Определение № 2242 от 13.07.2026, Апелативен съд - София

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2242 гр. София, 13.07.2026 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 16 -ТИ ГРАЖДАНСКИ, в закрито заседание на тринадесети юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Величка Борилова

Зорница Гладилова като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно частно гражданско дело № 20261000501782 по описа за 2026 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството e по чл. 274 и следв. ГПК.

Образувано е по:

1. частна жалба, подадена от Н. Т. Т., Д. Н. Т., С. Т. Т., ищци в първоинстанционното производство, срещу определение № 19788 от 15.10. 2025 г., постановено по гр.д.№ 11836 по описа за 2023 г.на СГС, ГО, І-24 състав, с което е прекратено производството по делото на основание чл.8, ал.1 от Закона за арбитража /ЗА/ вр. с чл.19, ал.1 ГПК.

В частната жалба се излагат доводи за неправилност, необоснованост и постановяване на обжалваното определение в нарушение на материалния и процесуален закон. Сочи, че цитираната от СГС арбитражна клауза в договора за наем на недвижим имот била изгубила сила, тъй като страните доброволно се били отказали от нея и от разглеждането на спора пред Арбитражния съд при БТПП. На 23.06.2021 г. от ищците доброволно били заплатени разноски в размер на 1800 лв. във връзка с по-ранно сезиране на Арбитражния съд при БТПП. С частната жалба представя молба от 05.07.2022 г. ведно с приложено към нея платежно нареждане за възстановяване на платените такси. Сочи се, че арбитражното производство не се било развило по вина на ответника и затова те предявили претенциите си по общия гражданско - правен ред. Това означавало, че страните са се отказали от решаване на спора пред арбитражния 1 съд. Оттук компетентността на арбитражния съд била дерогирана в полза на държавния съд, а именно- СГС. Последният бил прекратил производството по делото, без да даде възможност на страните да представят доказателства за нищожността на арбитражното споразумение, както и да им даде указания.

Неправилно съдът се бил позовал на нормата на чл.8, ал.1, изр.1 от ЗА, тъй като в случая приложение намирало правилото на чл.8, ал.1, изр.2 от ЗА.

Иска се обжалваното определение да бъде отменено и делото да бъде върнато на друг състав за продължаване на процесуалните действия.

Разноски не се претендират.

По частната жалба е постъпил отговор от „Етигон България“ ЕООД, ответник в първоинстанционното производство.

Излагат се доводи за неоснователност на частната жалба и правилност на така постановеното от СГС, определение.

По отношение на представените с частната жалба писмени документи се сочи, че същите са недопустими за събиране като преклудирани. Дори да се приемело, че такива писмени доказателства са допустими, то това не доказвало тезата на жалбоподателите във връзка с която тези доказателства били представени. Това било така, защото не бил представен препис от искова молба, подаден пред арбитражния съд. Затова не можело да се извърши преценка дали искът, който се твърди да е предявен пред арбитражния съд е в обхвата на процесното арбитражно споразумение и дали изобщо касае договора за наем между страните, както и вземанията, предмет на гр.д.№ 11836 по описа за 2023 г.на СГС, ГО, І-24 състав. Оспорва твърдяното от жалбоподателите, че арбитражното производство не се било развило по вина на ответника. Такова поведение от страна на ответника не било реализирано; липсвали и доказателства в подкрепа на това твърдение. Счита, че не е налице дерогиране на арбитражната клауза. Дружеството в нито един момент не било проявило воля за това. Липсвало и съгласие на страните за дерогирана на арбитражното споразумение.

Иска се обжалваното определение да бъде потвърдено.

По допустимостта на частната жалба:

За обжалваното определение жалбоподателите са уведомени на 22.

10.2025 г.

2

Частната жалба е подадена на 29.10.2025 г. /по пощата/, т.е. същата е в срока по чл.275, ал.1 ГПК.

Налице е правен интерес от обжалване.

