми с изравнителните сметки е спазена нормативно установената методология и остойностяването е по нормативно определените цени и възражението на жалбоподателката, че дяловото разпределение е било извършено неправилно се явява неоснователно.

Следва да бъде посочено, че съгласно чл. 69, ал. 2 от

Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването, изразходваното количество гореща вода от отделните клиенти се определя по водомерите им за гореща вода, а когато такива липсват или са повредени или не е осигурен достъп за отчитане – при норма за разход на гореща вода 140 л. на обитател за едно денонощие на потребление. А според разпоредбата на чл. 153, ал. 6 ЗЕ, потребителите в сграда - етажна собственост, които прекратят топлоподаването към отоплителните тела в имотите си чрез монтираната на тях регулираща арматура, остават потребители на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на сградата.

На следващо място

СГС приема, че разпоредбата на чл. 13, §1 от Директива 2006/32/ЕО предвижда задължение за осигуряване на индивидуални измервателни уреди при крайните потребители само когато „това е технически осъществимо, финансово обосновано и пропорционално спрямо потенциалните енергийни спестявания при крайните потребители на електроенергия, природен газ, централно топлоснабдяване и/или охлаждане и гореща вода за битови нужди“. Т.е., задължението за поставяне на измервателни уреди на границата на собственост не е абсолютно, а при енергийните системи, които са били изградени преди 2006 год. /както е в частност/, следва да се вземе предвид доколко всяка индивидуална система позволява инсталиране на индивидуални измервателни уреди и дали това не би изисквало за потребителите прекомерни разходи спрямо ползите от индивидуално отчитане. ЗЕ – чл. 156, ал.