Решение № 543 от 01.11.2025, Районен съд - Монтана

РЕШЕНИЕ

№ 543 гр. Монтана, 01.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – МОНТАНА, ЧЕТВЪРТИ СЪСТАВ, в публично заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: АНЕЛИЯ ЦЕКОВА при участието на секретаря НИКОЛИНКА Г. А.А като разгледа докладваното от АНЕЛИЯ ЦЕКОВА Гражданско дело № 20251630101432 по описа за 2025 година

Предявен е иск с правно основание чл. 26 ал. 1, предложение първо ЗЗД и по чл.26 ал.1, предложение трето от ЗЗД.

Ищцата, Д. Д. М., ЕГН **********, с настоящ адрес: ****, чрез мл. адвокат А. А. М., ЕГН **********, личен № ****, със служебен адрес:

****, тел. **********; е предявила иск срещу: „*****, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление: гр. ************, представлявано от ************* – управители.

В исковата си молба твърди, че на 01.10.2024 г. между Д. Д. М., ЕГН **********, и „*************, ЕИК ****** е сключен Договор за потребителски кредит „*************“ с № *************. Съгласно раздел VI от Договора, дружеството е отпуснало на доверителката му потребителският кредит в размер на 1 500 лв., като сумата по кредита е преведена по посочената от нея банкова сметка с IBAN: ***********.

Срокът на кредита е 24 месеца, като размерът на месечните вноски е 90.97 лв., годишният процент на разходите (ГПР) е 48.96 %, годишният лихвен процент е 41.00 %, лихвеният процент на ден е 0.11 %, като с оглед тези параметри е посочено, че общата дължима сума по кредита е в размер на 2 182.99 лв. В същия раздел от Договора е посочено, че кредитополучателят е закупил допълнителната услуга „Фаст“ за сумата от 900 лв., която предоставя право на приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит (описана в раздел V от Договора и в чл. 15 от ОУ.

Нейното заплащане става изискуемо с подписването на Договора и се извършва на равни месечни вноски по 37.50 лв., дължими заедно с месечната погасителна вноска по кредита, от което следва, че общото задължение по кредита и закупената допълнителна услуга възлиза на 3 1

082.99 лв., а общият размер на всяка вноска по кредита е в размер на 128.47 лв.

Счита, че сключеният Договор за потребителски кредит „*************“ с № ************* между доверителката му и ответника противоречи на закона и го заобикаля, като същият е недействителен, за което излага следните съображения:

Към Договора приложение намират разпоредбите на Закона за потребителския кредит (ЗПК), както и Закона за защита на потребителите (ЗЗП). Съгласно чл. 9, ал. 1 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в Приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер предоставения кредит.

В конкретния случай, посоченият ГПР привидно не надвишава петкратния размер на законната лихва (съответстващ на 50 %), дължима за просрочени задължения. Въпреки това твъди, че с включването на възнаграждението размер на 900 лв. за закупената допълнителна услуга „Фаст“ се цели допълнително оскъпяване на кредита. По този начин се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, което води до недействителност на договора за кредит.

Видно от Договор за потребителски кредит „*************“ с № *************, дължимата сума по кредита е 2 182.99 лв., а общото задължение със закупената допълнителна услуга е в размер на 3 082.99 лв.

Ответникът е нарушил изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като макар в договора за потребителски кредит да е посочен годишния процент на разходите по кредита, в него не е включено възнаграждението в размер на 900 лв. за закупената допълнителна услуга „Фаст“. Сумата за закупената допълнителна услуга се равнява на 60 % от отпуснатия заем в размер на 1 500 лв.

В ГПР по договор за кредит следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са включени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

Задължението за заплащане на възнаграждение за услугата „Фаст“ представлява разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, който нито е включен в годишния процент на разходите, нито в общата сума на заема, дължима от 2 потребителя към деня на сключването на договора. Независимо, че формално в договора са посочени годишен процент на разходите и общ размер на задължението, ако не се включи към тях и възнаграждението за допълнителната услуга, същите не могат да изпълнят отредената им функция, а именно - да дадат възможност на потребителя, по ясен и достъпен начин, да се запознае с произтичащите за него икономически последици от договора, въз основа на което да вземе информирано решение за сключването му. В настоящия случай, възнаграждението по за допълнителната услуга „Фаст“ е отразено както в договора за кредит, така и в погасителния план, поради което се явява задължително условие за отпускане на заем. Именно заради това дължимото възнаграждение за допълнителната услуга е следвало да се включи към ГПР, а по този начин ГПР реално ще надхвърли в пъти допустимия от закона размер съгл. чл. 19, ал. 4 от ЗПК (прибл. ГПР ще бъде 120-125%). Липсата на разход в договора при изчисляването на ГПР е в противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което счита, че води до недействителност на Договор за потребителски кредит „*9“ с № ************* на основание чл. 22 от ЗПК (Определение № 50685 от 30.09.2022 г. по гр. д. № 578/2022 г. на III г. о. на ВКС, Решение № 261440 от 4.03.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 13336/2019 г., Решение № 3321 от 21.11.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 8029/2021 г.).

Съгласно чл. 23 от ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. В този смисъл е и практиката на Съда на Европейския съюз. С решение от 21.03.2024 г. по дело С-714/22 на Съда на ЕС е прието, че член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.

