Решение № 5636 от 17.10.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5636 гр. София, 17.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Станимира Иванова

Членове:

Райна Мартинова

Петър Милев при участието на секретаря Ирена М. Апостолова като разгледа докладваното от Райна Мартинова Въззивно гражданско дело № 20231100505324 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С Решение № 2484/20.02.2023 г. по гр. д. № 39548/2021 г. по описа на СРС, 82 състав е признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал.

1 ГПК искове от „Д.К.“ АДСИЦ против Л. В. В., че Л. В. В. дължи на „Д.К.“ АДСИЦ на основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, вр. чл. 79, ал.1, вр. 99 ЗЗД и чл.

86, ал. 1 ЗЗД следните суми 6577,90, представляваща неплатено задължение по Договор за потребителски кредит № 166-231/18.04.2008 г. за периода от 25.06.2015 – 25.02.2018 г., ведно със законната лихва от 09.06.2020 г. до изплащане на вземането и мораторна лихва в размер на 1362,99 лева за периода 26.02.2018 г. – 12.03.2020 г., за които суми по ч.гр.д. № 22899/2020 г. на СРС, 82 състав, е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК.

Срещу решението е постъпила въззивна жалба вх. № 92484/03.04.2023 г., подадена от Л. В. В. чрез особения й представител адв. Р. С., в която са изложени съображения за недопустимост на постановеното решение.

Въззивникът поддържа, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че между страните по делото е съществувала облигационна връзка въз основа на Договор за потребителски кредит № 166-231/18.04.2008 г. С приетата по 1 делото експертиза не било установено, че подписите за кредитополучател върху страниците от договора, както и на страниците на погасителния план са положени от Л. В., поради което и не било установено, че е сключен договор.

Фактът, че молбата декларация, с която се иска отпускане на кредит е подписана от ответницата не означавало, че договор е сключен, тъй като ръкописният текст не бил изготвен от нея и твърди, че това е станало след полагане на подписа. Не се установявало и дали ответницата е усвоила сумите, тъй като подписът не бил положен от нея. Неправилно съдът приел, че с последващото сключване на споразумение ответницата била признала, че е страна по сключения на 18.04.2008 г. договор. Това е така, тъй като това споразумение било сключено с друг кредитор, а за промяната на кредитора Л.

В. не била уведомена. Освен това, поради липса на воля първоначалният договор бил нищожен, а не можело да бъде формирана воля с последващо споразумение, сключено пет години след първоначалния договор, още повече, че не била уведомена, че ищецът е закупил вземането. Неправилен бил и изводът на съда, че цесиите са породили действие по отношение на ответницата, тъй като тя не е било уведомена за тях към датата на сключване на споразумението. В договора липсвало индивидуално договаряне при приемане на клаузата, с която е уговорена възможността за прехвърляне на вземането. Такава клауза се съдържала единствено в Общите условия, което лишавало потребителя от разяснение по начин, достъпен и достатъчно разбираем за него като потребител на кредита. Отразеното в общите условия в тази насока било шаблонно и не създавало яснота за потребителя, с когото липсва индивидуално договаряне, като по този начин той не е могъл да оказва някакво влияние. В този смисъл съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП тази клауза била нищожна. Моли обжалваното решение да бъде отменено изцяло и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, подаден от „Д.К.“ АДСИЦ вх. № 120059/02.05.2023 г., с който заявява, че я оспорва. Поддържа, че първоинстанционният съд правилно е приел, че е възникнало правоотношение от Договор за потребителски. Кредит, както и че сумата по него е усвоена, както и че вземането е прехвърлено на ищеца, като договорът за цесия е породил действие. Моли решението да бъде потвърдено.

