Решение № 3938 от 31.07.2026, Районен съд - Пловдив
- Съд
- Районен съд - Пловдив
- Дело
- Гражданско дело 15625/2025
- Вид
- Решение № 3938
- Подписан
- 31.07.2026
- Състав
- Мария Милкова Дългичева
Цитирани разпоредби
- чл. 131, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 235, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 410 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 422 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 55, ал. 1, пр. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 10, ал.1 · Закон за потребителския кредит
- чл.10а, ал. 4 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11, ал.1, т.10 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19, ал. 4 · Закон за потребителския кредит
- чл. 22 · Закон за потребителския кредит
РЕШЕНИЕ
№ 3938 гр. Пловдив, 31.07.2026 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:
Председател: Мария М. Дългичева при участието на секретаря Габриела Пл. Йорданова като разгледа докладваното от Мария М. Дългичева Гражданско дело № 20255330115625 по описа за 2025 година
Съдът е сезиран с искова молба, подадена от Ц. П. Я-С, ЕГН **********, от град П., ул.*** № ** против „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД с ЕИК 131134023 и адрес гр. София, ул.Димитър Хаджикоцев“ 52-54 , с която, по реда на чл. 422 гпк, е предявен иск с правно основание чл.
55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за признаване на установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 2685,03 лева, представляваща платена без основание по Договор за потребителски кредит № *** от *** г., ведно със законна лихва, считано от 17.02.2025 г. до окончателното изплащане на главницата, за коята сума е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК по ч.гр.д. №9312/2025 г. по описа на СРС.
Ищецът твърди, че е кредитополучател по договор за потребителски кредит № *** от *** г., по силата на който й е предоставена в заем сумата от 4500 лв. В договора се сочи, че са посочени следните разходи: 788,39 лв.- BANK защита на кредита финансирана от кредитора и изплатена от кредитополучателя с погасителни вносик по договора. Сочи се, че така сключеният договор за застраховка е задължително условие за получаване на кредита.
Твърди се, че в договора е предвидено и заплащане на еднократна таса за оценка на риска в размер от 634, 61 лв., също финансирана от кредита и впоследствие изплащана с месечните погасителни вноски. Сочи се, че ГЛП е 28,49 %, като съгласно чл. 10 от договора ищецът в качеството на кредитополучател се е задължила да върне обща сума в размер от 7838,21 лв., която се сочи, че е изплатена в пълен размер. Оспорва договора за кредит като недействителен на основание чл. 22 във вр. с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК. Не става ясно как е формиран ГПР. Твърди се, че в нарушение на чл. 10, ал.1 ЗПК, не са посочени вноските какво представляват като суми – не се пояснява каква част от вноската е за главница и каква част от нея е за погасяване на лихва. Оспорва като неравноправна/нищожна клаузата на чл.
9.4. от договора за кредит, която предвижда анатоцизъм при просрочие на погасителната вноска, което е във вреда на потребителя. Оспорва шрифтът на договора да отговаря на изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПк, като сочи, че същият е по – малък от 12 пункта. Оспорва като нищожна на основание чл.10а, ал. 4 ЗПК клаузата на чл.7, т.1 от договора предвиждаща 1 заплащане на еднократна такса за оценка на риска. С оглед недействителност на договора и на отделните клаузи, счита, че платените над погасената чиста стойност на кредита суми в общ размер от 2685,03 лв. са платени без основание и подлежат на връщане.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, с който оспорва иска. Оспорва да са налице сочените основания за недействителност на договора за кредит и на отделни клаузи. Излага подробни съображения в тази насока. Твърди се, че застрахователната премия не е разход по договора за кредит, тъй като не е задължително условие за сключване на договора за кредит. Това се сочи, че изрично е уговорено между страните. Оспорва да е нарушена и разпоредбата на чл. 10,ал.1 ЗПК. Твърди, че общо платените суми по договора за кредит са в размер от 6977,03 лв., с които е погасена главница в размер от 5923 лв., договорна лихва в размер от 995,39 лв. и наказателна лихва в размер от 47,33 лв.
