Решение № 4061 от 05.07.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4061 гр. София, 05.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на седми юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Силвана Гълъбова

Членове:

Георги Ст. Чехларов

ВИКТОРИЯ В. МИНГОВА при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева като разгледа докладваното от ВИКТОРИЯ В. МИНГОВА Въззивно гражданско дело № 20241100501975 по описа за 2024 година Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

С Решение № 17151 от 23.10.2023 г., постановено по гр. д. № 71008 по описа за 2022 г. на Софийски районен съд, 48 състав е отхвърлен предявеният от „БГ Е.И.“ ООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр.

София, район „Възраждане“, ул. „******* срещу „Юробанк България“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „******* ******* установителен иск с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК за прогласяване нищожността на Определение № 20047450/12.07.2022 г. по гр. д.

№ 24941/2019 г. по описа на СРС, 47 състав.

В законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство – „БГ Е.И.“ ООД, ЕИК *******, който го обжалва с оплаквания за неправилност и незаконосъобразност. Поддържа, че първоинстанционният съд не е разгледал твърденията на ищеца, че определението по чл. 248 ГПК, чието прогласяване за нищожно се иска, е постановено без изрично искане на страната за допълване на прекратителното определение в частта за разноските. Счита за неправилен извода на съда, че подобно нарушение не води до нищожност на съдебния акт като постановен извън правораздавателната власт на съда, а до неговата недопустимост като постановено в нарушение на диспозитивното начало в гражданския процес.

Излага, че е недопустимо съдът да открива производство по чл. 248 ГПК по 1 своя инициатива без да е направено искане от някоя от страните за допълване и изменение на постановеното решение в случая прекратително определение, в частта за разноските. Посочва, че е нарушена и разпоредбата на чл. 248, ал. 2 ГПК, тъй като не е уведомен за молбата по чл. 248 ГПК и съответно не му е предоставена възможност за отговор. Поддържа, че по изложените причини определението е постановено извън правораздавателната власт на съда, като е бил лишен от възможност да участва в производството по чл. 248 ГПК. Излага, че определението било постановено и извън преклузивните срокове за това. По тези съображения прави искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявеният иск да бъде уважен.

Въззиваемата страна по жалбата на ищеца – „Юробанк България“ АД, ЕИК ******* – ответник в първоинстанционното производство, с писмен отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно.

Претендира разноски.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за наличието на пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д.

№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Настоящият състав на въззивния съд намира, че предявеният иск с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК за прогласяване нищожността на Определение № 20047450/12.07.2022 г. по гр. д. № 24941/2019 г. по описа на СРС, 47 състав, потвърдено с влязло в сила Определение № 11079 от 03.11.2022 г., постановено по ч. гр. д. № 10371/2022 г. по описа на СГС, ЧЖ-IЛ състав, е допустим, като аргументите за това са следните:

В Решение № 123 от 04.04.2012 г. по гр. д. № 777/2011 г. на I г. о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК, е прието, че исковият ред е самостоятелна форма на защита срещу нищожно съдебно решение, която може да бъде реализирана след като инстанционният ред за разглеждане на спора е изчерпан; при обжалване въззивната и касационната инстанция са длъжни да следят служебно за валидността на решението, но когато този порок не е констатиран и не е отстранен, ГПК предвижда възможност за 2 предявяване на иск за прогласяване на нищожността, безсрочно. Вярно е, че при осъществяване на инстанционен контрол съдът е длъжен служебно да извърши проверка за валидност на обжалваният акт - чл. 269, пр. 1 ГПК, същевременно, разпоредбата на чл. 270, ал. 2 ГПК предвижда отделна възможност нищожността на съдебното решение да бъде предявена по исков ред или чрез възражение, без тази възможност да е поставена под условие, актът да не е претърпял инстанционен контрол. Това самостоятелно средство за защита срещу нищожните решения е обосновано от тежестта на порока, от който те са засегнати и правната нетърпимост към такива актове.

Следователно предявяването на иск за нищожност на съдебно решение е допустимо и когато атакуваното съдебно решение е преминало през инстанционен контрол.

