Определение № 322 от 28.09.2023, Апелативен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 322 гр. Пловдив, 28.09.2023 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и осми септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Надежда Ив. Желязкова

Каличкова

Членове:

Славейка Ат. Костадинова

Красимира Д. Ванчева като разгледа докладваното от Красимира Д. Ванчева Въззивно частно търговско дело № 20235001000516 по описа за 2023 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл.274,ал.1,т.2 ГПК във вр. с чл.121 от ГПК.

Образувано по частна жалба на ЕТ “И.С.-И.М.” с ЕИК

....,представлявано от физическото лице-търговец И.К.М.,подадена чрез адв.

М. Б.-пълномощник,против определение №741 от 26.06.2023 г.,постановено по т.д.№127/2023 г. по описа на Окръжен съд-Пловдив,с което е прекратено производството по делото и същото дело е изпратено по подсъдност на Софийски градски съд.

В частната жалба е изложено становището,че обжалваното определение е неправилно и в този контекст-че първоинстанционният съд неправилно е приел за основателно заявеното от ответника възражение за неподсъдност на делото.Поддържа се още,че това възражение е неоснователно и че в конкретния случай са неприложими общите правила на чл.108,ал.1 ГПК във вр. с чл.105 от ГПК,тъй като те се дерогират от правилото на чл.113 ГПК,което в случая е приложимо,понеже ищецът има качеството на “потребител на застрахователна услуга”,респ. има качеството на “потребител на услуга” по смисъла на §13,т.1,вр. с т.14 от ДР на ЗЗП,от което произтича правото му на избор на местна подсъдност по чл.113 ГПК.Изложен е и доводът,че от изборната подсъдност по посочената разпоредба се ползват и юридическите лица,имащи качеството на “потребители” по смисъла на §1,т.1 от ДР на КЗ,с какъвто статут се ползвал и ищеца по конкретното дело.За обосноваване на позицията си,едноличният търговец-частен жалбоподател се 1 позовава и на съдебна практика,обективирана в посочените в частната жалба определения на ВКС.Позовава се още и на приложимостта на разпоредбата на чл.115,ал.2 от ГПК в случая,при съобразяването на която и предвид местонастъпването на застрахователното събитие също следвал извода,че процесният иск подлежи на предявяване пред ОС-Пловдив и именно този съд е компетентен да разгледа делото.

И въз основа на всички изложени в частната жалба съображения е поискано да бъде отменено обжалваното определение като неправилно и заедно с това настоящият съд да остави без уважение направеното от ответника възражение за неподсъдност на делото като неоснователно.

В законния едноседмичен срок е подаден писмен отговор на частната жалба от ответника по същата /ответник и в първоинстанционното производство/-ЗЕАД “Б.В.И.Г.”-гр.С.,чрез упълномощения юрисконсулт на дружеството-А.П..В отговора е изложено становището,че частната жалба е неоснователна,а обжалваното с нея определение е правилно,като са развити и конкретни аргументи за обосноваване на това становище.На база същите,ответникът по частната жалба моли да се потвърди атакуваното определение.

Пловдивският апелативен съд провери допустимостта на частната жалба,както и допустимостта и законосъобразността на обжалвания акт във връзка с оплакванията на частния жалбоподател,прецени обстоятелствата по делото и намери за установено следното:

Частната жалба е редовна и е подадена в законния едноседмичен срок по чл.275,ал.1 ГПК,а атакуваното с нея определение е акт на съда,подлежащ на обжалване съгласно чл.274,ал.1,т.2 във вр. с чл.121 от ГПК.Освен това,същата изхожда от процесуално легитимирана страна,имаща правен интерес да обжалва конкретното определение-от ищеца в първоинстанционното производство.Ето защо въззивният съд счита процесната частна жалба за допустима и като такава тя подлежи на разглеждане по същество.