Съдът, като съобрази наведените от страните твърдения, оспорвания, доводи, възражения и доказателствата по делото, преценени по чл. 235, ал. 2 ГПК, приема предявените искове за процесуално допустими, но неоснователни, по следните съображения:
Установява се, че между страните е сключен договор за потребителски кредит № *** от *** г., по силата на който на ищцата е предоставена в заем сумата от 4500 лв., като е договорена и застрахователна премия в размер на 788,39 лева и еднократна такса за оценка на риска в размер на 634,61 лв. Така получената от потребителя сума възлиза на 5 923 лева.
Премията не е включена в ГПР, като от заключението на вещото лице по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза се установява, че действителният размер на ГПР по кредита е 79,89 %, а не както е посочено в договора.
Настоящият съдебен състав намира, че договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Нарушена е разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, според която договорът за потребителски кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин, като неспазването на това изискване е скрепено с недействителност на договора за кредит. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
В случая потребителят е поел задължение за заплащане на застрахователна премия, което съществено е оскъпило ползвания от него паричен ресурс. Същото по своето естество представлява скрита възнаградителна лихва, водеща до неоправдано от гледище на закона обогатяване за заемодателя. Потребителят е поставен в неравностойно положение с оглед невъзможността да влияе на клаузите на договора. Предвидените в него допълнителни плащания заобикалят изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК относно максималния размер на годишния процент на разходите. Преследваната от законодателя цел е потребителят да не бъде поставен в положение, при което договорът се явява свръхобременителен за него, като разпоредбата е императивна, в защита на обществения интерес. Въведеното законодателно ограничение е базирано на това, че потребителят е икономически по-слабата страна, която не може да влияе на съдържанието и клаузите на договора. Ето защо и спрямо потребител не може да бъде договорена клауза, която предвижда, че разходите по кредита, включващи търговската печалба плюс всички останали разходи, ще надвишат размерите по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Следва да се изтъкне, че дори и годишният процент на разходите да е съобразен с изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, след като в ГПР не фигурира разход, който е следвало да 2 бъде включен, е нарушена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, в който смисъл е практиката на СЕС, обективирана в решение по дело C-714/22. В подкрепа на изложеното е и Решение № 84/19.03.2026 г. по к.т.д № 1533/2025 г. на Върховен касационен съд, I т.о, в което е прието, че разходът за застрахователна премия следва да бъде третиран като общ разход по кредита за потребителя и съответно да бъде включен при формирането на годишния процент на разходите.
Недействителността по чл. 22 ЗПК е автономно правно понятие, уредено със специални законови разпоредби. Правна последица от нея е, че по договора за кредит се дължи единствено чистата му стойност – отпуснатата главница. От изложеното следва, че на връщане подлежи всичко, платено над сумата за главница. В случая от заключението на ССчЕ се установява, че погасените по кредита суми възлизат на 6 965,72 лева. След приспадане на главницата в размер на 4500 лв., на връщане подлежи сумата от 2 465,72 лв.
За разликата до пълния предявен размер от 2685,03 лв. искът подлежи на отхвърляне.
Така мотивиран, РС-Пловдив
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, по реда на чл. 422 ГПК, в отношенията между страните, че „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД с ЕИК 131134023 и адрес гр. София, ул.Димитър Хаджикоцев“ 52-54, дължи на Ц. П. Я-С, ЕГН **********, с адрес гр. П., ул. „****“ № *, на основание чл. 55, ал.1, предл. първо ЗЗД сумата от 1260,70 евро /2465,72 лв./, представляваща платена без основание по недействителен Договор за потребителски кредит № *** от *** г., ведно със законна лихва, считано от 17.02.2025 г. до окончателното изплащане на главницата, за коята сума е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение № 6515 по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. №9312/2025 г. по описа на С офийски районен съд, като ОТХВЪРЛЯ предявения иск за разликата до пълния предявен размер от 1372,83 евро /2685,03 лв./.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
3