Решение № 173 от 17.08.2026, Апелативен съд - Варна

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 173 гр. Варна, 17.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети август през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Анета Н. Братанова

Членове:

Диана Д. Митева

Даниела Ил. Писарова при участието на секретаря Десислава Ив. Шинева Чипева като разгледа докладваното от Диана Д. Митева Въззивно търговско дело № 20263001000305 по описа за 2026 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е образувано по реда на чл. 258 и сл. ГПК и подлежи на разглеждане в съотвествие с правилата на БЪРЗО ПРОИЗВОДСТВО, на осн. чл. 317 ГПК.

Приета е за разглеждане въззивна жалби, подадена от името на „Мементо Варна“ ООД срещу решение 92/27.02.2026, постановено по електронно дело 20253100900583 (ТД 583/2025г.) по описа на ОС - Варна, с което въззивникът - наемател е бил осъден да върне на наемодател „Национален дворец на културата – Конгресен център София“ЕАД, получения недвижим имот(подробно описан в обжалвания акт), находящ се в гр. Варна, бул. Сливница No 2-6, след прекратяването на срочен договор за наем No 8229042020-ФКД-2/29.04.2020г., на основание чл. 233, ал.1 от ЗЗД и са му възложени разноски.

Предварителните въпроси по допустимостта на производството и редовното сезиране на въззивния съд са разгледани в определение №372/03.07.2026. Наред с доклада на изложените подробни оплаквания по обжалвания акт, въззивният състав е изложил и преценката си по твърдения за допуснати процесуални нарушения, доколкото са били относими към подготовка за контрол по същество на обжалвания акт (чл. 266 ал.1 ГПК).

Въззивникът ответник „Мементо Варна“ ООД, дружество представлявано от двама, действащи заедно управители, е изложил редица оплаквания за процесуални нарушения, изключващи допустимостта на процеса и постановения акт. Посочил е пропуск на първата инстанция служебно за съобрази законови пречки за упражняване на представителни 1 правомощия на изпълнителния директор на ищцовото дружество. Обоснована е липсата на интерес като процесуална предпоставка за правото на иска на наемодател да търси предаване на държане на имот, който не е конкретно индивидуализиран като годен предмет на наемен договор(с граници, местонахождение, регулационен статут, площ). Посочени са допуснати и други процесуални нарушения при преценка на интереса на ищеца да претендира връщане на площ, ползвана от ответника като публичен общински терен по валидно дадено от административен орган разрешение, като според въззивника доводите му в тази връзка неправилно са квалифицирани като изключено по чл. 314 ал.3 ГПК оспорване на собствеността на наемодателя. С тези доводи се обосновава искане за обезсилване на решението, постановено по недопустим иск.

Наред с тези оплаквания, като процесуално нарушение във въззвината жалба е посочен и пропуск да се разгледа искане за задържане на имота до изпълнение на договорни задължения на насрещната страна (неосигурено несмущавано ползване, връщане на гаранционнен депозит, и други произтекли от несправедливо наложени на наемателя клаузи задължения).

Макар да са обосновани като оплакване по установяване на фактите(противопоставяне от страна на наемодателя на продължаващото ползване на наетия търговски обект) доводите на въззивника се отнасят до неправилна правна интерпретация на последици на отправено след изтичане на уговорен срок за ползване уведомление, сочено от ищца като основание за изключване на хипотезата по чл. 236 ал.1 ЗЗД.

С доводи за неправилно признато право на наемодателя при липса както на доказателства за своевременно противопоставяне на продължаването на ползването, така и на отправено предизвестие за прекратяване на вече безсрочния договор и наличие на основания за насрещно задържане на имота от наемателя, въззвиникът поддържа евентуалното искане за отхвърляне на предявената претенция след отмяна на неправилното осъдително решение.

Няма допълнително обоснована пледоария по същество от тази страна.