Разгледана по същество частната жалба е неоснователна по следните съображения:

По т.д.№127/2023 г. по описа на Окръжен съд-Пловдив са предявени от ЕТ “И.С.-И.М.” с ЕИК .... /по-точно от И.К.М. в качеството й на едноличен търговец с фирма ЕТ “И.С.-И.М.”/ против “З.е.а.д. “Б.В.И.Г.””ЕАД с ЕИК ..... осъдителни искове за заплащане на сумата от 45 446,59 лв.,представляваща неизплатената част от застрахователно обезщетение за настъпило застрахователно събитие “буря” на 31.03.2022 г. срещу 01.04.2022 г. и за заплащане на сумата от 2 524,65 лв.,представляваща лихва за забава за периода от 11.05.2022 г. до 12.12.2022 г. върху заплатеното на 13.12.2022 г. частично обезщетение в размер на 42 077,55 лв.

В отговора на исковата молба,подаден от ответното застрахователно дружество,същото е направило възражение за местна неподсъдност на делото,аргументирайки се с това,че седалището и адреса на управление на дружеството се намират в гр.С. и в случая е приложимо правилото на 2 чл.108,ал.1 от ГПК,съгласно което исковете срещу държавни учреждения и юридически лица се предявяват пред съда,в чийто район се намира тяхното управление или седалище.Изложени са и допълнителни аргументи за неприложимостта в конкретния случай на разпоредбите на чл.113 и чл.115 от ГПК.В крайна сметка,заявявайки възражението за местна неподсъдност на делото,ответникът е поискал в отговора на ИМ делото да бъде прекратено пред Окръжен съд-Пловдив и изпратено за разглеждане от Софийски градски съд по компетентност на основание чл.108,ал.1 от ГПК във вр. с чл.105 от ГПК.

В допълнителната искова молба от ищеца-едноличен търговец е изразено становище,че заявеното от ответника възражение за неподсъдност на делото е неоснователно и са изложени конкретни аргументи за обосноваване на това становище.

С обжалваното определение №741 от 26.06.2023 г.,постановено след приключване на размяната на книжа между страните по т.д.№127/2023 г. по описа на ОС-Пловдив,горното възражение за местна неподсъдност на делото,заявено от ответника,е разгледано и прието за основателно,поради което делото е прекратено и изпратено по подсъдност на Софийски градски съд.За да постанови така обжалвания краен резултат,окръжният съд е приел,че в случая е приложима общата подсъдност по чл.105 и чл.108 от ГПК,като компетентен да разгледа спора е СГС,в района на който се намира седалището на ответника.Приел е още,че ищецът е търговец,а отношенията между страните произтичат от договор за застраховка по комбинирана застрахователна полица “Имущество”,сключена за периода 21.11.2021 г.20.11.2022 г.,във връзка с осъществяваната от ищеца търговска дейност,поради което същият не е потребител по смисъла на §13,т.1 от ЗЗП и не се ползва от разпоредбата на чл.113 от ГПК.

Настоящият съд счита за правилно обжалваното определение.Седалище на ответното дружество към момента на подаване на ИМ е в гр.С.,както е видно от вписванията по партидата на дружеството в същия регистър,а съгласно чл.105 от ГПК,уреждащ общата местна подсъдност,искът се предявява пред съда,в района на който е постоянният адрес или седалището на ответника.Наред с това,съгласно чл.108,ал.1,изр. първо от ГПК исковете срещу юридически лица /какъвто статут в случая има ответника-търговско дружество/ се предявяват пред съда,в чийто район се намира тяхното седалище.От друга страна,тъй като ответното дружество няма регистриран клон в страната,не намира приложение в случая изключението по чл.108,ал.1,изр. второ от ГПК,даващо възможност по спорове,възникнали от преки отношения с поделения или клонове на юридически лица,исковете да бъдат предявени и по местонахождението на клона или поделението.Изводът,който се налага е,че съгласно правилото за местна подсъдност по чл.108,ал.1,изр. първо от ГПК във вр. с чл.105 от ГПК,компетентен да разгледа конкретния спор е не Окръжен съдПловдив,пред който е подадена процесната искова молба,а Софийски градски съд,в чийто район се намира седалището на ответника.