Д. Д. М. е извършила 5 бр. плащания по кредита, както следва: на 18.10.2024 г. – 128.47 лв., на 04.12.2024 г. – 130 лв., на 09.01.2025 г. – 100 лв., на 05.02.2025 г. – 192 лв. и на 24.04.2025 г. – 200 лв. С оглед сторените от нея плащания в общ размер на 750.48 лв. следва, че при обявяване на процесният договор за недействителен съгласно чл. 22 от ЗПК, доверителката му ще дължи остатъка от чистата стойност на главницата, който в случая ще бъде в размер на 749.53 лв.

Моли съда да постанови решение, с което да се признае за установено, че сключеният Договор за потребителски кредит „*************“ с № ************* между страните „*****, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление: **************, представлявано от *********** – управители, в качеството му на кредитодател, и Д. Д. М., ЕГН **********, с настоящ адрес:

3

************** – в качеството й на кредитополучател, е недействителен на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 22 и чл. 11, ал.1, т.10 и от ЗПК и да се признае за установено, че Д. Д. М. на основание чл. 23 от ЗПК следва да заплати на „************* само остатъка от чистата стойност на главницата по кредита, който е в размер на 749.53 лв.

Ответникът „П.К.Б.” ЕООД, ЕИК:******, седалище: **************, Чрез пълномощника си юрк. Н.М.Л., в срока, предвиден за отговор взема становище.

Намира предявения установителен иск за неоснователен поради следните съображения:

На първо място, в процесния договор за потребителски кредит № ************* се съдържа приложимият лихвен процент по кредита. Освен това същият не противоречи на добрите нрави. Видно от раздел VІ „Параметри“ приложимият лихвен процент е фиксиран, а условията за прилагането му се съдържат в чл. 4.1. и чл. 4.2. от общите условия, които са подписани от страните.

Счита обективираното в исковата молба твърдение, че възнаградителната лихва противоречи на добрите нрави за неоснователно. В българското действащо право, в отношенията между правните субекти действа принципът на свободното договаряне (чл. 9 от ЗЗД). Съгласно този принцип всеки е свободен да встъпва в правни и договорни връзки, ако желае, с когото желае и след като сам определя и се съгласява със съдържанието на създаденото по негова воля правоотношение. Тези три възможности, включени в понятието свободно договаряне, трябва да бъдат обезпечени от правния ред, тьй като те съставляват кръга на т. нар. волева автономия, която се предоставя на индивида за свободна инициатива. С оглед на принципа за свобода на договаряне и по своя свободна воля страните са се съгласили да сключат договор за кредит с посочения размер на годишен лихвен процент.

Ищецът се е съгласил с тази цена на кредита на преддоговорния етап с получаването на стандартен европейски формуляр за сравняване на различни предложения, така и към момента на сключването на договора, така и с необективане на желанието си да се откаже от сключения договор. Добрите нрави са критерии за норми за поведение, които се установяват в обществото, поради това, че значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. След като "добрите нрави" не е изрично дефинирано понятие, а преценката се прави във всеки конкретен случай, то и въвеждането на параметрите на добрите нрави от ищеца не може да бъде изведено по тълкувателен път, като при твърдение за нарушение на чл. 9 ЗЗД ищецът е следвало да посочи кои конкретно добри нрави са нарушени, каквото позоваване в настоящия случай липсва.

Към момента действа само ПМС № 72 от 08.04.1994 година за определяне на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута. Същото е издадено на основание чл. 86, ал. 2 от ЗЗД и намира приложение само за определяне на размера на законната лихва по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. Предвид законовата регламентация, въз основа на която е издадено, 4 посоченото ПМС ограничава действието си само до установените от нея рамки и не може да бъде прилагано за други случаи. С оглед на това цитираното ПМС не може да намери приложение в случаите по чл. 10, ал. 2 от ЗЗД, които касаят договорната лихва. Доколкото въз основа на разпоредбата на чл. 10, ал. 2 от ЗЗД не е издаван подзаконов нормативен акт трябва да бъде прието, че размерът на договорната лихва не е ограничен и може да бъде уговарян свободно между страните. Не е налице нищожност на уговорения лихвен процент поради надвишаване на трикратния размер на законната лихва, тъй като не е налице зависимост на договорната възнаградителна лихва с размера на законната лихва за неизпълнение на парично задължение (ЗПК определя зависимост на ГПР от законната лихва, но не и на ГЛП).

Неоснователни са направените възражения по отношение размера на договорената възнаградителна лихва. В чл.10, ал.2 ЗЗД се съдържа забрана да се уговарят лихви в по голям размер от определения от МС, но до момента МС не е издал постановление, в което да определи максимален размер на възнаградителната лихва. Законната лихва е лихва за забава при неизпълнение на парично задължение и размерът й е неотносим към уговорената между страните възнаградителна лихва. Лихвата при договорите за потребителски кредит не е мораторна (закъснителна лихва. т. е. тази, която се дължи при забавено изпълнение на парично вземане. По своята правна и икономическа природа възнаградителната лихва е цена (възнаграждение), което се заплаща на кредитора за ползването на предоставените парични средства. Това е цената на стойността на капитала, който се отчуждава за временно ползване.