Въззиваемият ищец „НАЦИОНАЛЕН ДВОРЕЦ НА КУЛТУРАТА –

КОНГРЕСЕН ЦЕНТЪР СОФИЯ“ ЕАД, представляван от изп. директор, чрез адв. Б. оспорва всички оплаквания за допуснати процесуални нарушения.

Обосновава липсата на каквито и да са противопоставими на трети лица(какъвто е наемателя) промени в представителството на юридическо лице, респективно изцяло съответна на закона преценка на оповестени в търговски регистър данни. Изложени са и доводи срещу оплакванията относно реда за разглеждането на възраженията на наемателя (както за вида на собствеността на наетите площи, така и за индивидуализацията на конкретния обект). Насрещно е обоснована теза за злоупотреба с процесуални права от въззивник, който основава съдебна защита на изцяло преклудирани поради пропускане на срока за отговор възражения и доводи, противоположни на собственото му извънсъдебно поведение(не е оспорвал нито собствеността, нито полученото ползване на конкретните площи, а напротив искал е продължаване на договореното с ищеца и получено от него ползване и занапред).

В хода на въззивното производство тази страна се е позовала и на 2 новонастъпили обстоятелства, като е посочила, че ползването на предоставения терен продължава и понастоящем, като именно наетия бар с открита площ се посочва като местонахождение на рекламирана търговска дейност в електронна кореспонденция на ответника.

В бланкетна пледоария, пълномощникът на наемодателя поддържа със същите доводи искането си за потвърждаване на неоснователно обжалвания осъдителен първоинстанционен акт.

Насрещните страни са обявили искания за определяне на разноски за настоящата инстанция. Само въззиваемата страна е представила списък на направените по делото разходи, който не е бил оспорен от насрещната страна.

За да се произнесе въззивният състав съобразява следното:

Решението на първоинстанционния съд е действително (по критериите, възприемани в мотивите към ТРОСГТК №1/2011 г. на ВКС) и съответства на предявената претенция на наемодател за връщане на предоставени за ползване по срочен наемен договор две реални части от поземлен имот, след прекратяване на договора между страните. Посочената квалификация на така заявеното за защита право по чл. 233 ал.1 ЗЗД изцяло съответства на описаното и съответно докладваното правно основание и разглеждането му по реда на особено производство по глава 25 от ГПК.

Съдът приема че произнасянето на акта е допустимо.

Възражението относно процесуалната легитимация на ищеца е неоснователно. Като юридическо лице, акционерното дружество придобива правосубектност от първоначална регистрация в търговски регистър и упражнява самостоятелно своите права чрез съответно вписани представителни органи. При служебна справка и настоящият състав потвърждава, че по партидата на "НАЦИОНАЛЕН ДВОРЕЦ НА КУЛТУРАТА - КОНГРЕСЕН ЦЕНТЪР СОФИЯ" ЕАД с ЕИК 201570119 от 24.01.2025 г. до 13.07.2026 г., т.е. към момента на сезиране на първоинстанционния съд (01.07.2025г. и овластяване на процесуалния представител (8.02.2026г.) са били оповестени изрично правомощия на А.П.Т. да изявява воля от името на търговеца като представляващ орган. Това вписване е изцяло противопоставимо на трети лица(различни от участващите в дружеството акционери и други органи) и задължава и съда да съобразява тези обстоятелства (чл. 10 ал.1 ЗТРРЮЛНЦ). По силата на чл. 235 ал. 5 ТЗ, овластяването на представителния орган на такова дружество има действие само след вписване, което изключва позоваването от друго (трето) лице на различно от оповестеното обстоятелство относно представителството (чл.7 ал.2 ЗТРРЮЛНЦ). Отделно от това, самите обстоятелства, посочени от въззивника като законоустановени пречки за осъществяване на представителство на публично предприятие (несъвместимост по чл. 20 т. 10 и т.11 ЗПП), специалният закон не урежда като несъвместим с правовия ред императив, а само като предпоставки за прекратяване на договора за управление със съответното лице. Такива действия са били предприети от самото дружество едва на 24.06.2026г.(според приложен в досието на 3 търговеца протокол от решение на едноличен собственик на капитала, след стабилизиране на съдебен спор по наличието на тези предпоставки). Сам по себе си въпросът относно несъвместимостта на функцията на управляващия има вътрешно за юридическото лице значение и не може да се преценява служебно по повод спор с трето лице(Решение № 132 от 31.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 801/2023 г., I т. о., ТК). Затова не се констатира какъвто и да е пропуск на първата инстанция при преценката на легитимирания орган, упражняващ правата на ищеца, нито основание за изключване на валидността на процесуалните действия на ищеца, а от там и допустимостта на процеса.

