Решение № 1852 от 29.11.2025, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 1852 гр. Плевен, 29.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ралица Анг. Маринска Ангелова при участието на секретаря Калина В. Димитрова като разгледа докладваното от Ралица Анг. Маринска Ангелова Гражданско дело № 20254430103811 по описа за 2025 година

Производството по гр.д.№3811/2025г. на ПлРС е образувано по искова молба от М. Р.

Г. чрез адв. Д. М., против ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ ЕООД, ЕИК*** с която е предявен: иск с правно основание чл. 55, ал.1 от ЗЗД, за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 5 лв.- като частичен иск от общо 5709 лева, съставляваща платена при начална липса на основание сума по Договор за кредит №1077540/20.10.2021г., ведно със законната лихва, считано от датата на ИМ. Твърди се, че между страните е сключен Договор за кредит №01077540/20.10.2021г. по реда на ЗПФУР, за сумата от 3900лв., при ГПР от 49.68%. Твърди се, че на основание чл. 5 от Договора, задължението по договора се обезпечава с поръчителство, предоставено от MultitudeBank, в полза на ответника. Твърди се, че в договора за кредит не е посочен размер на дължимото възнаграждение за поръчителя, и след усвояване на сумата, ищецът е установил, че е начислена и такса за обезпечение с поръчителство, в размер на 3822 лева. Твърди се, че всички задължения по кредита са погасени. Твърди се, че договорът за кредит е нищожен, на основание чл. 10, ал.1 и чл.22 от ЗПК, тъй като е неясен начина на формиране на ГПР по договора и посоченият ГПР не отговаря на действителния, тъй като сумата за такса за обезпечение, също следва да бъде включена в ГПР, като разход по договора. Твърди се, че е налице нарушение на чл.19, ал.4 от ЗПК, като при включване на таксата, ГПР ще бъде над 70%. Твърди се също, че клаузата по чл. 5 от Договора за кредит е нищожна, като неравноправна по чл. 143, т.9 от ЗЗПотр.Претендират се разноски.

По делото, в срока по чл. 131 от ГПК, ответникът ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ ЕООД, ЕИК*** чрез юрк. Г. депозира отговор на ИМ, в който изразява становище за неоснователност на предявените искове. Твърди се, че договорът за кредит е действителен.

1

Сочи се, че сключването на договор за поръчителство не е задължително условие при отпускане на кредита, е избор на ищеца- заемополучател. Сочи се също, че възнаграждението по договора за гаранция не следва да се включва в ГПР, тъй като съставлява възмездна услуга в полза на трето лице. Сочи се, че по договора за гаранция ответникът не е страна и същото съставлява самостоятелно облигационно отношение. Сочи се, че искът е насочен към ненадлежна страна.

Съдът, като обсъди становищата на страните, на основание представените по делото доказателства и закона, намира за установено следното:

По делото се установява факта на сключване между страните, на процесия Договор за кредит №1077540/20.10.2021г., за сумата от 3900лв., платим на 17 месечни вноски, по Погасителен план, при посочена договорна възнаградителна лихва от 1287 лева, при ГПР от 49,68%. От съдържанието на Договора за заем- чл. 5 се установява, че заемът се обезпечава с поръчителство- предоставено от Multitude Bank, като договорът за поръчителство е следвало да се сключи не по- късно от края на работния ден, в който е сключен договора за заем.

По делото се установява също и факта на сключване на Договор за гаранция от 16.11.2022г, между ищеца М. Р. Г. и Multitude Bank, за обезпечаване на задълженията, произтичащи от процесния договор за заем. От съдържанието на договора се установяват.6, че заемателя дължи такса от 3822лв, на вноски, по погасителния план към договор за заем. По делото не се установява сключване на договор за поръчителство между кредитора ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ ЕООД, ЕИК200599406 и поръчителя Multitude Bank.

По делото се установява също, видно от представената от ответника справка на плащанията, че по процесия договор за заем, от страна на ищеца е заплатена сумата от общо 4070,31лв.

Въз основа на изложената фактическа обстановка и съобразявайки становището на страните, съдът достигна до следните правни изводи:

По процесният договор за заем №1077540/20.10.2021г. страни са ищецът – като потребител, по смисъла на §13, т.1 от ЗЗП /ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди/, и ответникът- заемодател, като небанкова финансова институция – търговец по смисъла на §13, т.2 от ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл.9 от ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано усвоената сума по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на длъжника, то следва да се приеме, че предоставените средства са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребител, а представеният договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9 от ЗПК, който се подчинява, както на правилата на ЗПК, така и на чл.143 – чл.147б от ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи и се произнася служебно.