Следователно частната жалба е допустима.

По основателността на частната жалба:

Апелативен съд- София като взе предвид доводите и възраженията на страните, както и данните по делото намира следното от фактическа и правна страна:

За да постанови обжалваното определение, СГС е приел, че в представения по делото договор за наем, на който ищците основават претенциите си, в раздел VІІІ, чл.8.3 е налице арбитражна клауза. Налице било възражение от страна на ответника, направено в срока по чл.19, ал.4 ГПК.

Съгласно чл.8, ал.1 ЗА съдът, пред който бил предявен спор, предмет на арбитражно споразумение, бил длъжен да прекрати делото, ако страната се позове на него в срока за отговор на исковата молба. Ако съдът намерел, че арбитражното споразумение е нищожно, изгубило силата си или не можело да бъде изпълнено, делото не се прекратявало. В конкретния случай допустимо било съобразно чл.19, ал.1 ГПК страните по имуществен спор да могат да уговорят той да бъде решен от арбитражния съд, освен ако спорът има за предмет вещни права или владение върху недвижим имот, издръжка или права по трудово правоотношение или е спор, по който една от страните е потребител по смисъла на пар.13, т.1 от ДР на ЗЗП. Касаело се именно за имуществен спор като не било налице никое от предвидените изключения, изключващи възможността спорът да бъде решен от арбитражен съд. Налице била уговорена в чл.8.3 от договора за наем арбитражна клауза. Никоя от страните не била въвела възражение за нищожност на тази клауза. Затова били налице всички предпоставки на чл.8, ал.1 ЗА за прекратяване на производството.

Обжалваното определение е правилно, защото:

Не се спори по делото, а и от представения по делото договор за наем, на който ищците основават претенциите си, е налице уговорка всички спорове между страните да бъдат решени от Арбитражния съд при БТПП.

Ищците са предявили за установяване пред СГС вземания, основани на 3 горецитирания договор за наем по чл.232, ал.2 ЗЗД и по чл.86, ал.1 ЗЗД, т.е. касае се до „имуществен спор“. Този спор няма за предмет вещни права или владение върху недвижимия имот, нито претенция за издръжка или права по трудово правоотношение.

Не е налице нито една от предпоставките, изключващи приложението на така договорената между страните арбитражна клауза – ищците са отдали под наем на ответното дружество триетажна къща, ведно с мазе, библиотека, архив, офисна част и др. Същата с оглед посоченото в т.1.3 следва да се използва от управителя на ответното дружество за „дейности по консултиране“ по време на неговия престой в България. Установява се от данните по делото, че управителя на дружеството/ответник е адвокат по европейско право и като такъв ще упражнява адвокатска практика в отдадения под наем, недвижим имот, както и последният ще се ползва „за дружествени нужди“.

Следователно не се касае до договор, сключен между "продавач или доставчик" и "потребители" по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП , съответно до имуществен спор, по който едната страна е потребител и поради това д а е изключен от компетентността на арбитражния съд /чл. 19, ал. 1 ГПК /.

Що се касае до изложеното в частта жалба, че клаузата на чл.8.3 от договора за наем била дерогирана, противно на соченото от жалбоподателите, такова не се установява нито от представената по делото електронна кореспонденция между страните, нито от представените писмени доказателства с частната жалба; последните не установяват дори относимост към този довод.

Първоинстанционният съд е извършил служебна проверка по въпроса дали арбитражното споразумение е нищожно, изгубило сила или не може да бъде изпълнено поради което доводът на жалбоподателите, че по тези въпроси е накърнено правото им на защита, се явява неоснователен.

Ето защо обжалваното определение като правилно следва да бъде потвърдено.

