Решение № 404 от 24.01.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 404 гр. Пловдив, 24.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Николай Д. Голчев при участието на секретаря Цветина Ил. Косева - Червенкова като разгледа докладваното от Николай Д. Голчев Гражданско дело № 20235330110094 по описа за 2023 година

Съдът е сезиран с искова молба, подадена от К. Х. Е., чрез адв. С. срещу „Креди Йес” ООД, с която е предявен иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 22, вр. чл. 11, т. 10 ЗПК, с който се претендира да бъде прогласена нищожността на Договор за паричен заем № *******************, сключен между ищцата К. Х. Е. като заемател и „Креди Йес” ООД като заемодател, поради непосочване в договора за кредит на действителния размер на годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит.

Ищецът поддържа, че между страните е сключен Договор за паричен заем № *******************, по силата на който на ищеца е предоставен финансов ресурс в размер от 1000 лв. В чл. 8 от Договора била уговорена и неустойка в размер от 1022, 32 лв., ако ищецът не осигури в тридневен срок от сключване на договора обезпечение, както следва: 1) под формата на физическо лице- гарант, което следвало да отговаря на многобройни изисквания, посочени в чл. 10, ал. 2, т. 1 от приложимите към договора Общи условия, както и 2) допълнително обезпечение, което можело да бъде ипотека върху недвижим имот или особен залог върху движимо имущество, или банкова гаранция, или ценна книга, издадена в полза на заемодателя. Обезпечение не било предоставено от ищеца, поради което ответникът претендирал заплащане и на горепосочената неустойка. Изтъква, че процесният договор е недействителен поради противоречието му с императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК.

Поддържа се, че в договора не е разписана методиката, по която се формира ГПР и какви компоненти са включени в нея. Изтъква се, че дължимата по договора неустойка при неосигуряване на обезпечение не е включена в ГПР, въпреки че представлява сигурен разход за потребителя. Сочи се и че по своето същество неустойката има характера на скрито възнаграждение за кредитора. Предвид изложеното, сочи се, че 1 процесният договор за потребителски кредит е изцяло недействителен. Моли се предявеният иск да бъде уважен. Претендират се и сторените разноски.

В срока по чл. 131 ГПК, е депозиран писмен отговор от „Креди Йес” ООД, със становище за неоснователност на предявения иск. Не се оспорва обстоятелството, че между страните е възникнало процесното кредитно правоотношение. Изтъква се, че в договора ясно и недвусмислено са посочени всички разходи и такси, които следва да заплати длъжникът и месечният размер на дължимата погасителна вноска.

Допълнително, поддържа се и че на ищеца му е предадена преддоговорна информация, запознал се е и със съдържанието на договора и с полагането на подписа си, той се е съгласил с всички условия, при които ответното дружество предоставя кредитно финансиране. По отношение на клаузата за предоставяне на обезпечение се поддържа, че това е индивидуално договорена клауза с потребителя в проявление на договорната свобода и ако той бе изпълнил срочно своето задължение, то вземането за неустойка не би възникнало в полза на кредитора. Сочи се, че доколкото вземането за неустойка представлява обезщетение за вреди, което не е сигурно, че ще се дължи към момента на сключване на договора, то не е необходимо и да се включва при формиране на ГПР.

Допълнително, ангажирането на обезпечение е задължение на потребителя съобразно условията по договора за кредит и в ГПР не следва да включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора. Съобразно това, поддържа се, че договорът за кредит е изцяло валиден. Моли се, така предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендират се сторените разноски.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

Не се спори между страните, а и от приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че „Креди Йес” ООД и К. Х. Е. е възникнало правоотношение по повод на сключен Договор за паричен заем № *******************, по силата на който на ищцата е предоставена сума в размер от 1000 лв. ( л. 4- 5 от делото ).

Отразеният в договора фиксиран месечен лихвен процент е 3, 330%, годишният процент на разходите е 47, 736%, а задължението следва да се погаси на единадесет месечни вноски. Съобразно чл. 6, вр. чл. 8 от Договора, в тридневен срок от сключването му, длъжникът следва да предостави на кредитора две обезпечения, както следва: 1) физическо лице- гарант, което следва да отговаря на следните, кумулативно поставени изисквания в чл. 10, ал. 2, т. 1 от приложимите към договора за кредит Общи условия: да има нетен размер на осигурителен доход в размер над 1000 лв.; да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател по договор за заем, сключен със заемодателя; да няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ и 2) ипотека върху недвижим имот или особен залог върху движимо имущество, или банкова гаранция, или ценна книга, издадена в полза на заемодателя.