В частната жалба,а и в допълнителната искова молба,основният 3 поддържан от ищеца-едноличен търговец аргумент за неоснователност на заявеното от ответника възражение за неподсъдност,респ. за неправилност на атакуваното определение,е че в случая са неприложими общите правила за местна подсъдност по чл.108,ал.1 и чл.105 от ГПК,тъй като те се дерогират от правилото на чл.113 ГПК.В този контекст се поддържа още в частната жалба,че ищецът като страна по сключения с ответника договор за доброволна застраховка “Имущество” притежава качеството “потребител на услуга” по смисъла на §13,т.1,вр. с т.14 от ДР на ЗЗП и като такъв може да се ползва от изборната подсъдност по чл.113 от ГПК.Изложен е и аргумента,че от изборната подсъдност по чл.113 от ГПК могат да се ползват и юридическите лица,имащи качеството на “потребители” по смисъла на §1,т.1 от ДР на КЗ,с какъвто статут се ползва и ищеца по делото.

Всички тези аргументи са неоснователни.Съгласно чл.113,изр. първо от ГПК исковете на и срещу потребители се предявяват пред съда,в чийто район се намира настоящият адрес на потребителя,а при липса на настоящ адрес-по постоянния.Тази специална местна подсъдност действително дерогира общата такава по постоянния адрес или седалището на ответника,регламентирана в чл.105 ГПК,респ. по седалището на ответникаюридическо лице, регламентирана в чл.108,ал.1 от ГПК.Но за да бъде приложена посочената специална подсъдност,следва да е предявен иск от или срещу потребител и както правилно е отчетено в атакуваното определение,преценката дали се касае за такъв иск следва да се извърши при зачитане на общата легална дефиниция на понятието

“потребител”,съдържаща се в §13,т.1 от ДР на ЗЗП въз основа на легални определения на същото понятие в други приложими по съответния правен спор закони,като характеристиките на понятието “потребител” се свеждат до това,че като страна по договор с търговец потребителят е винаги физическо лице,целящо задоволяване на свой личен,а не търговски или професионален интерес.В този смисъл са мотивите към Тълкувателно решение №3/2019 от 23.02.2022 г. по тълк.д.№3/2019 г. на ОСГТК на ВКС.В случая е предявен осъдителен иск от едноличен търговец срещу застрахователно търговско дружество за заплащане на неизплатена част от застрахователно обезщетение по сключен между страните договор за застраховка по комбинирана застрахователна полица “Имущество”,като от изложените в исковата молба твърдения следва,че ищецът е сключил договора в качеството си на едноличен търговец и във връзка с осъществяваната от него търговска дейност.При това положение същият няма качеството на потребител по смисъла на §13,т.1 от ЗЗП и не може да се ползва от разпоредбата на чл.113 от ГПК,както правилно е прието в първоинстанционното определение.И във връзка с изложеното следва да се подчертае,че в конкретния случай изобщо не следва да се извършва преценката дали последната разпоредба е приложима и за юридически лица,тъй като ищецът няма такова качество.Неправилно с частната жалба се поддържа,че ищецът е търговско дружество и като такова има статут на юридическо лице,защото искът е предявен от физическо лице в качеството му на едноличен търговец,а не от търговско дружество.

4

На следващо място,неоснователно се поддържа в частната жалба,че в случая е приложима и разпоредбата на чл.115,ал.2 от ГПК,според която исковете за обезщетение по Кодекса за застраховането на увреденото лице срещу застраховател, Гаранционния фонд и Националното бюро на българските автомобилни застрахователи се предявяват пред съда,в чийто район към момента на настъпване на застрахователното събитие се намира настоящият или постоянният адрес на ищеца,неговото седалище,или по местонастъпване на застрахователното събитие.Тази разпоредба е приложима при иск,основан на твърдения за непозволено увреждане и предявен от увреденото лице срещу застрахователя на делинквента за обезщетяване на вредите от непозволеното увреждане.Тя не е приложима,когато се претендира застрахователно обезщетение по щета,свързана с изпълнението на застрахователен договор от страна по него по осъществено застрахователно събитие.В такъв случай не става въпрос за претенция,основана на непозволено увреждане,а за такава,свързана с неизпълнението на сключен между страните по делото застрахователен договор.В конкретния случай ищецът основава претенцията си по предявения главен иск на твърдения за настъпило застрахователно събитие по сключен между него и ответника договор за имуществена застраховка и за неизпълнение от страна на ответника на произтичащо от договора задължение за изплащане на застрахователно обезщетение във връзка с настъпилото застрахователно събитие.Следователно,не е налице твърдение за непозволено увреждане и предвид изложеното специалната местна подсъдност по чл.115,ал.2 от ГПК е неприложима.