Решение № 378 от 05.08.2026, Окръжен съд - Пазарджик

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 378 гр. Пазарджик, 05.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Минка П. Трънджиева

Членове:

Венцислав Ст. Маратилов

Димитър П. Бозаджиев при участието на секретаря Петрана Ив. Динева като разгледа докладваното от Венцислав Ст. Маратилов Въззивно гражданско дело № 20265200500415 по описа за 2026 година Производството е по реда на чл.258 и следващите от Гражданския процесуален кодекс.

С решение на Пазарджишки районен съд, рег.№223 от 26.02.2026г. постановено по гр.д.№20255220101737 по описа на същия съд за 2025г. Е ПРОГЛАСЕН договор за потребителски кредит № МММ26816 от 26.08.2024г., сключен между Й. Й. Т., ЕГН **********от гр. ***** и ,,М.

Л.“ ЕАД, ЕИК 131289899, седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к.

,,София Парк“, ***, ет. 6, представляван от изпълнителния директор Р. Й. Д., за нищожен поради противоречие с добрите нрави. ОСЪДЕН е ответника ,,М. Л.“ ЕАД, ЕИК 131289899, седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. ,,София Парк“, ул. „Рачо Петков Казанджията“ № 4, ет. 6, представляван от изпълнителния директор Р.

Й. Д., да заплати на Й. Й. Т., ЕГН **********от гр. *****, сумата от 610,99 евро (с левова равностойност 1 195,00 лева), предявена частично от 983,73 евро (с левова равностойност 1 924лв), представляваща недължимо платена сума по потребителски кредит № МММ26816 /26.08.2024г., обявен за 1 нищожен.

ОСЪДЕН Е ответника ,,М. Л.“ ЕАД, ЕИК 131289899, седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. ,,София Парк“, ул. „Рачо Петков Казанджията“ № 4, ет. 6, представляван от изпълнителния директор Р. Й. Д., да заплати на Й. Й. Т., ЕГН **********от гр. *****, разноски за държавна такса в размер на 126,70 евро и депозит за вещо лице в размер на 130,00 евро, както и да заплати на адвокат А. А. А. от Адвокатска колегия - Пазарджик, служебен номер 1800043544, служебен адрес: гр.****, адвокатско възнаграждение за осъществената безплатна правна помощ в размер на 450,00 евро.

Решението се обжалва изцяло с въззивна жалба подадена в срока по чл.259 ал.1 от ГПК от ответното дружество „М. Л.“ ЕАД, ЕИК131289899 чрез пълномощника си адв. М. Й. от САК, с вх.№8567 от 26.03.2026г. с доводи за порочност като неправилно и незаконосъобразно и с искане да бъде отменено и постановено вместо него друго с което да бъде отхвърлен предявения от ищеца иск. Не се споделят мотивите на исковия съд, приел, че на основание чл. 26, ал. 1 от 33Д процесният договор за кредит MMM 26816 от 26.08.2024 г. е нищожен, поради наличие на неравноправна на основание чл.146 от 33П клаузата от процесния договор, с която се уговаря възнаградителна лихва по кредита в полза на кредитора в размер на 47 %, който бил прекомерен. Цитират се част от мотивите на съда и се заключава, че за формиране на извода си за прекомерност на възнаградителната лихва от 47 % съдът се е позовал на критерия за преценка, който съпоставя размера на лихвата по договора за кредит с размера на три пъти законната лихва за забава и че към датата на сключване на процесния договор законната лихва е била в размер на 13.63 %, при което лихва по кредита до трикратния размер на този процент /40.89 %/ би била справедлива и икономически допустима, а в случая процесната лихва от 47 % , която надхвърля размера от 40.89 %, била прекомерна, тоест клаузата, която уговаря тази лихва била неравноправна.

Оспорват се изводите на съда като противоречащи на материалния закон и че клаузата за възнаградителна лихва не е нищожна поради нарушение на добрите нрави, доколкото уговорка за плащане на възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва се явява нищожна поради противоречие с добрите нрави, но че същата е неотносима към конкретния 2 случай и че подобни разрешения за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва са приложими и релевантни за периода преди изменението на ЗПК и приемането на новите разпоредби на чл. 19 ал.4 и ал.5 в сила от 23.07.2014г.