По обжалването:

По арг. от разясненията в т. 9, б. "В" от ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС определението 4 на въззивния съд, с което се потвърждава определение на първоинстанционния съд за прекратяване на производството поради неподведомственост /чл. 15, ал. 2 ГПК / или неподсъдност /чл. 121 ГПК/ подлежи на касационно обжалване на основание чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

2. частна жалба, подадена от Н. Т. Т., Д. Н. Т., С. Т. Т., ищци в първоинстанционното производство, срещу определение № 6203 от 17.03.2026 г., в частта, в която е обезсилена издадената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 31.08.2023 г. по ч.гр.д.№ 44106/2022 г. по описа на СРС, ГО, 174 състав.

Излагат се доводи за неправилност и необоснованост. Твърди се нарушение на изр.2, чл.8, ал.1 от ЗА- не била извършена проверка дали арбитражното споразумение е нищожно, изгубило сила или не може да бъде изпълнено. След като определението за прекратяване не било влязло в сила като обжалвано, то не били налице предпоставките за обезсилване на заповедта за изпълнение. Тези предпоставки не били налице и тъй като бил спазен срока по чл.415 ГПК за предявяване на исковете. Заповедното производство било проведено по чл.410 ГПК, което било още един аргумент, че не може да се обезсили заповедта за изпълнение и издадения изпълнителен лист. Затова т.13 от ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, на която се позовал СГС, не намирала приложение; последната се реализирала в хипотезата, ако не е спазен срока по чл.415 ГПК. Счита, че СГС е направил разширително тълкуване на изложените от ОСГТК на ВК, мотиви, което било недопустимо.

Иска се определението да бъде отменено в обжалваната му част.

По частната жалба е постъпил отговор от „Етигон България“ ЕООД, ответник в първоинстанционното производство, в който се изразява становище за нейната неоснователност и правилност на определението от 17.03.2006 г. в обжалваната от ищците, част. Сочи, че доводите във връзка с неправилността на определението за прекратяване не подлежат на обсъждане в настоящето производство. Противно на соченото, определението било постановено в съответствие с разясненията в т.13 от ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. С прекратяването на производството отпадали с обратна сила последиците от предявяването на иска, в това число спазването на преклузивните срокове и сезирането на съда с установителния иск по реда 5 на чл.422 ГПК. Последиците при прекратяване на производството били аналогични на тези по чл.415, ал.5 ГПК, в който смисъл били и мотивите на т.13 от горецитираното ТР. В тези мотиви изрично било посочено, че компетентен съд, който да обезсили заповедта за изпълнение и изпълнителния лист е именно съдът в исковото производство по чл.422 ГПК, т.е. съдът постановил прекратителното определение. Обезсилването се извършвало едновременно с определението за прекратяване на производството по делото.

Затова неоснователен бил довода, че съда може да обезсили заповедта за изпълнение и изпълнителния лист едва след влизане в сила на прекратителното определение.

Иска се в обжалваната му от ищците част, първоинстанционното определение да бъде потвърдено.

Апелативен съд- София като взе предвид доводите и възраженията на страните, както и данните по делото намира следното от фактическа и правна страна:

Определение № 6203 от 17.03.2026 г. се обжалва в частта, в която същото е постановено по реда на чл.250 ГПК като е допълнено определение № 19788 от 15.10.2025 г. със следния диспозитив: обезсилва издадената заповед № 24897 за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 31.08.2022 г. и издадения въз основа на нея изпълнителен лист от 05.01.2023 г. по ч.гр.д.№ 44106 по описа за 2022 г. на СРС, ГО, 174 състав.

За да стори това, съдът се е позовал на т.13 от ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно която компетентен да обезсили заповедта да изпълнение, издадена по чл.410 ГПК, съответно по чл.417 ГПК, и да обезсили изпълнителния лист по чл.418 ГПК при прекратяване на производството по иска, предявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК, е съдът в исковото производство, който е постановил определението за прекратяване. Обезсилването на заповедта за изпълнение и изпълнителния лист следвало да се постанови едновременно с определението за прекратяване на производството. Затова и били налице предпоставките на чл.250 ГПК.