Решение № 260757 от 05.02.2021, Софийски градски съд

Р Е

Ш Е Н

И Е гр.София, ....02.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-А състав в публично съдебно заседание на двадесет и втори юни през две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА

СИМОНА

УГЛЯРОВА при секретаря

Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Йовчева гр. дело № 3708 по описа за 2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на „Ю.Б.“ АД срещу решение от

06.12.2018г. по гр.д. № 47638/2015г. на СРС, I

Г.О., 127 състав, с което са отхвърлени искове, с правно основание чл. 79, ал.

1 от ЗЗД вр. чл. 121, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 и 2 от ТЗ и чл. 86 от ЗЗД за осъждане на В.И.Ч., Ж.С.Ч., И.Ч.И. и Ц.В.И. да заплатят на ищеца при условията на солидарност сумата от 1599. 37 лв., представляваща непогасена главница по договор за потребителски кредит № HL16248/26.10.2006 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска до окончателното ѝ изплащане, сумата от 1199,96 лв. – възнаградителна лихва за периода 15.05.2012 г. – 28.07.2015 г., както и сумата от 827,23 лв., представляващи незаплатени такси по договора за периода от 16.05.2012 г. до 28.07.2017 г.

Въззивникът-ищец твърди, че първоинстанционното решение е незаконосъобразно и неправилно, поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Оспорва извода на първоинстанционния съд за нищожност на клаузата на чл. 3, ал. 5 от договора, с която е предвидена възможност за едностранна промяна на приложимия лихвен процент от страна на банката. Твърди, че тази клауза е достатъчно ясна и разбираема – посочените са основанията за промяна, органът който я приема и начинът за разгласяването ѝ. Твърди, че в случая следва да намери приложение изключението на чл. 144, ал. 3, т. 1 от ЗЗП. Навежда доводи за индивидуално уговаряне на клаузата. Оспорва, че клаузите за капитализиране на падежирала лихва към главница са нищожни, тъй като към момента на уговарянето им не са установени забраняващи норми в тази насока.

Излага съображения, че първоинстанционният съд не е разпределил доказателствената тежест относно наведените възражения за нищожност на клаузите за промяна на лихвата и капитализирането ѝ. Оспорва извода на първоинстанционния съд, че вземането му за лихви е погасено по давност, като твърди че давността е прекъсната чрез признаване на вземането от длъжниците с допълнителното споразумение от 10.04.2012г.

Моли съда да отмени изцяло обжалваното решение и вместо него да постанови друго, с което да уважи предявените искове в цялост. Претендира разноски за двете инстанции.

Въззиваемите - ответници В.И.Ч. и Ж.С.Ч., чрез определения им особен представител, оспорват жалбата в депозиран писмен отговор, по подробно изложени съображения. Молят съда да потвърди решението.

Въззиваемите И.Ч.И. и Ц.В.И., в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, не са подали отговор на въззивната жалба.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал.2 от

ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната части, спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК на

ВКС), както и за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител (чл. 7, ал. 3 от ГПК).

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. По същество жалбата е неоснователна.

Предявени са субективни и обективно съединени искове, с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 121, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 и 2 от ТЗ и чл.

86 от ЗЗД за присъждане на суми по договор за потребителски кредит № HL16248/26.10.2006 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното изплащане.

В отговора по чл. 131 от ГПК, ответниците В.И.Ч. и Ж.С.Ч. са релевирали доводи за неравноправност на клаузата на чл. 3, ал. 5 от договор, даваща възможност на банката едностранно да изменя приложимия по договора лихвен процент. Направено е и възражение за изтекла погасителна давност по отношение на вземанията на ищеца, падежирали след 15.05.2012 г.

По делото е представен договор за потребителски кредит HL16248/26.10.2006 г., сключен между „Българска пощенска банка“ АД (старо наименование на ищеца „Ю.Б.” АД), в качеството на кредитодател и В.И.Ч., Ж.С. Ш.(сега Ч.),

И.Ч.И. и Ц.В.И., в качеството на кредитополучатели, по силата на който банката е предоставила на кредитополучателите потребителски кредит в размер на 5000 лв. за покриване на разходи, свързани с придобиване на недвижим имот при условията на програма „Мой дом“. Уговорена е възнаградителна лихва в размер на сбора на базовия лихвен процент на банката за жилищни кредити в лева, валиден за съответния период на начисляване на лихвата, който към датата на подписване на договора е възлизал на 7 %, плюс договорна надбавка от 3,25 %. Предвидено е че кредитът ще бъде погасяван на 60 равни месечни вноски. Съгласно чл. 1, ал. 2 от договора, кредитополучателите отговарят солидарно за връщане на предоставените суми. В чл. 4 са посочени дължимите от кредитополучателите такси - административни такса в размер от 20 лв., такса „управление“, възлизаща на 0,75 %, върху размера на разрешения кредит, платима еднократно при усвояването на кредита и годишна такса а управление в размер от 0,1 % върху размера на непогасената главница, начислявана в началото на всяка година.

С допълнително споразумение към договора от 15.11.2006г. е уговорено, че годишният процент на разходите е 11,30 %. В същото време, със споразумението е изменен чл. 3, ал. 5 от договора, като е посочен органът, който одобрява изменението на приложимия по договора лихвен процент, посочено че промяна настъпва при съществени промени в пазарните условия – свързани с колебания/изменения на борсовия курс/индекс и/или размера на лихвения процент на финансовия пазар и начинът за обявяването на настъпилите промени.

Представени са допълни споразумения от 10.06.2009 г., 25.06.2010 г. и 10.04.2012 г. към договора за кредит, с които е установяван размерът на задълженията по договора към момента на сключване на съответното допълнително споразумение. В тях се съдържат уговорки за капитализиране на просрочени задължения чрез натрупване на редовната главницата.