Твърди се, че при действието на чл.19, ал. 4 и, ал. 5 от 3ПК се регламентира по императивен начин предела на оскъпяване на кредита - годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. И че с ПМС№ 100 от 2012 г. се посочва, че законната лихва представлява сбор от основния лихвен процент на БНБ плюс 10 %. Заключава, че с поставянето на максимална горна допустима граница на годишния процент на разходите, законодателят е защитил правата на длъжника (кредитополучател) от едностранен произвол на по-силната страна, каквато е кредитодателят. Макар съдът да се е позовал на Стенограма от обсъжданията на проекта на Закон за изменение и допълнение на Закона за потребителския кредит №454-01-8 от 30.01.2014г. , 42-то НС, не е възприел мотивите на законодателя за тази промяна, обективирани в стенограмата), където се обосновавала нужда от предоставяне на по-високи лихвени лимити за финансови небанкови институции, чиято кредитна дейност е застрашена с висока степен на несъбираемост и приходите от лихви следва да покриват загуби от рисково кредитиране на неплатежоспособни длъжници, формирано 50 % от оборотната дейност. И че до предвидения размер в чл.19, ал. 4 от ЗПК страните могат свободно да се договорят и потребителят може да извърши преценка дали конкретните условия са изгодни за него, като дружеството твърди, че с уговорения в процесния договор ГПР в размер на 60% са спазени тези изисквания, съответно клаузата за заплащане на договорна лихва от 47,00 % фиксиран годишен лихвен процент се явява действителна. Допълва, че след като към датата на сключване на процесния договор за кредит законната лихва за забава е била в размер на 13.63 %, то максималният праг на ГПР по процесния кредит би бил 5x13.63%= 87.15%/?/. И че в случая ГПР по процесния кредит е в размер на 60 %, тоест, не надвишава установения от закона максимален праг на общите разходи по кредита. И тъй като в случая договорната възнаградителна лихва от 47.00% на годишна база е включена в обшия процент на разходите по кредита, който не надвишава законоустановения праг от 50% /5-кратния размер на законната лихва/, то 3 жалбоподателят твърди, че процесната лихва е договорена в рамките на закона и същата не може да противоречи на добрите нрави. Заключава, че презумпцията е, че след като една уговорка не противоречи на закона, то тя не може да противоречи на правилата на добрите нрави. На следващо място въззивникът сочи, че не е отчетено от съда, че процесният кредит, безспорно има белезите на така наречените „бързи кредити"- предоставен е от небанкова финансова институция, при сравнително съкратена процедура по кандидатстване, при минимален брой представени документи и бързо одобрение за сравнително не високи суми ( до 10000.00 евро) и за сравнително кратки срокове за връщането им. Както и ноторно известно обстоятелство, и на съда че възнаградителните лихви по кредити, предоставени от небанкови финансови институции са в размери, надхвърлящи трикратния размер на законната лихва за забава, доколкото рискът от несъбираемост по тези кредити с в пъти по-голям от риска при банковите кредити. Допълва, че за да защити потребителя и избегне неоснователно обогатяване чрез определяне на висок лихвен процент, законодателят е предвидил същият да е компонента, която се включва при формирането на ГПР и съответно е определил максимален размер на последния. И че в тази връзка преценката за противоречие със закона следва да се прави на плоскостта дали сборът на договорната лихва, ведно с другите разходи, не надвишава фиксирания от законодателя максимален размер на ГПР и съответно е определил максимален размер на последния. Заключава, че всяко друго разбиране относно преценката за противоречие със закона на лихвите по т.нар. ”бързи кредити” не би почивало на каквато и да е правна логика и би означавало съдът да си позволи произволно да определя като прекомерни лихви по такива кредити при неясни и субективни критерии за това. Моли да се уважи въззивната жалба и да се отмени Решение № 223 от 26.02.2026г. на РС Пазарджик като неправилно и незаконосъобразно, и да се постанови решение, с което да се отхвърлят исковите претенции на ищеца Й. Й. Т. спрямо ответното дружество „М.

ЛИЙ3” ЕАД. Претендира присъждане на разноските, а при евентуалност и отхвърляне на жалбата, разноските на насрещната страна да бъдат присъдени в минимален размер.