По приложението на чл. 270, ал. 2 от ГПК е формирана трайна практика на ВКС (напр. определение № 887/16.12.2011 г. по ч. т. д. № 588/2011 г. на ВКС, ТК, I т. о. и определение № 481/19.06.2014 г. по ч. т. д. № 1393/2014 г. на ВКС, ТК, I т. о., постановени по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК), с която е прието, че нищожността на определенията може да бъде установявана по исков ред. Правната теория и съдебна практика приемат, че нищожно е всяко решение на съда, което не дава възможност да бъде припознато като валиден съдебен акт, поради липса на надлежно волеизявление. Липса на волеизявление е налице, когато решението е постановено от незаконен състав, произнесено е извън пределите на правораздавателната власт на съда или не може да се направи извод за наличие на волеизявление, защото не е изразено в писмена форма, липсват подпис или подписи на съдебния състав под съдебния акт или пък решението е неразбираемо и неговият смисъл не би могъл да се извлече дори при тълкуване. Всички тези пороци могат да засегнат и определението, като едностранно властническо волеизявление на държавен правораздавателен орган, скрепено с държавната принуда. Приложимостта на разпоредбата на чл. 270, ал. 2 от ГПК и към определенията, следва и от текста на чл. 278, ал. 4 от ГПК, който предвижда, че доколкото няма особени правила за производството по частните жалби се прилагат съответно правилата за обжалване на решенията, а между тях са и тези относно правомощията на съда при констатиране на нищожност или недопустимост на обжалваното решение.

При положение, че определенията могат да бъдат обявявани за нищожни по реда на инстанционния контрол, то няма основание да се изключи по отношение на тях предвидената възможност за установяване на нищожността им по исков ред или по възражение.

Въпросът за разноските по делото, дори когато е част от влязлото в сила решение, е въпрос със самостоятелно правно битие (предмет) и последици, макар съдът да го решава производно от изхода на спора за нарушеното или застрашено гражданско субективно право. В тази част решението е с последиците на определение със самостоятелен режим на оттегляемост и обжалваемост (чл. 248 ГПК). Законът не допуска предварителното му изпълнение (изключено е от обсега на чл. 242 и чл. 404, т. 1, пр. 3 ГПК), но е възможен обект на частна касационна жалба, доколкото въззивният съд разрешава с него въпрос по същество - за гражданската отговорност на 3 главната страна в репарация на разноските по делото. По този въпрос решението/определението за разноските по делото поражда сила на пресъдено нещо. Това означава, че решението/определението за разноските по делото е допустим предмет на иска, предвиден в чл. 270, ал. 2, пр. 1 ГПК (така определение № 325/24.11.2016 г. по ч. гр. д. № 4027/2016 г. по описа на ВКС, І г. о.). Налице е сходство в случаите (чл. 46, ал. 2 ЗНА). Чрез иска за прогласяване нищожност на влязло в сила решение законодателят предоставя още едно (допълнително) средство за защита срещу онези актове, които са засегнати от толкова тежък порок, че той засяга годността им да породят сила на пресъдено нещо.

Във всеки конкретен случай допустимостта на предявения установителен иск по чл. 270, ал. 2 от ГПК е обусловена и от правния интерес на ищеца, който следва да установи, че е засегнат от правните последици на определението и това налага търсената с иска защита. В случая правен интерес за ищеца безспорно е налице, доколкото с определението, чието прогласяване за нищожно се иска, е осъден да заплати на основание чл. 78, ал.

4 ГПК на „Юробанк България“ АД, ЕИК *******, сумата от 953,64 лв., представляваща разноски за заплатено адвокатско възнаграждение.

Настоящият състав на въззивния съд намира, че при постановяване на решението не са нарушени императивни материалноправни норми. Изцяло обжалваното решение е и правилно. Съобразно чл. 272 ГПК, когато въззивният съд потвърди първоинстанционното решение, мотивира своето решение, като може да препрати и към мотивите на първоинстанционния съд.