Не може да бъде възприето и оспорването на правния интерес като процесуална предпоставка за упражненото право на иск. При твърдения за неизпълнено непарично задължение, произтичащо от договор, интересът от осъдителен иск е напълно обоснован, доколкото правото на иск произтича от описаното притезание, породено при прекратяване на твърдяната облигационна връзка с изтичане на уговорен срок и липсващо доброволно изпълнение на предвидено в чл. 233 ЗЗД задължение на наемателя. За разлика от вещните права, облигационните вземания не изискват идентификацията на обекта според изискванията за вписвания на сделки с недвижими имоти.

Затова и посочените от въззивника обстоятелства относно индивидуализацията на обекта на това задължение нямат никакво отношение към интереса. Принципно задължението на наемателя се поражда в обема, съответен на първоначално получената по същия договор престация, а самия ищец е посочил, че е предоставил под наем две конкретно обособени чрез функционално предназначение части от терена, обслужващ сградата, построена в конкретен поземлен имот. В исковата си молба ищецът е посочил твърдения за описание на реалните части, което самите договарящи се страни са възприели при сключване на сделката(квадратура и местонахождение, ориентирано според посока юго-запад от имот с идентификатор по кадастрална карта). Адресат на силата на присъдено нещо като крайна цел на упражненото право на иск са самите договарящи се страни и затова това описание, с допълнителното пояснение, че така описаните площи са именно тези, които са били договорени и предоставени за ползване по конкретно посочен наемен договор е напълно достатъчно, за да не възниква никакво съмнение относно предмета на делото и конкретно обектите, чието връщане наемателя дължи. Дори и при евентуално изпълнение на осъдителния акт да възникне някакво колебание относно точното разположение на подлежащите на опразване от ответника реални части, именно препращането към договора ясно индивидуализира терените, доколкото в съдържанието му допълнително страните са препратили и към графично обозначение на самото разположение на наетите открити площ. При нужда от тълкуване на волята на съда това графично изображение може да допълни изпълняем диспозитив.

Изцяло неотносими към процесуалните предпоставки за възникване и упражняване на право на иск са обстоятелствата относно правния статут на терена, върху който са обособени наетите открити площи. Както вече се посочи, интересът на ищеца произтича от твърдения за сключен наемен договор, а законът не поставя никакви изисквания към обектите, чието фактическо ползване се предоставя срещу възнаграждение, за да се покрие същественото съдържание на такава сделка. В тези казуси значение има само 4 волята за обвързване, а не конкретните права с които наемодателя би могъл да разполага, тъй като всеки който фактически ползва определен обект (независимо какво е основанието му за това) може да се задължи да го предаде другиму докато трае договорната им връзка, респективно ще придобие и право да иска същото фактическо положение да му бъде върнато след като договореното ползване приключи(Решение № 1037 от 30.12.2009 г. на ВКС по гр. д. № 3399/2008 г., I г. о., ГК). Затова и настоящата, както и първата инстанция, преценява че всички доводи на ответника (независимо дали се отнасят до оспорване на твърденията за очертаване на наетите площи именно в части от парцел, обслужващ построената сграда Фестивален комплекс или касаят твърдения за наличие на друго, различно от процесния наем основание за ползване на съответния терен от ответника) не могат да се отнесат към преценката за упражняване на право на иск и съответно ще следва да се преценяват само като защита по същество. В този смисъл не е налице и този, сочен от въззивника процесуален пропуск.