В срока по чл.263 ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната по спора страна-Й. Й. Т. от гр.Ветрен, обл.Пазарджик, ЕУГН4 ********** чрез адв.А. А., с вх.№12569 от 30.04.2026г. в който въззивната жалба се квалифицира като неоснователна по същество. Излагат се подробни съображения по изложените доводи от жалбоподателя. I. По довода. че критерият за противоречие добрите нрави, изведен в практиката на ВКС е неприложим след влизане в сила па чл. 19. ал. 4 и ал: 5 от ЗПК, се поддържа, че същият е неоснователен и не намира опора в актуалната практика на касационната инстанция, произнесла се в обратния смисъл- че приемането на разпоредбите на чл. 19. ал. 4 и ал. 5 от ЗПК не води до изоставяне на трайно установеното разбиране, че възнаградителна лихва, надхвърляща трикратния размер на законната лихва за необезпечени кредити, противоречи на добрите нрави. Позовава се на Определение №527 от 09.06.2022 г. по гр. д.№ 151/2022 г. на ВКС,III г. о., и в Определение № 673 от 19.03.2024г. по т. д.№ 403/2023 г. на ВКС, I т.о., в които е прието, че посочените норми „не представляват законов регламент с пряко значение за преценката на съда в кои случаи и в каква степен договорни възнаградителни вземания за лихви при кратно надвишаване на определения от Министерски съвет процент на законна -лихва противоречат на добрите нрави и не изключват тази преценка за случаи, при които оскъпяването е под посочения в закона праг на ГIIP. Смята, че цитираната практика именно е приложена от районния съд при постановяване на Решението. Определя тезата на въззивника, че императивният таван на ГПР по чл. 19, ал. 4 от ЗПК е заместил преценката за съответствие на отделните уговорки с добрите нрави, е в директно противоречие с действащата съдебна практика и че двете преценки за противоречие със закон и за противоречие с добрите нрави съществуват самостоятелно, тъй като разпоредбата на чл.26, ал.1 от 33Д ги обособява като отделни основания за нищожност и че спазването на едното не изключва нарушението на другото.

Заключава, че формулираната от въззивника „презумпция“ че уговорка, която не противоречи на закона, по дефиниция не може да противоречи на добрите нрави, не намира опора в действащото право. И че подобна презумпция би обезсмислила самостоятелното основание за нищожност по чл. 26, ал. 1, пр, 3 от 33Д и би довела до резултат, при който всяко формално спазване на чл. 19, ал. 4 от ЗПК автоматично санира уговорки, отчитани като крайно несправедливи спрямо потребителя.

II.По довода, че договорната лихва от 47,00 % е „в рамките на закона“ и поради това не противоречи на добрите нрави се поддържа, че преценката за 5 противоречие на конкретна уговорка с добрите нрави винаги се извършва за всеки отделен случай и към момента на сключване на договора, при отчитане на размера на отпуснатия заем, срока за връщане, абсолютния размер на договорната лихва, наличието на други такси, комисиони или застраховки, наличието или липсата на обезпечение и други уговорки в тежест на потребителя, и че това е трайно възприето в практиката на ВКС и именно тази проверка е извършил първоинстанционният съд. Коментират се параметрите на договора-необезпечен паричен заем в размер на 5500 лева, при който за срок от 60месеца потребителят дължи 14580лв обща дължима сума, от които 9080 лева — само възнаградителна лихва. Акцентира, че в абсолютна стойност лихвата надвишава почти двукратно отпуснатата главница, а в процентно изражение представлява 165,09 % от нея. И че договорният годишен лихвен процент от 47,00 % надхвърля трикратния размер на законната лихва за просрочени парични задължения, която към 26.08.2024 г. е била 40,89 %- факти, установени по делото и не оспорени и не са предмет на въззивната жалба. Заключава, че районният съд правилно е приел, че уговорка за възнаградителна лихва, която гарантира на търговеца възвращаемост на финансовия ресурс в почти троен размер за период от пет години, накърнява принципа на справедливостта в договорните отношения и възлага на послабата икономическа страна непропорционална тежест, и че този извод не е резултат от „произволна“ преценка на съда, както твърди въззивникът, а от прилагане на обективен критерий трикратният размер на законната лихва, утвърден като справедлива икономическа граница в постоянната практика на ВКС.