2

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Производството по гр.д. № 39548/2021 г. по описа на СРС, 82 състав е образувано по искова молба, подадена от „Д.К.“ АДСИЦ против Л. В. В., с която е предявен иск с правно основание чл. 422 от ГПК във връзка с чл. 79, ал. 1 във връзка с чл.430 от Търговския закон във връзка с 240 от Закона за задълженията и договорите и чл. 86 и от Закона за задълженията и договорите, във връзка с чл. 365 от Закона за задълженията и договорите Ищецът твърди, че с Договор за продажба на вземания от 25.03.2010 г.

„Алфа Банк“ АЕ – Гърция чрез клона си „Алфа Банка – Клон България“ е прехвърлило възмездно на „МТ Проджект“ ЕООД вземания към свои длъжници, произтичащи от сключени договори за потребителски кредит по Приложение 1. С Договор за прехвърляне на вземания от 29.03.2010 и Приложение 1 към него „МТ Проджект“ ЕООД е прехвърлило на „Алфа Кредит“ АДСИЦ с ново наименование „Д.К.“ АДСИЦ вземанията, ведно с обезпечения, привилегии и други принадлежности към тях . Твърди, че сред вземанията, предмет на договорите за цесия е и вземане, което „Алфа Банк“ АЕ – Гърция чрез клона си „Алфа Банка – Клон България“ е имало срещу Л.

В. В., произтичащо от Договор за потребителски кредит Ваканция № 166231/18.04.2008 г., съгласно който банката е предоставила на ответника банков кредит, предназначен за текущи потребителски нужди в размер на 10000 лева за периода от 18.04.2008 г. до 08.04.2016 г., а В. се задължила да върне на 96 ежемесечни анюитетни вноски. Всяка от които в размер на 154,40 лева, при падеж 18-то число на месеца, за който се отнасят. Твърди, че Л. В. не е изпълнявала коректно задължението си за заплащане на дължимите вноски, поради което и към 25.03.3020 г. имало непогасена главница в размер на 11427,39 лева. Твърди, че след прехвърляне вземането и уведомяване на длъжника на 20.05.2013 г. между страните в настоящото производство било сключено споразумение, представляващо договор за спогодба по смисъла на 365 от ЗЗД, с което Л. В. признала съществуването на дължа си от 11427,39 лева и се задължила за периода от 25.06.2018 г. да изплати на 57 разсрочени ежемесечни вноски, първата от 250 лева, следващите от 200 лева. Твърди, че 3 ответницата не извършила нито едно плащане. Моли да бъде признато за установено, че Л. В. В. дължи на „Д.К.“ АДСИЦ сумата от 6577,39 лева, представляваща сборът от 33 броя неплатени ежемесечни вноски, с настъпили падежи н периода от 25.06.2015 – 25.02.2018 г., дължими на основание сключено споразумение от 20.05.2013 г., които са прехвърлени с договори за цесия от 25.03.2010 г. и 29.03.2010 г. и произтичащи от Договор за потребителски кредит – Ваканция № 166/18.04-2008 г., сумата от 1326,99 лева – мораторна лихва върху главницата, считано от 26.02.2018 – 12.03.2020 г., както и законна лихва върху главницата от депозиране на заявлението в съда до окончателното плащане.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на ответника Л. В. В. чрез особения си представител, с който заявява, че оспорва предявения иск.

Оспорва твърдението, че е сключен договор за кредит, както и споразумение от 20.05.2013 г. като поддържа, че не е полагала подпис под тях. На следващо място, твърди, че не е уведомена за прехвърляне на вземанията и съответно договорите за цесия не били породили действие. Поддържа, освен това, че клаузата от договора относно прехвърляне на вземания, не била уговорена индивидуално и съответно било налице противоречие с разпоредбата на чл.

21, ал. 1 от ЗПК и чл. 146 от ЗЗП, поради което била нищожна. Оспорва и че дължи исковите суми. Моли предявените искове да бъдат отхвърлени.

