Решение № 23 от 15.03.2024, Районен съд - Дряново

РЕШЕНИЕ

№ 23 гр. Дряново, 15.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДРЯНОВО в публично заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мариета Спасова при участието на секретаря Гергана Генева като разгледа докладваното от Мариета Спасова Гражданско дело № 20234220100126 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното :

С първоначалната искова молба е предявен иск с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД.

Ищцата Т. Д. чрез пълномощника си Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, представлявано от Д. М. - управител основава исковата си претенция на обстоятелството, че на 21.12.2022г. сключила договор за предоставяне на потребителски кредит № 122822 с ответното дружество „Фератум България“ ЕООД при приложение на Закона за предоставяне на финансови инструменти от разстояние (ЗПФИР). Страните се договорили отпуснатият заем да бъде в размер на 2500 лв., като погасяването на задължението било договорено на 10 месечни погасителни вноски, като трябвало да върне сумата при лихвен процент 19 % или лихва в размер на 475 лв.

Посоченият годишен процент на разходите по кредита (ГПР) възлизал на 48,35 %.

В чл. 5 от договора било уговорено, че кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от от „***" в полза на ответника. При сключването на договора за потребителски кредит никъде не било посочено какъв бил размерът на възнаграждението за предоставяне на гаранция от свързано на кредитора дружество. В нарушение на чл. 18 от ЗПФИР ищцата не била получила преддоговорна информация, договор за кредит, общи условия или други подобни. След като усвоила сумата от 2500 лв., при изискана информация от ответното дружество отговорили, като изисквали освен заемната сума от 800 лв. да възстанови по-голяма сума, в размер на 87 % от 1 размера на главницата. Тази сума включвала главница, лихва, други такси и такса за обезпечение с поръчителство – услуга, предоставяна от партньор на „Фератум България" ЕООД. Таксата, изискана от ищцата за предоставяне на поръчителството, била в размер на 2175 лева.

Счита процесния договор за недействителен поради следните причини: дължимите вноски по договора за поръчителство не били посочени в преддоговорната информация, нито пък било посочено в ОУ, че сключването на договор за гаранция било задължително условие за предоставяне на кредит – в чл. 5.3 от ОУ било посочено като възможност за повишаване кредитоспособността и вероятността да бъде одобрен за кредит, а не като задължително условие за кандидатстването, каквото се явявало всъщност. Твърди, че договорът не бил подписан нито с квалифициран, нито с обикновен електронен подпис, поради което липсвало съгласие. Твърди, че ищцата не била подписвала договор за поръчителство, както и че такъв не й бил представян.

Смята, че процесният договор бил нищожен на основание чл. 10, ал. 1 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не била спазена предвидената от закона форма. Както и на евентуалния договор за допълнителна услуга. Смята, че било нарушено изискването процесният договор да бъде написан по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт не по-малък от 12, в два екземпляра - по един за всяка от страните по договора, не му било предоставено копие от Общите условия, процесният договор не бил подписан от кредитополучателя на всяка страница съгласно изискванията на ЗПК. Размерът на шрифта, с който бил изготвен договорът бил под минимално изискуемия съгласно ЗПК, а именно под 12.

Твърди, че договорът бил недействителен по смисъла на чл. 22 ЗПК, тъй като противоречал на чл. 11 ал.1 т. 10 ЗПК, тъй като не съдържал начина на изчисляване на ГПР и липсвала яснота как бил формиран същия, респ. общо дължимата сума по него.

Посочено било само ГПР в %, но не бил посочен начина на изчисляването му. Ето защо договорът бил недействителен по смисъла на чл. 22 ЗПК. На следващо място бил посочен грешен ГПР, като сумата по предоставяне на поръчител не била включена като разход по договора, а това следва да бъдело направено, поради следните причини.

Ответникът не предоставял възможност за сключване на договора за кредит без да му бъдел предоставен поръчител, за което събирал допълнително възнаграждение. С това допълнително плащане се покривали разходи във връзка със задължението за предоставяне на сумата и следвало да бъдат включени в ГПР, съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, при което същият би надхвърлил законовото ограничение, вземайки предвид сегашния му размер и съотношението между главницата и възнаграждението за гаранцията. Посочения в договора годишен процент на разходите и обща дължима сума не отговаряли на действителните такива. Посочените в договора за заем по-ниски 2 стойности представлявали невярна информация и следвало да се окачествят като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП, във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвеждала потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и не му позволявала да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. В този смисъл посочва многобройна съдебна практика.

Сумата, претендирана от ответното дружество по договор за поръчителство, счита, че несъмнено следвало да бъдела включена в ГПР, тъй като била разход във връзка с предоставяне на кредита по смисъла на чл.19, ал.1 ЗПК. Счита, че при сключването на процесния договор за потребителски кредит и чрез предвиждане на вноски за гаранция по договор за поръчителство, което било свързано с допълнителни разходи за потребителя за заплащането й, била заобиколена императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по кредита. Предвид горното, посочените в договора размери на годишния процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, не съответствали на действително уговорените такива, налице била неяснота при определяне на ГПР, което водело до недействителност на договора (чл. 22 ЗПК).

В глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити изрично се сочело: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите - членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин". Счита, че били налице основания целият договор за потребителски кредит да се приемел за недействителен, което по същество водело до недействителност и на самата клауза, предвиждаща възнаграждение за предоставяне на обезпечение/поръчителство, като молят съда да се произнесе относно действителността на договора в мотивите на решението. Не предявяват самостоятелен иск за обявяване нищожност на договора.