В случая, при обсъждане само на оплакванията по въззивната жалба с оглед чл. 269, изр. 2 ГПК, настоящият съдебен състав намира, че крайните изводи на двете инстанции съвпадат. Възприема фактическите и правни констатации в обжалваното решение, срещу които се възразява в жалбата. В настоящото производство не са приети нови доказателства. Решението следва да се потвърди и по съображения, основани на препращане към мотивите на първоинстанционния съд в частта им, оспорена в жалбата.

В отговор на оплакванията по жалбата, въззивният съд приема следното:

Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на „БГ Е.И.“ ООД, ЕИК *******, срещу „Юробанк България“ АД, ЕИК *******, с която е предявен установителен иск с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК за прогласяване нищожността на Определение № 20047450/12.07.2022 г. по гр. д.

№ 24941/2019 г. по описа на СРС, 47 състав (съгласно молба – уточнение от 13.03.2023 г.).

От приложените гр. д. № 24941/2019 г. по описа на СРС, 47 състав и ч. гр. д. № 10371/2022 г. по описа на СГС, ЧЖ-I-Л състав, се установява, че съдебният акт, чието прогласяване за нищожен се иска, е постановен по гр. д.

№ 24941/2019 г. по описа на СРС, 47 състав след като с протоколно определение от 05.10.2021 г. и е върната исковата молба на „БГ Е.И.“ ЕООД, обезсилена е издадената по ч. гр. д. № 68685/2018 г. по описа на СРС, 47 състав заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК от 15.11.2018 г. и издадения на същата дата изпълнителен лист и производството 4 по делото е прекратено. След постановяване на определението за прекратяване в открито съдебно заседание на 05.10.2021 г., с Определение № 20047450/12.07.2022 г. по гр. д. № 24941/2019 г. по описа на СРС, 47 състав (чието прогласяване за нищожно се иска), съдът е допълнил на основание чл.

248, ал. 3 ГПК протоколното определение от 05.10.2021 г. за прекратяване на производството по делото в частта за разноските, като е осъдил „БГ Е.И.“ ЕООД, ЕИК *******, да заплати на основание чл. 78, ал. 4 ГПК на „Юробанк България“ АД, ЕИК *******, сумата от 953,64 лв., сторени от ответника разноски за заплатено адвокатско възнаграждение. Срещу така постановеното определение е депозирана частна жалба от „БГ Е.И.“ ООД с доводи, аналогични на изложените в настоящата искова молба, а с Определение № 11079 от 03.11.2022 г., постановено по ч. гр. д. № 10371/2022 г. по описа на СГС, ЧЖ-I-Л състав обжалваното определение е потвърдено изцяло, с което е влязло в сила.

На етапа на въззивното производство не е спорно, а и се установява по делото, че определението, чието прогласяване за нищожно се иска, е постановено в писмена форма, от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, подписано е и изразява волята на съда по начин, който позволява да се изведе нейното съдържание, не съставлява акт, несъвместим с основите на установения правов ред, нито с него е разпоредено изпълнение на действие, което е престъпление или такова, противоречащо на добрите нрави. Спорно е единствено дали е постановено в пределите на правораздавателната власт на съда. Без съмнение, с оглед разпоредбата на чл. 248 ГПК имено съдът постановил процесното определение е компетентен да допълни или да измени постановения акт в частта му за разноските (производство по чл. 248 ГПК е приложимо и за определенията, с които производството по делото се прекратява). Доводите на въззивника, че съдът е постановил определението по чл. 248 ГПК извън преклузивните срокове за това, предвидени в разпоредбата на чл. 248, ал. 1 ГПК, без да е бил сезиран с подобно искане от страна по делото и при неспазване на чл. 248, ал. 2 ГПК – без да е съобщил на насрещната страна за исканото допълване с указание за представяне на отговор в едноседмичен срок, касаят пороци на съдебния акт, водещи до неговата недопустимост, а не до неговата нищожност. Нарушаването на процесуалноправна или материалноправна норма при постановяване на съдебния акт може да доведе до неговата недопустимост или неправилност, но не и до нищожността му (така Решение № 15 от 26.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3298/2014 г., I г. о., ГК). Сочените от въззивника процесуални нарушения не биха могли да доведат до нищожност на постановеното определение, поради което предявеният иск е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.