Към първоинстанционното производство е приложено гр.д. № 22899/2020 г. по описа на СРС, 82 състав. По заявление от 08.06.2020 г., подадено от Д.К. АДСИЦ е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 18.06.2020 г., с която е разпоредено на Л. В. В. да заплати на заявителя сумата от 6577,90 лева, представляваща неплатено задължение по Договор за потребителски кредит № 166-231/18.04.2008 г. за периода 25.06.2015-25.02.2018 г., ведно със законната лихва от 09.06.2020 г. до изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на 1326,99 лева за периода от 26.02.2018 г. до 12.03.2020 г. и направените разноски. На основание чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК на заявителя е указано да предяви иск за установяване на съществуване на вземането си. В изпълнение на указанията заявителят е предявил иск в законоустановения срок.

В първоинстанционното производство са събрани писмени доказателства и са приети заключения на съдебно-почеркова и съдебно – счетоводна 4 експертиза, въз основа на които първоинстанционният съд е приел, че е съществувало правоотношение, възникнало по силата на договор за потребителски кредит, че вземанията по договора са прехвърлени чрез договори за цесия, за които ответницата е била уведомена. Приема, че със сключване на споразумение между страните в настоящото производство ответницата е признала съществуването на правоотношение между тях като е уговорено изпълнение на задължението на равни месечни вноски.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните.

Въззивният съд констатира, че със заявление, въз основа на което е образувано гр.д. № 22899/2020 г. по описа на СРС, 82 състав „Д.К.“ АДСИЦ е направил искане да бъде издадена заповед за изпълнение за сумата от 6577,39 лева – главница по Договор за потребителски кредит Ваканция от 18.04.2008 г., представляваща сбор от 33 вноски, които е следвало да бъдат платени в периода от 25.06.2015-25.06.2018 г. съгласно Споразумение от 20.05.2013 г. С издаване на заповед за изпълнение първоинстанционният съд е уважил направеното искане, но е разпоредил на длъжника Л. В. В. да заплати сумата от 6577,90 лева, вместо 6577,90 лева. В изпълнение на дадените указания по чл. 415 от ГПК „Д.К.“ АДСИЦ е предявил иск в законоустановения срок, като в петитума на исковата молба изрично е направено искане да бъде признато за установено съществуването на вземане от 6577,39 лева. С обжалваното решение съдът е признал за установено, че ответницата дължи сумата от 6577,90 лева, така както е посочено в издадената заповед за изпълнение, а не както е поискано от ищеца. Следователно първоинстанционният съд се е произнесъл по искане, което не е направено от заявителя/ищец и съответно в частта, с която е признато за установено, че Л. В. В. дължи сумата над 6577,39 лева до 6577,90 лева се явява недопустимо и следва да бъде обезсилено.

Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба съдът намира следното:

Положителният установителен иск с правно основание чл. 422 във връзка с чл. 124, ал. 1 от ГПК е допустим - предявен е от лице - заявител, 5 имащо правен интерес от установяване съществуването и изискуемостта на вземането си, за което е издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК, против която е подадено възражение от длъжника. Искът има за предмет установяване на съществуването и изискуемостта на сумата, за която по гр. д.

№ 22899/2020 г. по описа на СРС, 82 състав, е била издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК. Основателността на предявения иск е поставена в зависимост от това въз основа на събраните по делото доказателства да се установи, че е сключен договор за кредит, по силата на който за ответника е възникнало задължение да върне предоставената сума, че е настъпила изискуемост на претендираното вземане. Освен това, следва да се установи, че е сключен договор за цесия между кредитора по договора за потребителски кредит и ищеца, както и че длъжникът е уведомен за извършеното прехвърляне. Съгласно правилата за разпределяне на доказателствената тежест задължение на ищеца е било да установи посочените обстоятелства. В тежест на ответника е било да установи, че са изпълнили задълженията си точно и в срок, а във връзка с направените оспорвания на истинността на договор за потребителски кредит, ведно с погасителен план към него, както и споразумение от 20.05.2013 г. в тежест на ответницата е било да установи тяхната неистинност с оглед правилото на чл.