2

Съдът приема, че клаузата по чл. 5 от договора за заем- установяваща задължение за обезпечение чрез поръчителство, е нищожна, на основание чл.21, ал.1 от ЗПК. Съобразно цитираната норма, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Съдът намира, че уговорката вменяваща задължение на заемателя да осигури обезпечение в кратък срок след сключването на договора- в рамките на същият работен ден, чрез осигуряване на поръчител с конкретно посочено /одобрено/ от кредитора лице, се явява и неравноправна, по смисъла на чл. 143 ал. 2 т.20 от ЗЗП. Така уговорено, това задължение всъщност дава единствената реална възможност за сключване на договор с определено от заемодателя лице, което от своя страна да определи допълнително възнаграждение. Съдът приема, че тази допълнителна сума представлява скрит разход по кредита и противоречи на добросъвестността в отношенията между страните /касае се и за недействителност на клаузата по чл. 26, ал. 1 пр.

3 от ЗЗД/. Дължимото възнаграждение по договора за гаранция по същество противоречи и на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, която предвижда, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Възнаграждението обаче не фигурира като разход в ГПР по кредита. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Последицата от това противоречие е предвидено изрично в чл. 19, ал. 5 ЗПК – клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.

В процесният договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 49,68%, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК и размерът му не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителният такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно - възнаграждението по договора за гаранция, което се включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Съдът приема, че възнаграждението в полза на гаранта е разход, свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията по договора. В същото време, заемателят може да приема плащане, вместо гаранта, на възнаграждението по 3 договора за предоставяне на гаранция. Тази свързаност обуславя извод, че разходът за възнаграждение в полза на гаранта е известен на заемодателя, което се потвърждава и от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства. Съдът счита, че анализът на клаузите относно обезпечението на кредита, не подкрепят доводите за доброволност при избора на обезпечение, а от формулировката им става ясно, че за да бъде потребителят одобрен за отпускане на кредита, следва да сключи още и договор за предоставяне на гаранция с посочено от кредитора юридическо лице- гарант. Изложеното води и до извода, че в конкретния случай договорът за предоставяне на гаранция има за цел да обезщети кредитора за вредите от възможна фактическа неплатежоспособност на длъжника, което влиза в противоречие с предвиденото в чл. 16 ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи цена за ползването на заетите средства, съответна на получените гаранции. Плащането на възнаграждението за гаранция обаче не е отразено като разход при формирането на оповестения ГПР. Този начин на оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. При отчитането на възнаграждението за предоставяне на гаранция като несъмнен разход действителният ГПР би бил значително завишен, и размерът би надхвърлил законоустановеният от 50%.

На основание изложеното, съдът приема, че заемодателят не е посочил действителния ГПР по договора за заем, съгласно нормата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Поради това и потребителят е въведен в заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати по договора, както и реалните разходи по кредита, които ще стори.

Неспазването на този реквизит от договора, съставлява нарушение на императивната норма на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Допълнителен извод за допуснатото нарушение е и липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора съобразно изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК за това кои компоненти формират посочения ГПР. Липсата на тази методика не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора;; налице е невярна информация относно общите разходи по кредита, което пък води до нелоялна и по–специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, § 1 от Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква, или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.

Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на сумата, която следва да плати потребителя, е неравноправна по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече на основание чл.22 от ЗПК недействителност на договора в неговата цялост. Съгласно чл.22 от ЗПК когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 – 12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т. 7-т. 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.

На основание изложеното, съдът

№1077540/20.10.2021г. е нищожен. приема, че процесният договор за заем

Съдът приема, въпреки че всеки един от представените договори- за заем и за 4 предоставяне на поръчителство, формално представляват самостоятелни договори, двата договора следва да се разглеждат като едно цяло. Тази обвързаност се установява от уговорката за необходимост от предоставяне на обезпечение по чл.5, сключването на договора за предоставяне на поръчителство в деня, в който е сключен самият договор за кредит- с одобрено и конкретно посочено от заемодателя лице, както и с факта за изплащане на възнаграждението за предоставяне на поръчителство, ведно с основното задължение по кредита. Договорът, сключен между ищеца и заемодателя, и договорът, сключен между ищеца и гаранта, се намират във взаимовръзка помежду си и като система от правоотношения между страните. Установената по– горе недействителност на договора за заем, неминуемо рефлектира и по отношение на договора за предоставяне на гаранция, поради естеството на правоотношенията.