Представени са анекси от 03.11.2009 г. и 24.06.2010 г., с които се променя сметката по която ще бъде обслужван кредитът. С тях е уговорено също така, че кредитополучателите дължат такса за предоговаряне на жилищния кредит в размер на 50 лв.

От заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза се установява, че кредитополучателите са извършили плащания в общ размер на 9 264,90 лв.

/представляваща сбора от реално извършени плащания и погасени задължения, чрез капитализиране към главницата/. Вещото лице посочва, че размерът на реално усвоената главница възлиза на 5 000 лв., като с допълнително споразумение от 10.06.2009г. е капитализирана сума в размер на 830,56 лв., с допълнително споразумение от 25.06.2010г. е капитализирана сумата от 327,12 лв. и с допълнително споразумение от 10.04.2012 г. е капитализирана сумата от 1746,04 лв.

За да постанови решението си, първоинстанционният съд е приел, че клаузата на чл.

3, ал. 5 от договора, с която е уредена възможността на ищеца едностранно да променя приложимия по договора лихвен процент е нищожна като неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 10 и 12 от ЗЗП. Счел е за нищожни и уговорките за капитализиране на просрочени лихви към главницата като нарушаващи забраната за начисляване на лихва върху лихва /анатоцизъм/.

Достигнал е до извод, че при вземане на предвид на първоначалната уговорена анюитетна вноска, без да се отчитат начислените заемни такси, наказателни лихви и без извършената капитализация, кредитополучателите са погасили вземането на банката за главница и по голяма част от дължимата договорна лихва, а остатъкът е погасен по давност. С изложените мотиви е отхвърлил изцяло предявените искови претенции.

По наведените във въззивната жалба доводи съдът намира следното:

Оспорен е изводът на първоинстанционния съд за неравноправност на клаузата на чл. 3, ал. 5 от процесния договор за кредит, с която е предвидена възможност, кредиторът едностранно да променя, приложимия по договора лихвен процент. Процесният договор попада в предметния обхват на ЗЗП. Въззивницата - ответник като физическо лице е потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ЗЗП.

Предпоставките за определяне на договорна клауза като неравноправна са следните: 1. клаузите да не са индивидуално определени - т.е. потребителят не е разполагал с възможността да влияе върху съдържанието им; 2. да са уговорени във вреда на потребителя - накърняват се уредените в закона права на потребителя, респ. увреждат се неговите законни интереси; 3. не отговаря на изискванията за добросъвестност, респ. на добросъвестната търговска практика и 4. уговорката да води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и тези на потребителя - съществено несъответствие в насрещните престации.

По арг. от чл. 146, ал. 1 ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са нищожни само в случаите, в които те не са уговорени индивидуално. Установяването в процеса на обстоятелството, че определено условие от договора е индивидуално уговорено е поставено в тежест на банката - чл. 146, ал. 4 ЗЗП. В хода на производството ищецът не е представил доказателства, че включването на оспорените клаузи в договора е в резултат на изричното им обсъждане и постигане на съгласие с потребителя по отношение на тяхното съдържание. Без значение в случая е, че процесната клауза се съдържа в индивидуалния договор за кредит, а не е част от общи условия. Включването на уговорката в индивидуалния договор само по себе си не предопределя характера ѝ на индивидуално уговорена и съдът продължава да дължи потребителска защита по отношение на нея.

Ако посоченото обстоятелство - подписване на договора от потребителя, би освобождавало търговеца от задължението да докаже, че клаузите са били индивидуално уговорени, това поначало би имало за последица изключване на защитата при всички потребителски договори – така Решение № 98 от 25.07.2017 г. по т. д. № 535/2016 г., Т. К., І Т. О. на ВКС. Без значение е и че с допълнителното споразумение от 15.11.2006 г. е изменен чл. 3, ал. 5 от договора.

Само по себе си това не е естеството да установи индивидуално уговаряне на клаузата, още повече че това споразумение е сключено при вече възникнало облигационно правоотношение по договор за кредит, когато господстващата позиция на банката при водене на преговорите е още по-силно изразена.

Ето защо не може да се приеме, че оспорените клаузи са индивидуално уговорени с кредитополучателя и могат да бъдат нищожни на основание чл. 146 ЗЗП в случай, че се установи, че са неравноправни.

Съгласно чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В посочената разпоредба е налице изброяване на изричните хипотези, при които една клауза в договора се явява неравноправна, което не е изчерпателно.

От систематичното тълкуване на разпоредбите на чл. 143 ЗЗП и чл. 144 ЗЗП, отчитайки и целта на закона, следва да се приеме за допустима уговорка в договор за кредит, предвиждаща възможност за увеличаване на първоначално уговорената лихва, но само ако тя отговаря на следните кумулативни условия: 1. обстоятелствата, при чието настъпване може да се измени лихвата, трябва да са изрично уговорени в договора или в ОУ; 2. тези обстоятелства следва да са обективни, т.е. да не зависят от волята на кредитора - тяхното определяне или приложение да не е поставено под контрола на кредитора; 3. методиката за промяна на лихвата да е подробно и ясно описана в договора или в ОУ (чл. 144, ал. 4 ЗЗП), т.е. да е ясен начинът на формиране на лихвата; 4. при настъпването на тези обстоятелства да е възможно както повишаване, така и понижаване на първоначално уговорената лихва - ако е предвидена възможност само за повишаване, това несъмнено води до "значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя" съгласно чл. 143 ЗЗП - напр. решение № 424/02.12.2015 г. по гр. д. № 1899/2015 г. на ВКС, ІV ГО.