При неизпълнение в срок на горепосоченото задължение за предоставяне на обезпечение, съобразно чл. 8 от Договора в тежест на длъжника е да заплати на кредитора неустойка в размер от 1022, 32 лева, която кредиторът е разсрочил в погасителния план, приложим към Договора ( л. 5 гръб от делото ).

По силата на сключения договор за потребителски кредит, на длъжника Е. е предаден погасителен план, както и копие от общите условия, приложими към договора за кредит.

От страна на ответника, в отговора на исковата молба ( л. 16 гръб от делото) се признава изрично и че при формиране на ГПР по кредитното правоотношение, не е 2 включено вземането за неустойка по чл. 8 от договора за кредит. Посоченото обстоятелство е отделено и като безспорно и ненуждаещо се от доказване с доклада по делото.

По правните аспекти на спора:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между „Креди Йес“ ООД като заемодател и К. Х. Е. като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 1000 лв.

Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

В процесния случай, твърденията за недействителност на договора на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК следва да бъдат разгледани в светлината на процентната стойност на ГПР, разписана в чл. 3, т. 5 от Договора, доколкото са неразривно свързани. Разпоредбите на чл. 6, вр. чл. 8 от Договора, възлагат в тежест за заемателя, в тридневен срок от сключване на договора за кредит да осигури в кумулативност действието на две обезпечения: физическо лице- гарант, което следва да отговаря на поставените изисквания така, както е описано по- горе и ипотека върху недвижим имот или особен залог върху движимо имущество, или банкова гаранция, или ценна книга, издадена в полза на заемодателя. При неизпълнение на това задължение се дължи отразената в чл. 8 от договора неустойка в размер на 1022, 32 лева. Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 6 и чл. 8 от Договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество те въвеждат скрито възнаграждение за кредитора ( което последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка).

Изискванията, които клаузата на чл. 6 от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер ( 1000 лв.). Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури две обезпечения под формата на физическо лицегарант, което да отговаря на многобройните, кумулативно поставени изисквания към него ( така, както са отразени във фактическата част от настоящото изложение) и ипотека върху недвижим имот или особен залог върху движимо имущество, или банкова гаранция, или ценна книга, издадена в полза на заемодателя. Следва да се посочи и че очакването е длъжникът по договора за кредит да изпълни това задължение в тридневен срок от подписване на договора за кредит. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, кредиторът цели да се обогати като капитализира допълнително вземане, което обозначава като „неустойка“. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” при формиране на ГПР по договора, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК ( както вече бе посочено, обстоятелството, че „неустойката“ не е включена в ГПР по договора е факт, който се потвърждава и от самия кредитор- ответник, в отговора на исковата молба ).

Гореизложените изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в приложимия към договора погасителен план, изначално разсрочва 3 вземането за „неустойка при липса на обезпечение” като при формирането на всяка анюитетната вноска добавя и част от дължимата сума за „неустойка“. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора ( съответно, сигурен разход за потребителя ) и като такова е следвало да бъде включено при формиране на годишния процент на разходите.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 47, 736 %, но както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл. 8 от Договора „неустойка”, то тя е с характер на възнаграждение и следва изначално да бъде включена при формирането на ГПР.

Предвид гореизложеното, то следва да се акцентира върху факта, че липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора съобразно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора. Предвид изложеното, посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР и неясната методика на формирането му, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита, което следва да се окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО /директивата адресира нелоялните търговски практики/, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост. Отделно от това, чрез вменяване в тежест на потребителя да осигури обезпечение по договора, се прехвърля изцяло върху длъжника рискът от неизпълнение на задължението на кредитора да оцени кредитоспособността на потребителя. Последното се явява в директно противоречие с чл. 8, § 1 от Директива 2008/48 и разясненията, дадени в § 40- 46 от Решение на СЕС (четвърти състав) от 27.03.2014г. по дело C- ****** с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Tribunal d’instance d’Orléans (Франция).