Счита клаузата на чл. 5 от договор за предоставяне на потребителски кредит № 1024528 за нищожна, като неравноправна по смисъла на чд.143, т. 9 ЗЗП и като нарушаваща разпоредбите на чл. 10, ал.2, чл.10а, ал.4, чл. 19, ал. 1 и 4 ЗПК. Моли съда да се произнесе с решение, с което да обяви нищожността на клаузата на чл. 5 от договор за предоставяне на потребителски кредит № 122822, сключен между страните, 3 предвиждаща заплащане на възнаграждение за предоставяне на обезпечение – поръчителство от "***" в полза на ответника. Претендира разноски.

В дадения от съда срок по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответното дружество „Фератум България“ ЕООД, в който се твърди, че искът е неоснователен.

Относно твърдяното нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК посочва, че становището на ищеца, че лихвеният процент не бил коректно посочен в договора за потребителски кредит, съответно ГПР не бил посочен правилно и надвишавал пет пъти размера на законната лихва, тъй като в него трябвало да се включи и размера на евентуално дължимата неустойка било неоснователна. Съгласно чл. 5 от ЗПК преди потребителят да бил обвързан от предложение или от договор за предоставяне на потребителски кредит, кредиторът предоставял своевременно на потребителя необходимата информация за вземане на информирано решение за сключване на договор за потребителски кредит. Тази информация се предоставяла във формата на Стандартен европейски формуляр (СЕФ) за предоставяне на информация за потребителските кредити съгласно Приложение № 2 от ЗПК. Такъв СЕФ бил предоставен на електронната поща на ищеца при кандидатстването за кредит, с който се бил запознал. Лихвеният процент, съответно ГПР, описани в СЕФ, впоследствие били възпроизведени в договора за кредит, сключен между двете страни. Изрично посочено било в самия договор, че връщането на кредита ставало съгласно погасителния план. Лихвеният процент бил посочен като число, съответно не било възможно лихвеният процент да бъде променлив, доколкото променлив лихвен процент се уговарял спрямо друга величина, а не като абсолютна цифрова стойност.

Условия за прилагане на лихвения процент можели да съществуват само в последния случай, тъй като потребителят трябвало да бъде наясно от коя друга величина зависел размерът на дължимата от него лихва. В процесния договор за кредит ясно бил посочен твърд лихвен процент, поради което възраженията на ищеца били изцяло неоснователни.

На следващо място неоснователни били твърденията за нарушаване на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК. В посочената разпоредба се съдържало задължение за включване на погасителен план с размер, брой и периодичност на вноските. Видно от договора за кредит към същия бил приложен погасителен план, в който ясно и точно били описани всички дължими вноски, техните размери и падежи, съответно размер на главница и лихва. Посочване на твърдяното в исковата молба „съотношение между главница и лихва" било направено още в чл. 3 на процесния договор за кредит, като ясно и изрично били посочени размерите на главница и лихва. Следователно не била налице твърдяната от ищеца неяснота. Същото се отнасяло и до посочване на дължими суми при различни лихвени проценти, доколкото не бил налице променлив лихвен процент.

Що се отнася възнаграждението, което ищецът се задължил да плати на трето лице, то 4 същото въобще не се дължало на „Фератум България" ЕООД, поради което нямало как да бъдело посочено в погасителен план, нито представлявало главница или лихва.

Ищецът твърдял, че бил нарушен чл. 11, т. 10 от ЗПК, което също молят съда да приеме за неоснователно. Законът не поставял условие да бъдела включена тази формула в договора за кредит, а само изчисленият съгласно нейните правила ГПР, съответно сумата по договора за кредит, която потребителят се задължавал да заплати.

Формулата за изчисление на ГПР включвала като елементи при изчисляване единствено главница, лихви, разходи по кредита, погасителни вноски. Неоснователно в този смисъл било твърдението на ищеца, че в договора за кредит не било ясно как бил изчислен ГПР. Доколкото за изчисляване на процента на разходите според нормативно определената формула била необходима математическа подготовка много над тази на нормалния неспециалист, то едва ли описанието на математически операции щяло за внесе приетата от съда яснота. Не било това и целта на закона. ЗПК изисквал посочване на изчисления по правилата на Приложение № 1 ГПР в договора за кредит с оглед яснота на потребителя за цялостното оскъпяване на кредита, което в процесния случай било сторено.

Съгласно nap. 1 от ДР на ЗПК общите разходи по кредита включвали известните на кредитодателя суми по допълнителни услуги, чието сключване било задължително условие за отпускане на кредита. Обратно на твърдяното в исковата молба ищецът можел да обезпечи отпуснатия кредит по различни начини, включително с поръчителство от избрани от него физически лица. Следователно сключване на договор за поръчителство с „***" (***) не било задължително условие при отпускане на кредита. С оглед изложеното кредитодателят не само не бил длъжен да включи сумата, уговорена между потребителя и трето лице в договора за поръчителство, в ГПР по кредита, но съгласно nap. 1 от ДР на ЗПК нямал право на това. В допълнение тази сума не била известна на кредитодателя преди потребителят да избере именно *** (***) като поръчител. В случай, че кредитът бил обезпечен по друг начин, например чрез поръчителство от физическо лице, то кредитодателят нямало да има информация за размера на евентуално възнаграждение, доколкото то се уговаряло между потребителя и трето за кредитното правоотношение лице, т.е. отново не отговаряло на предпоставките за включване в общите разходи по кредита по смисъла на nap. 1 от ДР на ЗПК, а и с оглед житейската и правна логика.